SHARE

Петър Кауков е театрален режисьор, преподавател в НАТФИЗ, баща на дъщеря и верен приятел. Водим разговор за промените, за връзката между пиратите и Шекспир, за смисъла да заявяваш гражданската си позиция и за всичко онова, което намира за важно. Чувството му за  хумор ни води до неизменното  (смее се) в текста, докато и двамата се заливаме от смях.

Интервюто се случва в неговия дом, където започваме с дружеско наздраве…

Живи и здрави, Кауков!

Живи и здрави!
Така… имаме салата, имаме узо, имаме абсолютно всичко, което ни трябва, за да започнем разговор. (смее се)

Петре, познаваме се от вече 7 години, в които ти преживя много промени.

Вярно е.

Случиха ти се много неща. Това не е много дълъг период, не е и кратък, обаче преживя много промени. Знаеш ли какво много ми е интересно? Да ми разкажеш за тази твоя адаптивност. Защото по някакъв начин, ти си много  адаптивен, което аз намирам като изключително положително качество. Без да губиш по пътя от качествата си, от идеалите си, от представите си, от това, което искаш да правиш.  

Да, да, така е. Хубаво е, че го допълваш по този начин. Защото адаптивността в краен вариант е опортюнизъм и тогава човек загубва пък онова, което е. За промените… Ами де да знам… 7-8 години са си точно един цикъл на промени в рамките на човешкия живот, на микрообществата, на целите общества… Така, че сигурно, сигурно е така. Всъщност ние, когато станахме приятели с теб, тъкмо наскоро бях претърпял друга промяна – от Пловдивския театър дойдох в Младежкия – 2006-та година, септември месец…

Да, ти беше заместник-директор на Младежкия театър…

И на Пловдивския преди това. Въпросът е, че, да, всъщност ти ме познаваш в рамките на една фаза. Тъкмо бях започнал една фаза от живота ми и нейния не бих казал край, но промяна и сега вече нов етап. Не знам дали съм адаптивен, честно казано, но има едно нещо което знам, други хора са ми го казвали и аз го осъзнах – че съм много добър комуникатор, т.е. ако имам някакво качество, което знам, че притежавам или е ценно в мен, то то е това. Умея да водя разговор с най-различни хора, да сменям регистъра, това го мога.

То това е и задължително за всеки добър театрален режисьор. Определено смятам, че си такъв, защото съм гледал всички постановки, които си направил  впоследните 7 години.

И някои по-ранни си гледал.

Да, включително. На Питър Шафър „Черна комедия“ си я правил по-рано и съм я гледал. И „Бай Ганьо“ го гледах в Младежки театър, когато гостува, беше една есен…

Ами той няколко пъти гостува и аз не си спомням кое гостуване точно си гледал.

Ти на колко години си бил, когато направи Бай Ганьо с Николай Урумов?

На 31, 2001-ва година.

Преди години, може, дори е възможно и вероятно да не съм те познавал, но може би и току-що вече сме се били познавали с теб, имаше една статия, вече не помня къде за постановките които са издържали най-дълго време. Там бяха „Контрабасът“ и „Бай Ганьо“.  

Не само, има и други – „Хъшове“, „Секс, наркотици и рок енд рол“, постановката, която е на Ники Ламбрев в армията с Ивайло Христов – тя е най-дълголетната всъщност. Тя е от 91-ва или 92-ра година…

Така е, така е… Но кажи ми – как се прави на 31 години такъв нов прочит? Защото твоят прочит е нов и ние с теб много сме си говорили за „Бай Ганьо“, за това, че всъщност „Бай Ганьо“ не е онзи образ, с който сме свикнали, дори, ако щеш, покрай карикатурите на Бешков, покрай това, че Калоянчев го изигра такъв –  възпълничък, задължително с мустаци, с потури и прочие мурафети. А ти представяш един съвсем различен Бай Ганьо, изигран от Николай Урумов, който никой не си е представял. 

2001-ва година започнах репетиции през април и репетирах някъде до началото на юни, след което премиерата ми влезе в програмата през октомври, понеже май месец и началото на юни не са подходящи за премиера, а и така бяхме преценили. Но когато започнах репетиции през април 2001-ва, дъщеря ми Мина беше на четири месеца.  Тя се беше родила през декември 2000-та и вероятно това също е била някаква, не знам, някакъв такъв момент в живота ми на съзряване, на поумняване….

Т.е. пак е свързано с някаква промяна?

Ами да, сигурно, но тогава бях започнал да се замислям за съдбините на България… и така видях в Бай Ганьо националния герой и това, което е писано преди повече от 100 години от Алеко Константинов, което и до ден днешен продължава да ни бъде големият проблем. Тогава бях написал за програмата на спектакъла, че Бай Ганьо е вечният български герой, защото той винаги стои между мечтата по Европата и корена, здраво забит в сърцето на Балкана. Този широк разкрач на героя и на нашия народ продължава да бъде някаква тегоба от една страна,  а от друга страна е нещо, което прави житието ни интересно. Струва ми се, че ако съумяваме да си извадим поуките от тази позиция, която имаме, не само географска, а и манталитетна, би трябвало да можем да извадим най-ценното и от двете. За огромно съжаление това се случва в редки мигове през тези изминали над 100 години от написването  на текста.

Какво се е променило от тогава? Не откакто си направил „Бай Ганьо“, а откакто е написан „Бай Ганьо“?  

Технологията се е променила.

Технологията на кое?

На пътуването, на комуникацията… Сега Бай Ганьо не пътува с влака, качва се на нискобюджетния самолет и лети, където си поиска.

И пак си изръшква всичко?

Той Бай Ганьо не е много изръшкал, но все пак е изръшкал познатата част на Европа, по-близката част на Европа. Той в Централна Европа вършее и в Румъния най-вече. А, и в Русия има един епизод.

Това Търну Мъгуреле, Плоещ…

(смее се) Галац, Кюстенджа… Въпросът е, че и до ден днешен, непрекъснато получаваме новини за байганьовски постъпки на наши сънародници, въпреки че не са отишли с влак и не са яли сухоежбина. Пък може и да са яли, в лоу коста не дават закуска и обяд. (смее се)
Все пак това, което направи прочита различен, което направи спектакъла интересен, а заради това и толкова дълголетен, беше, че започнах да възприемам Бай Ганьо не само като отрицателен герой, както и образователната ни система ни насажда – един много лош човек. Това са едни клишета от соца, в които той е „първообраз на капиталиста при началното натрупване на капитала“ и, видите ли, по тая причина „той е един много лош човек“. Докато аз, разбира се, стъпих на великолепната пиеса на Георги Данаилов – „Господин Блакански“. Абе, тогава изчетох много неща, самия „Бай Ганьо“ го изръшках доста подробно. (смее се)

Нали знаеш, че в този момент в текста ще пише в скоби „смее се“? (смее се)

Да. (смее се)
Консултирах се с ценни хора, които уважавам, преподаватели в Пловдивския университет. Стъпих на това, че Алеко Константинов на едно място казва, че Бай Ганьо е преди всичко възприемчив, и ако той е поставен в добри социални условия, е способен „големи подвиги да постигне“, но лошата среда е тази която го прави такъв, какъвто той е. И, разбира се, липсата на образование, което е много важен въпрос, не само у нас, в световен мащаб, като у нас темата е доста болезнена. Така, че аз направих не един, а няколко направо еретични хода в тази постановка. Първо, че Бай Ганьо беше по-млад отколкото се очакваше.

Отколкото сме свикнали да го възприемаме по-скоро?

Да го възприемаме по-скоро, да, но Алеко Константинов казва, ако не се лъжа, в разказа „Бай Ганьо в банята“, когато той влиза в кафенето и казва: „Айде ти да ме водиш на баня“, мисля, че не се лъжа, че е този разказ, та разказвача казва: „Погледнах го, млад човек – да има, да има 30 години“. Т.е. онова клише, с което сме свикнали от карикатурите, че той е един такъв по-дебел, по-груб и по-възрастен сякаш, както изглежда на карикатурите, се опитах да проверя дали е вярно и затова потърсих малко по-реалистични черти на описанието. Тъй като карикатурата по дефиниция представлява фокусирането върху характерни черти и тяхното преувеличение.

Преекспонирането им…

Преекспонирането, да. Тогава ние разбираме кой е героят, който гледаме. В това отношение аз лично прецених, че не ми е необходима поредната карикатура на българска сцена, такива доста имаме. Реших, че искам да потърся малко по-реалистичен изказ и повече подчертаване на психологическата мотивация,  и въпреки че става въпрос за комиксов герой, въпреки че става дума за комедия, все пак се опитах точно това да потърся, заедно с драматизма в героя.

Абе не е съвсем комедия…

Да, ама то го има заложено в драматизацията на Георги Данаилов, в прословутия монолог, който Бай Ганьо произнася, който не е от Алеко, но въпреки всичко, макар да не е буквата, Георги Данаилов е доловил и  предал духа на Алеко.
Позволих си тогава да добавя някои текстове от самия Алеко Константинов, от оригинала в сценичния вариант, който направих, но, така или иначе, в основата си това е пиесата на Данаилов.
Другата ерес беше, че реших да сменя заглавието и написах заглавието на латиница с голямо B и голямо G. И то всъщност се получава нали точно това: говорим за нас, за BG.
Третото нещо беше, че ми хрумна как да изглежда плаката на спектакъла.

Bai GanioТова, че го направих със знамето на ЕС и снимахме Ники Урумов как е пробил знамето, все едно е лъв в цирка, през средата и той се появява с леко извинителна физиономия. Когато правихме снимките, му казах на Ники Урумов „Абе, тука  потърси онова изражение… все едно казваш „Опа, пардон!“. Всъщност то си беше точно така – той бай Ганьо малко през задния двор влиза в ЕС, ако говорим за 2001-ва. Тогава още беше малко мъгляво влизането ни, бяха отменени визите, слава Богу… Беше ясно, че през 2004-та ще влязат едни 10 страни, а пък България и Румъния някога по-нататък и май, че… Всъщност, не мога да си спомня дали тогава т.нар. Пътна карта беше завършена и дали беше ясно, че през 2007-ма България ще влезе в ЕС. И аз търсех този разпознаваем знак за съвременния зрител, който да му говори кой всъщност е Бай Ганьо. И че това сме всички ние, включително и аз. И аз съм пътувал в чужбина с малко пари и, както се пееше в старата песен – „Колко сандвичи сме яли, нямахме пари“.
Но, виж, розово масло не съм продавал. (смее се)

Точно това щях да те питам, сигурно си бил без мускалите в пояса… (смея се)

Нямах мускали.

Ама ти се щеше, нали? (смея се)

То дори и за мускали се иска начална инвестиция, и това не съм имал, така, че… Какво да правиш…. мускали няма! (смее се)

Ясно е какво се е променило, ясно е до известна степен и какво не се е променило. Кой е съвременният аналог на Ганьо Балкански?

Всъщност това търсех в тази постановка – търсех как съвременният човек би могъл да разпознае образа на Бай Ганьо. И това всъщност е човек който в тази сценична интерпретация беше облечен по европейска мода – вярно,тогавашна, но все пак по европейска мода, а не беше облечен с потури и калпак. И това, което си говорихме от самото начало в първите ни разговори с Николай Урумов, а и с останалите актьори, беше, че търсим образ в спектакъла, който да не е битово и етнографски достоверен, а да е верен точно на духа на произведението. В този смисъл, той пак носи мускали, но не бяха в пояса, а бяха в чанти, които носеше, куфари и т.н. Той, въпреки че изглеждаше малко по-европейски, продължаваше да си бъде не достатъчно образован, и поради това на моменти е дори арогантен тип. Онова, което изглежда смешно, докато Бай Ганьо е в Европа, изведнъж започва да звучи страшно, когато се върне в България. В този смисъл съвременният Бай Ганьо е по-скоро човек, който е облечен съвсем по европейска мода, но продължава да има липси във възпитанието и липси в способността да възприема цивилизацията в нейната същност, а не в нейните технически характеристики. Това е нещо, което ме е водило в постановката тогава и смятам, че до ден днешен продължава да бъде проблем. Ако човек е облечен с последната колекция на Версаче, това не го прави цивилизован човек, който разбира от мода. Ако човек кара последен модел автомобил и има последния модел мобилен телефон, това не го прави нито технически грамотен, нито цивилизован. Защото ти с последния си модел автомобил можеш да минаваш на червено и отново си Бай Ганьо.

Да не правиш път на пешеходците…

Да, да не правиш път на пешеходците, да спираш на велоалеи, да караш по алеи в паркове… Айде, да оставим тази техническа страна на нещата, но ако видиш човек, облечен със скъп костюм и хубава вратовръзка, който псува като хамалин, скъпият костюм не го прави по-читав. Няма как. Това е съвременният Бай Ганьо. Имаме такива достатъчно и те по Европата ръшкат в момента.

Добре, искам да си поговорим за една твоя друга страст?

Коя?

Пиратите. Ти направи една страхотна версия на „Островът на съкровищата“, която далеч не е само за деца. Дори в много по-малка степен е за деца.  

Ами не, оказа се, че и децата и възрастните го възприемат.

Факт е, че децата много се кефят и е факт, че е и за възрастни. И имаше намигвания, които бяха само за възрастните. Например пиратката, т.е. женския пират или там, както се нарича.  

Да, имаше. Тя тая… пиратка… е по драматизацията. Освен това имаше ясно афиширани цитати от филми. Примерно, от „Индиана Джоунс”, от „Титаник” точно с пиратката имаше.

Обаче трябва да внимаваме, не знам дали е правилно да я наричаме пиратка, защото пиратка е това дето гърми. (смее се)
Пиратеса? На български имаме ли такава дума? Женски пират?

А сега, де?!

Звучи сексистко в 21-ви век.  

Звучи сексистко, да.

Добре, де, жената – пират.

Да, това е ОК. (смее се) Имало е такива, обаче.
Две има, които са известни в историята. И едната е Ан Бони, която всъщност е героинята в драматизацията на Кен Лудвиг.
Защо тоя спектакъл говореше и на възрастни и на деца, мисля, че се крие в самата специфика на британската култура, въпреки че драматизацията е американска. Кен Лудвиг е американец и това всъщност беше драматизация от 2006-та година, преведена от Хари Аничкин. След което, през 2007-ма тази драматизация на „Островът на съкровищата“ е поставена в Лондон и третата беше в София, в Младежкия театър.

А като истински българин трябваше да си четвърти в света! (смее се)

Не съм бил на полуфинал, иначе сигурно щях да съм четвърти. (смее се)
Този спектакъл, Емо, в първата година се играеше и във вечерни, и в сутрешни представления в Младежкия театър. Беше прекалено тежък спектакъл, за да могат да се изиграят две представления в един и същи ден. Натоварването и за актьорите беше огромно, както и за техническите служби, апропо. Абе, тежък беше спектакъла…

Много голям и много сложен декор – цял кораб имаше на сцената.  

Да, да, Венелин Шурелов свърши огромна работа с декора и Елица Георгиева с костюмите, просто наистина беше изпитание за всички ни и беше изпитание за техническите служби, тъй като осветителната партитура беше много сложна. Звуковата партитура също беше много сложна. Имаше моменти, в които от четири плеъра се пускаха едновременно да звучат различни неща. Примерно върви музика, пък и амбиент върви в същото време – да речем, се чуват щурци в джунглата, в това време други специални ефекти се включват… Освен всичко друго, за сценичните работници и за реквизиторите беше особено тежко. И за гардеробиерите, и за гримьорите беше огромно изпитание този спектакъл, защото става дума за каст от 12 души, които играят някъде около 35-40 роли. И това е така по драматизацията, т.е. аз тук спазих изискването на автора на драматизацията. И си казах, че точно тук е голямото предизвикателство – по-малко хора да играят повече роли…

Така, както се случва във Великобритания например, нали?

То навсякъде е така, и в Щатите е така. Не точно по този начин бяха разпределени ролите при нас, както са били в Щатите, т.е. не същите роли един и същи актьор ги е играл. Отзад, зад кулисите, честно казано, беше също тежък екшън, защото цялата тази работа, целият процес на  преобличания, прегримирания, смяна на перуки, шапки, на оръжия – говоря за саби, кинжали, пистолети и пушки – всичко се сменя за секунди. На сцената изглежда, че има много повече оръжия, отколкото са всъщност – 4 кинжала, 8 саби, различни по вид, 2 пушки и 3 пистолета.

Уха!

Цялото това нещо, обаче, се предава непрекъснато отзад – когато един човек гръмне с този мускет, той излиза, дава го на реквизитора, реквизиторът го зарежда с нова капса и го дава на друг актьор, който след малко влиза от другата страна на сцената със същия този пистолет, но цялото това нещо, погледнато от гледна точка на публиката, изглежда, че всеки влиза и излиза, и носи свое оръжие. А истината е, че те бяха много по-малко. Изкуството е една голяма лъжа, но все пак благородна.
Осъзнавам прекрасно, че беше страшно трудно за всички. Изпълнението, направата, всичко беше изключително трудно занимание, но в интерес на истината, тогава за пореден път се убедих, колко са важни невидимите хора в театъра. Тези, които няма да получат аплодисменти, тези, които публиката никога няма да види, но и тези работни „пчелички“, без които нито един спектакъл не е възможен, особено когато е толкова сложен и натоварен с толкова сегменти на сценичния изказ. Всеки път това предизвиква наистина възторг и уважение към тия хора –  когато спектакълът е хубав, когато публиката се радва и ръкопляска, и има бурни аплодисменти, и не пускат актьорите от сцената, зад кулисите на сценичните работници и всички звукари, осветители и другите технически служители по кабините, на тях също им светят очите по същия тоя начин, по който и на актьорите. Те също се радват и на тях адреналина също им се вдига от това, че сме направили нещо хубаво, което публиката харесва, с която публика ставаме едно цяло.
Но да се върнем на това, защо спектакъла говори на различни поколения. Аз мисля, без да отварям скоба и въпреки (смее се), че специфичните черти на британската култура и нейните наследници – американска, канадска, австралийска, изобщо на англосаксонската култура като цяло – включват най-вече способността да се изгражда разказ, произведение на изкуството, което да се занимава с много сериозни теми на Битието по един изключително популярен начин.
Вероятно при тях има едно особено съчетание между германския ред и дисциплина и романско-френския артистизъм, което води до наистинна интересни резултати. Тази етническа амалгама на Британските острови ражда един особен вид култура, която е лесно смилаема за много трудни неща. Представлява нещо като френската кухня, всъщност. (смее се)
Много е разнообразна, може да бъде и тежка, но остава лесна за смилане и много вкусна за възприемане. В този смисъл, мисля, че и с теб съм споделял в разговор, ако не няколко пъти, то поне веднъж – Уилям Шекспир е изобретил „Дискавъри Ченъл“, защото е създал нещо, което е изключително сложно, многопластово, говори за изключително важни неща, но по начин, по който всеки би могъл да възприеме.

Между другото, тъкмо сега си мислех да направим този преход към другата ти голяма страст – Шекспир. Съвсем не случайно, точно фактът, че си ми го казвал….

Аз имам много и различни големи страсти… (смее се)

Имаш. (смея се)

Вкусът към живота, вкусната храна, добрите питиета, добрата компания… Добрият разговор, обаче, е нещото, което решава всичко. Може да няма храна, може да няма питиета, може и да не сме на най-красивото място на света, обаче ако съм с добра компания, това за мен е решаващо за абсолютно всичко!

Очаквайте  част ІІ – Шекспир и други неща