SHARE

За да оценим ползата от нов или промяна на съществуващ закон трябва да знаем какво цели да постигне той. В случая с предлагането на изцяло нов закон за концесиите – какво ще се промени в експлоатацията на публична собственост от частния сектор.

Разбира се, поводът е обичаен – приемането на нова европейска Директива за концесиите през 2014 г, която подобно на тази за обществените поръчки, сме длъжни да транспонираме в националното ни законодателство. Същевременно, пак подобно на обществените поръчки, се върви към значителна либерализация в предоставяне на концесии – както по линия на възлагането и сроковете, така и по линия на обхвата и контрола им. Позитивно погледнато – това е добре. Какво по-хубаво от това да се привлече частен капитал в строителството на публична инфраструктура и предлагането на публични услуги с предполагаемо по-добро качество? В крайна сметка това е целта и на Европейската комисия за справяне с последствията на икономическата и финансова криза – предприемане на редица мерки (вкл. Плана Юнкер) за привличане на частен капитал в публичния сектор. Освен това, с разширения обхват на обектите на концесиониране стават възможни публично-частни партньорства за управлението на затвори, музеи и културно–исторически обекти, на различни видове социални услуги от частни компании. Както твърдят мотивите към Закона, отварят се и възможности за концесии на новопостроени обекти от частния сектор, а не само на вече изградена инфраструктура, както досега.

Проблемите в изпълнението на тези добри намерения и цели в новия проект на закон (с предстоящо първо четене в Парламента) са много, но общият им знаменател е един: капацитетът на публичния партньор в това публично партньорство, за да бъде то успешно е отчайващо слаб. Ето защо всяка либерализация в български условия може да се окаже като добрите намерения, послали пътя към ада на Данте.

Основният смисъл от нов закон е не просто да привлече някакъв частен капитал, а частен капитал, който да носи със себе си експертизата и опита на публично-частните партньорства, така че данъкоплатците да получат в резултат по-качествени и достъпни публични услуги и инфраструктура. Досегашният опит в концесионирането, обаче, не дава и полъх на надежда. От регистъра на концесиите е видно, че огромната част от над 700 държавни и над 1000 общински концесии са предоставени на местни икономически оператори без предварително доказан опит на оператори (най- същностната черта на концесионера в закона) на публични услуги.

Чуждестранният капитал и инвеститори с подходящ опит, подобно на тези в търговете и конкурсите за обществените поръчки, почти нямат достъп до българския публичен ресурс. Не защото им е забранено да участват, а защото условията на процедурите и избраните методи на възлагане са такива, че правят такова участие безсмислено. Някои по-упорити от тях го разбират впоследствие, но пък дават ясен знак към международната инвестиционна общност какво да очакват и резултатите са видни от статистиката на чуждите инвестиции.

Да вземем за пример обявената процедура за концесия на летище София.

Тя спокойно може да се разглежда като принос към икономическата наука на Министерство на транспорта. От концесионерите се очаква да направят авансова вноска от 600 млн. лв – при 100 млн. приходи и 5 млн. лв печалба за 2015 г. на летището. Т.е. вноската е шесткратните приходи. При това положение, за да се върне само вноската на концесионера при тази печалба ще са му нужни… 120 години. А за да направи изискуемата в този бизнес възвращаемост ще трябва да прави печалба, не приходи, от около 100 млн. на година, т.е. 20 пъти над сегашната. Остава да гадаем какви летищни такси и каква цена на другите летищни услуги ще изисква концесионерът на това летище. Като капак, тежестта на тази вноска като критерий за оценка на офертите е цели 55%, докато тази на критерия за инвестиции (пряко свързани с качеството на услугите) е едва 15% в конкурсната документация. Поради очевидната неизгода за инвеститора дори в рамките на 35 г – плащания на държавата за около 1.2 млрд. лв., според думите на министъра при сегашна годишна печалба от 5 млн. лв, която ще ги връща на инвеститора – ще очакваме да видим какви скрити черешки има тази схема за потенциалния концесионер. Ако се появи.

В този смисъл либерализацията на възлагането – при което въоръжени с още методи вече отделни министри и кметове стават възложители на концесии – в още по- голяма степен ще увеличи възможностите за предварително договаряне с бъдещия концесионер.

Възлагането на контролни функции на досегашните възложители, като Министерски съвет и Общинските съвети, е бутафорно, предвид очакванията на едни и същи политически органи и техни видни представители с общи интереси да се контролират взаимно. В първата версия на проекта на новия закон дори се предлагаха “вечни” концесии, т.е. без срок, което си е par excellence подарък на публична собственост на близки другари и роднини. Защото е ясно, че след изплащането на инвестицията, концесионерът става и рентиер за разликата между реалната и нормалната печалба от предлагането на съответния вид публични услуги. Добре е, че острите критики срещу вечните концесии изглежда ще доведат до тяхното отпадане при приемането на закона.

Както и при обществените поръчки, коренът на проблемите е в процеса на възлагането и още по-конкретно във възможността за предварително договаряне между концедента – публичен орган и концесионера от частния сектор. Впрочем, което добре обяснява почти винаги предпочитаните местни частни партньори без опит или с опит от консорциум с чужд партньор. Съответно и решението е същото – създаване на централен орган по организация на възлагането, политически и административно независим от конкретния възложител. Такава роля може да играе примерно Агенцията за приватизация и следприватизацинен контрол, при условие, че нейното ръководство се отчита на парламента, а не на изпълнителната власт, а дейността и е изцяло прозрачна и подлежаща на публичен контрол.

Евгений Кънев е Доктор по икономика, управляващ съдружник на инвестиционна консултантска компания “Маконис”.

Бил е управляващ директор за Европа на американската компания Tello Corporation и директор Корпоративни финанси в BIG 4 на консултантските компании. В дългогодишната си кариера на инвестиционен консултант е ръководил голям брой проекти за сливания и придобивания, бизнес оценки и финансирания в редица страни от Източна Европа и Ирландия.

Има магистърска степен по бизнес администрация от Illinois State University (USA) и Диплома по финанси и счетоводство на Асоциацията на сертифицираните експерт счетоводители на Великобритания (ACCA). Специализирал е корпоративни финанси във Великобритания, Белгия и Германия.

SHARE
Доктор по икономика, управляващ съдружник на инвестиционна консултантска компания "Маконис". В дългогодишната си кариера на инвестиционен консултант е ръководил голям брой проекти за сливания и придобивания, бизнес оценки и финансирания в редица страни от Източна Европа и Ирландия.