SHARE

Продължаваме разговора с Петър Кауков – театрален режисьор, преподавател в НАТФИЗ, баща на дъщеря Мина и верен приятел. Водим разговор за промените, за  Шекспир, за смисъла да заявяваш гражданската си позиция и за всичко онова, което намира за важно. Разговорът продължава с неговото уточнение с какво се занимава дисертацията, която пише…

Когато написах „Шекспир, Ноктюрно”, тогава доста уважавани от мен хора, доста на брой и доста уважавани, ми казаха, че това е много интересна работа (говоря за магистърската ми теза „Шекспир, Ноктюрно”), а когато реших, че искам да продължавам нататък и да пиша докторска дисертация, да изследвам и т.н. сметнах, че е добре да разширя тази си работа, тъй като у нас има много малко оригинални изследвания върху Шекспир, а се оказва, че в световен мащаб върху комедиите пак са малко. Повечето изследователи обръщат внимание, разбира се на трагедиите, защото там философският пласт е много очевиден, той е на повърхността.

Там напрежението е много по-голямо.

Не само, то напрежение има и в комедиите, и то не малко, но философските прозрения са много ясно видими в трагедиите. Просто смятам, че  в комедиите си Шекспир е малко по-прикрито философски. Малко по-прикрито дълбок. Но така, както във всяка една негова пиеса има различни пластове, различни слоеве, които всеки един човек може да открие за себе си. Аз съм го казвал и друг път, даже в Терминал 3 го бях написал, че човек може да следва криминалната интрига в „Хамлет“ и тя отново да бъде интересна пиеса за него. Нищо лошо няма в това. „Хамлет”, погледнато от птичи поглед си е една кримка. Кралят убиец ли е или не е убиец? Принцът ще отмъсти ли или няма да отмъсти? Между другото, обаче в Хамлет има много други неща, най-малкото да си зададем въпроса: „да бъдем или не” – в превода на Александър Шурбанов – или да потърсим въпроса доколко отмъщението е оправдано, тогава, когато няма доказателства за това.

Тезата, която защитавам и все повече започва да се очертава, че ще успея да защитя, надявам се, е, че в цялото творчество на Шекспир има едно ясно различимо смрачаване на теми и трактовка на образи и на сюжети.

Смрачаване?

Смрачаване, да, точно смрачаване. Те стават все по-мрачни.

С течение на времето?

С течение на времето в 24-25 годишното му творчество и това смрачаване е във всеки един жанр, в който той е писал – дали са комедии, дали са трагедии, дали са исторически драми – проблемите стават все по-неразрешими или все по-трудно разрешими.

Това прилича ли ти на българския обществен и политически живот?

(смее се) Поради 25 годишната рамка ли?

И поради смрачаването. Може да кажеш и не.

Чудя се как да ти отговоря, поради простата причина, че аз не смятам, че българският политически живот е бил много светъл преди тези 25 години.

Добре, а в този времеви период, в тази времева рамка?

Интересен въпрос наистина. Не знам, за политика ли започваме да говорим?

Добре, кои са шекспировите герои, които участват в българския политически живот? Ако трябва да сравниш с герои на Шекспир, кой кой е?

В българския политически живот си има и Фалстаф, но за огромно съжаление в българския политически живот не виждаме Ричард ІІІ, няма Яго, няма ги злодеите…

Ти смяташ, че ги няма във видимия спектър?

Има ги, но ние не ги виждаме. Тях ги има, но ние просто не ги виждаме.

Това е задкулисие. Не виждаме кой шепне в ухото?

Не. Не виждаме кой е онзи изключителен злодей, който обаче е толкова изключителен, че чак започва да ни става симпатичен. Не случайно казах Ричард III, Яго, Клавдий от „Хамлет”, Едмънд в „Крал Лир”, Макбет и т.н. – има достатъчно такива злодеи. Това са хора, които са надарени с изключителни качества.

Няма ли такива в българската политика, в така наречения от теб видим спектър?

В тъмната страна на силата не, аз поне не ги виждам.

Искаш да кажеш, че …?

Искам да кажа, че в българския политически живот виждаме по-скоро мижитурки, които са пионки на други изключителни герои, но ние тях не ги виждаме. Искам да кажа, че това, което е видимото е една доста уютна сивота, която по някакъв начин отглежда и възпитава също сивота, в целия ни обществен живот, но ние не виждаме именно онова, което Шекспир е открил най-вече в историческите си драми, това, което Ян Кот, великият полски изследовател, нарича „Великият механизъм“ – в историческите си драми Шекспир ни показва механизма на властта.

По-добрият Game of Thrones?

Game of Thrones е ерзац. Много хубав, добре направен, много приятен ерзац, но все така ерзац. Авторът не случайно си е сложил две „р“ та в името, за да прилича на Толкин, но това е друга тема. „Game of Тhrones” е изключително приятно четиво и сериал още повече, даже, аз смятам, че сериалът е по-добър от книгата.

Вероятно да.

Ами книгата е малко по-сексистка.

И все пак да се върнем на Шекспир. Би ли оприличил видимите герои в българската политика на някой от героите на Шекспир?

Не. Видимите герои в българската политика са много далеч от ранга на шекспировите герои. За добро или зло. Те са далеч от този мащаб, който имат шекспировите злодеи, да речем, а и шекспировите положителни герои също. Трудно ми е да видя Хамлет.

Човекът, който тъсри истината на всяка цена?

Няма да навлизам в анализ на Хамлет, но човекът, който се отрича от отмъщението, за да не би да бъде упрекнат в собствена облага. Трудно ми е в българския политически живот например да видя Дездемона. Трудно ми е да видя и Отело. Трудно ми е да видя онзи, който е страхотния военачалник, надеждата на целия християнски свят да победи в Кипър турския флот. Тук не пренасям нищо от съвремието,  да сме наясно… Няма го големият генерал, големият военачалник, чужденеца, мавъра във венецианския флот, който ще победи всички врагове, който обаче да бъде толкова чувствителен и с толкова ранимо сърце, че да стигне до убийството на любимата си, поради съмнението, че тя му е изневерила. Трудно ми е да го видя. А и в крайна сметка Шекспир създава герои, при които той следва една традиция от древногръцката трагедия, през Кристофър Марлоу, неговия предшественик, за когото някои хора се съмняват дали той не е писал част от пиесите на Шекспир. Та Шекспир следва една традиция да изгражда титанични характери, титанични герои, които имат качества, превъзхождащи нормалния човек. Именно това е функцията на трагедията, да ни покаже хора, които са способни да превъзмогнат собственото си его, да превъзмогнат личността си и личните си привързаности и да направят нещо, което е в служба на обществото. Това е, което прави Едип, това е, което прави Креон в „Антигона” – той осъжда на смърт собствената си племеница, която на всичкото отгоре е годеница на неговия син и я осъжда на смърт, защото е нарушила заповедта, издадена от царя.

Защото е нарушила писания закон, но Софокъл не случайно казва, чрез Антигона, че има и „неписан закон“…

Да, да, божествените заповеди са по-силни от човешките. Трудно е в българския политически живот към настоящия момент да видим това.

Да, към настоящия момент. Надеждата крепи до пълно отчаяние, както казва майка ми…

В миналото и то не толкова далечното минало имахме изключително достойни личности, които всъщност бързо напуснаха политиката.

Кой например?

Да сме наясно, че аз не съм привърженик на БСП, аз не съм БСП, за добро или лошо на другаря Станишев, но във Великото Народно Събрание ’90 година депутати от БСП бяха Йордан Радичков и Валери Петров и това по никакъв начин за мен не е сложило петно или ме е накарало да мисля за тях по друг начин, освен като за велики български писател, поет, преводач. Аз смятам, че просто такива хора, велики българи от нашето съвремие бяха много лошо използвани и те бързо го разбраха и просто бързо изчезнаха от това. От друга страна, ако трябва да погледна в другия спектър на политческия живот има един човек, за който мога да говоря с уважение и за него говорят с уважение и от ляво, и от дясно – Филип Димитров. Парадоксът е, че в модерната история на България от последните 25 години има двама министър-председатели, които са излезли от министерски съвет точно толкова богати или бедни, колкото са били и когато са влезли там и те са от двете крайности на политическия спектър. Това са Филип Димитров и Жан Виденов. Аз съм участвал в протестите срещу Жан Виденов и продължавам да смятам, че този човек също беше употребен, както вероятно и Филип Димитров е бил употребен. Вероятно. Не знаем. Пак се връщам на това, че ние не виждаме онази част от политическия спектър, която всъщност определя видимата част. В българския обществено-политически живот очевидно има ултравиолетови и инфрачервени сектори, които са невидими за окото, но присъстват в спектъра на светлината.

2013 година двамата с теб активно участвахме в протестите срещу правителството на Орешарски. Аз дори като се замисля повечето ми снимки във фейсбук оттогава са свързани с теб.

Ами за жалост да. (смее се)

Както се досещаш в скоби ще има нашето любимо „смее се“ (смее се)

Ама смехът е много важно нещо.

Да и аз наистина се кефя, като прочета в скоби „смее се“.

Ами то си е смешно.

Да се върнем на 2013 протестите. Какво те движи? Какъв ти е мотива да протестираш? Ти протестираш активно и след 2013, били сме заедно на протестите пред Съдебната палата, били сме заедно на един куп други протести. Защо го правиш?

Има едно нещо, което се нарича гражданско общество. Ако оставим решенията да ги взима някой друг, било то държавата, общината, корпорациите, тогава някой друг определя нашия дневен ред. Аз лично смятам, че европейската ценностна система се изгражда именно върху онзи баланс между интересите на обществото и на отделния гражданин. Не мога да си спомня в момента кой беше казал, че демокрацията е системата на един обикновен, непознат човек. Тя е за него, тя е за непознатия човек, по простата причина, че демокрацията не е само наличието на свободни избори. Избори имаме от 90-та година насам, дали са манипулирани не искам да влизам в този разговор, но фактът е, че има свободни избори у нас, има партии, човек отива, подава една бюлетина, този механизъм го има, но демокрацията е много повече от това. За мен демокрацията е преди всичко върховенство на закона.

Правила?

Върховенство на закона. Във всяко едно друго общество, освен демократичното, законът важи по един начин за един човек и по друг начин за друг човек. В демократичните системи с всичките им проблеми, които имат, те предполагат, че ако аз и ти се скараме и ти ми шибнеш един шамар и ти си аристократ, а аз съм обикновен гражданин, като се изправим пред съдията той няма да зачита това, че ти си аристократ, а аз не, той ще отсъди дали ти си бил прав да ми шибнеш един шамар или не. Това е демокрацията.

Правила, които са валидни за всички.

За всеки един човек в рамките на това общество. Авторитарните режими, авторитарните системи са едногласни. Там е ясно – един човек казва какво трябва да стане и то става. Тоест то функционира перфектно, по простата причина, че този който казва, било то Хитлер, китайския председател на комунистическата партия, Путин, Ердоган – казва едно нещо и то се случва. Демокрацията за разлика от авторитарната система е многогласна. Там много хора говорят различни неща. Крайната точка на демокрацията всъщност е съда. Аз и ти може да спорим, може да спорим за собственост, за пари, за обиди, за кой на кого е шибнал един шамар и съда е този, който решава кой е прав и кой не е.

На базата на правила, които общността е приела, че ще спазва. Така, както се играе една игра – имаме игра, имаме правила и независимо от това кой какъв е, играем по тези правила.

В демокрацията, която е един доста сложен многоглас, понякога какафония, кой е гласът, който трябва да бъде зачетен в целия този многоглас, би следвало да го реши съда, а не някой друг. Именно заради това върховенството на закона е най-голямото достижение на демокрацията, защото тя премахва всички останали условия. Кой бил богат, кой бил беден, кой бил със синя кръв, кой бил роден в еди кое си родно място, кой в друго – всички тези неща в демократичната система не са важни. Важно е ти спазвал ли си правилата или не си ги спазвал и оттам нататък би трябвало демократичната система да разчита на един абсолютно независим съд, който би могъл да отсъжда без тези наслоения на произхода.

Как си се справил с огромното изкушение да се включиш в политиката? Ти си имал предложения.

Имах, да, имах.

Как се справи с това изкушение, защото обикновено изкушението е следното: не можеш да промениш системата отвън, трябва да влезеш вътре, бавно, лека-полека да променяш? Което впрочем не е далеч от истината и е огромно изкушение, но това е така да се каже банановата кора, на която се подхлъзват хората.

Мене ме спаси това, че се занимавам с театър. Аз реших, че няма да се занимавам с политика, защото искам да се занимавам с театър.

Политиката не е ли театър?

Политиката, ако изобщо е театър, е много лош театър.

Но там също има сценаристи, има режисьори…

Ама много са некадърни, бе! Толкова плоски сюжети…

Да де, ама вършат работа. Хората им се връзват. Приемат ги за истина.

Те хората се връзват и на сапунени сериали. Няма лошо, нека си се връзват.

Масата, хайде да не казваме хората общо, но мнозинството.

Сега говориш с човек, който е изкушен от качествената драматугия и някак си за мен този политически театър е като „Робинята Изура“.

Тя беше голям хит. Всички я гледаха, преживяваха…

Да, да, да чудесно, нямам нищо против хората, които са гледали и преживявали, но аз все пак смятам, че ако направим една анкета по света колко хора познават робинята Изаура и какво точно се случва в сюжета на „Робинята Изаура“ , мисля, че ще имаме по-малко правилни отговори, отколкото на въпроса какво се случва в „Ромео и Жулиета“  или „Хамлет“. Сапуненият сериал е евтин, той е за днес, за сегашна, временна употреба и утре го забравяш.

Кои са аналозите в световната политика на тази класика?

На „Робинята Изаура” ли?

Не, на истинската класика.

Ще ти отговоря по абсолютно същия начин, както за българската политика. Шекспир е по-голям от всеки един политик.

Кои са все пак за тебе големите, класическите политици в световен мащаб? Коя е класиката и кои са сапунените герои?

Сапунени герои има много навсякъде. В световната история мога да отлича няколко души, които са класици, чието наследство остава до днес. Веднага ще спомена крал Джон, който подписва Магна харта –  Великата харта на свободите, 1215 година.

Според Великата харта на свободите, човек не може да бъде задържан повече от 72 часа , без да му бъде повдигнато обвинение  .и до това прозрение стигат през 1215 г.

Великата харта на свободите се появява в едно много мракобесно време, Европа е мракобесно място през 1215 година, а кралят сам е подписал документ, който ограничава собствените му права.

Той е принуден от бароните, малко или много.

Факт, той е принуден от бароните, но в Магна харта се съдържат текстове, които защитават и гражданите, а не само бароните. Магна харта е документ, който много години не е бил спазван или ако е бил спазван е бил спазван частично. В момента, в който настъпва Ренесанса няколко века по-късно, в Англия изведнъж се оказва, че има база, на която той да стъпи, политическа база, политически документ, който осигурява правото на обикновения гражданин да се защитава от държавата, правото на обикновения гражданин да се защитава от своя господар, който владее земите, в които гражданинът живее. Това до голяма степен обуславя спецификите на английския ренесанс и на появата Шекспир, и изобщо. След крал Джон имаме следващ човек, който е пряк наследник на всичко това и този човек се казва Томас Джеферсън, американец от англо-ирландски произход. Той написва заедно с Томас Пейн, който е роден в Англия,  Декларацията на независимостта, която е основата на американската конституция и на модерната демокрация.

Никога не забравяй, че Джеферсън е робовладелец, все пак.

Аз не го забравям. Не само Джеферсън, а всички бащи на американската нация са робовладелци. Те, обаче, по същия начин като крал Джон, са направили определена стъпка в правилната посока да ограничат собствените си права. Сами са казали „Абе не може докрай…“.

Да ограничат възможността за собствения си произвол?

Да. Сами да си сложат юзди. И изведнъж се оказва, че точно хора, които са супер богати, безнаказани, точно тези хора стават велики личности, защото те сами са стигнали до момента, в който са си казали, много вероятно от чист егоизъм ,„аз ако съм безпределен, абсолютно  безнаказан господар, трябва да направя така, че да се огранича сам, за да може да остана токова богат, колкото съм, защото иначе ще предизвикам революция“.  Всъщност Френската революция показва точно това –  в крайна сметка на едни хора им писва и казват „Стига с тоя монарх, само той говори в първо лице единствено число, дайте да говорим в първо множествено – ние, французите“. И те започват да говорят тъкмо така –  „Ние, парижаните“… (смее се)
Впрочем, Декларацията на независимостта е подписана от 56 души. Тя е много важен документ за мен, много важен, защото за първи път в историята на света в политически документ се появява думата „щастие“.

Правото на стремеж към щастие.

Стремеж към щастие! И тук е страшно важно да направим разликата какво е това, по простата причина, че ако твоето щастие зависи от това, че ти обичаш да колиш малки дечица и да ги ядеш за закуска, това накърнява моето право на щастие да имам малко дете, което да не бъде изядено за закуска. И тъй като всеки човек има право на това щастие, този документ в крайна сметка формулира ограниченията, въпреки че дава огромна свобода, той поставя и определени ограничения пред човешката природа и това е много важно. Развитите общества са тези, които съумяват да въведат такава система, която да позволява абсолютната свобода на индивида, без обаче той да пречи на обществото, на социума.

Не е ли на останалите индивиди?

Не, на социума! Брейвик не иска да разтърси отделни индивиди, а цялото общество. Терористите не се интересуват кои точно индивиди убиват, за тях е важно да убиват, без значение кого, по възможност невинни, за да може по този начин да разтърсят социума, а не конкретния индивид. Ако искаха конкретен индивид, щяха да бъдат наемни убийци. Те не правят това, те взривят метро, автобус, МОЛ, летище, те убиват хора, които нямат нищо общо с тяхната кауза, нито пък имат нещо общо с политиката, срещу която въпросните терористи се изправят.

Как Мина, твоята дъщеря, се отнася към факта, че си станал… даскал?

(смее се) Мисля, че се отнася добре. Най-вероятно защото не й преподавам на нея… (смее се)

От нея постоянно научавам колко е важно учителят да бъде заразителен пример за учениците си. За мен образованието има две важни мисии – да предизвика любопитство към определена област на познанието и да даде ориентири в тази област. И това да става по увлекателен начин, по възможност. Аз се стремя да бъда такъв и се надявам, че Мина ме уважава поради това, както уважава и учителите си, отговарящи на горните условия.

На Мина ти си й баща, а майка й е актрисата Елена Кабасакалова. Очакваш ли Мина да се занимава с театър, с актьорско майсторство?

Не очаквам нищо друго, освен Мина да бъде щастлива. Тя е достатъчно умно момиче, за да реши сама с какво да се занимава. За мен е важно изборът на професия да не е плод на прищявка, а на отдаденост. Само тогава човек е способен да превъзмогне всички несгоди, които неминуемо ще се появят. В този смисъл, аз съм готов да подкрепя Мина във всеки нейн избор, ако и тя е готова да му се отдаде.

Смяташ ли, че тя ще живее в по-справедлива България и в по-добри условия тук, в родината ни?

Искрено се надявам! Аз не мога да променя цялата държавна машина. Това, което мога, обаче, е – да си върша работата колкото мога по-добре. Ако всеки се опитва да прави същото, България ще бъде много по-приятно място за живеене. Другото, което мога, е да се опитвам да бъда добър родител и да възпитам добре детето си. Третото е – да бъда ангажиран гражданин и да се опитвам като такъв да участвам със своя глас в настояването обществото ни да бъде по-справедливо. От друга страна, по рождение всеки обича родината си, но ако любовта трябва да се поддържа чрез прекалено много усилия, човек в крайна сметка се отказва и напуска – дали дома, града или страната – процесът е един и същ. Та аз искам преди всичко дъщеря ми да е щастлива. Това може да е свързано с уседнал живот в едно и също населено място или с авантюристични пътувания по цял свят – за мен е все едно, стига Мина да е щастлива.

Има два въпроса, с които обикновено приключваме.

„Какви са вашите бъдещи творчески планове”?

Не, но между другото много трудно се възпрях да те попитам коя е пиесата, която мечтаеш да направиш.

Има две. Но няма да ти ги кажа.

Добре, като ги направиш, ще кажеш. Какво е за теб патриотизмът?

Аз съм израстнал в Пловдив. Всички, които четат въпросното интервю знаят, че Пловдив е мултикултурен. Аз израстнах в една махала, така наречената „Каптян християн махала“, явно е имало някой капитан християнин, която е съседна на „Хаджи Асан махала“, или както е известна в Пловдив – Аджисана. В тази махала, разбира се, мнозинството бяхме българи и оттам нататък имаше цигани, турци, арменци, евреи и гърци. Както искаш го възприемай, но това е моята махала и аз така съм израстнал. Вероятно заради това и лесно уча чужди езици.

Това е истинско мулти-култи.

Мулти-култи абсолютно, Аджисана е мулти-култи отвсякъде. Къщата ми я събориха, родната ми къща от прадядо ми, който е бил заместник-кмет на Пловдив, апропо, лош човек, фашист и кулак (смее се), въпреки че той не е имал много общо с политически течения, но както и да е. Къщата ни се намираше на 20-30 метра от мястото, където сега е Малката базилика. Аз трябваше да стана на 16-17 години, когато за първи път в живота си разбрах, че някога си в миналото, имало било някакъв проблем между арменците и турците. Нямаше в моето детство как да го предположа това нещо, защото чичо Хачо арменец си пиеше ракията с бащата на Исмет, който беше турчин и така ми мина цялото детство. В един момент, бил съм на 14 -15 мойте приятели българи от махалата заминаха единия на море, другия на планина,  и аз се присъединих към една компания в махалата, където аз бях третия, а другите двама се казваха Агоп и Белкетин. Единият арменец, другият –  турчин, цяло лято играхме на „3-5-8”. Много години по-късно разбрах, че турците и арменците май имали някакъв проблем помежду си и за мен това беше абсолютно непонятно, защото в моите очи турците и арменците си бяха първи приятели, така съм израстнал. Това е нещото, което по точно определен начин не ми позволява да повярвам, че в България има национализъм от фашистки тип. Аз продължавам да не го приемам това явление. Никога не ме е интересувало кой от какъв произход е. Така съм възпитан, майка ми и баща ми бяха първи приятели с всичките ни съседи, независимо от техния етнически произход . Никога не съм възприемал евреите като различни, като заплаха, като лоши хора, а съм ходил в еврейски къщи, не видях червени копчета, които управляват света. Може би не съм бил в правилната еврейска къща, не знам… (смее се). Бил съм и у гърци, бил съм и у турци, бил съм и у цигани… Патриотизмът за мен е това – моята махала е най-хубавият пример за начина, по който аз съм възпитан да обичам България.

А какво за теб е България?

През 2011 бях в Ню Йорк, като част от българска театрална делегация. Поканени сме 5 човека от България, отиваме и имаше организиран за нас прием в консулството, апропо, чудесно място, чудесни хора. И там присъстваха както американски интелектуалци, така и хора от българската диаспора. Та там се появи един човек, г-н Казаков, българин, който от години живее в Ню Йорк, занимава се с театър, преподава, т.е. колега. Той дойде, даде ми визитката си и каза колко много се радва, че са дошли българи от България, български творци в консулството. Човекът говореше един особен български език, с акцент, по-архаичен, малко като Сакскобургготски, който разбира се е абсолютно понятен български и аз видях как на този човек, докато ми дава визитката си му трепери брадичката, защото се вълнува, че общува с българи, които са дошли от България. Това го няма в България. От друга страна имам друг пример. През 2000 година бях на турне в Турция с Пловдивския театър, играхме два спектакъла в Бурса. В Бурса е най-голямата общност на родени в България турци.

Те чувстват България като своя родина.

Именно. Точно това искам да кажа. Аз тогава си говорех с един човек, български турчин, който не се е изселил сам през 1989 г., а е бил изселен от България насилствено. Говоря за човек, който е абсолютно успешен, изключително богат бизнесмен в Бурса. И той ми казва в този разговор как се е преместил, как е бил изселен, изобщо как точно се е случило цялото това нещо. Тогава му казах, че аз лично като българин имам необходимостта да му се извиня на него като български турчин за това, което му се е случило. Той веднага ме попита „Ама защо, бе? Кой те кара такива неща?“, а аз му отвърнах, че никой не ме кара, просто знам, че ние българите сме спасили евреите, но и ние българите не направихме нищо да спасим нашите турци. На което той ми каза „Ти на колко години беше, когато на нас ни смениха имената?“ и аз му казвам „ами на 14-15“ и той отговори, че тези, които трябва да се извиняват не са го направили, а аз се извинявам. След което сподели, че независимо от успешния си бизнес, добрия си живот, ако има същите условия за бизнес в България, ще се прибере и всички до един ще се приберат. Видях, че родените в България турци, които поради стечение на обстоятелствата са насилствено преименувани, изселени и живеят в Турция, са готови да се върнат обратно в родината си – това е патриотизъм. Не е национализъм, но е патриотизъм. Патриотизмът е любов към patria-та, към родината. И аз видях с очите си, и чух с ушите си как един етнически турчин, роден в България, ми казва колко много повече обича България, отколкото Турция. Това е патриотизъм.