SHARE

Когато в България чуем словосъчетанието „човек с увреждания”, обикновено то се използва във връзка с липсата на достъпна инфраструктурна среда, нормативни неуредици с личните асистенти или поредния случай на дискриминация. Благодарение на спорта имаме възможност да чуем положителни новини, свързани с тези хора, поне веднъж на четири години, когато се провеждат т.нар. параолимпийски игри.

Те са почти като олимпийските, но не съвсем (каквото е и значението на представката „пара” в гръцкия език), тъй като в тях участват само атлети с двигателни, сетивни и интелектуални увреждания. За основоположник на параолимпиадите се счита д-р Лудвиг Гутман, който на 28 юли 1948 година, успоредно с олимпийските игри в Лондон, организира първото състезание за хора в инвалидни колички под името „Игри Стоук Мандвил”. Името идва от британската клиника, в която той работи след края на Втората световна война, използвайки спорта като метод за рехабилитация на ранени войници и цивилни.

След като към състезанието се присъединяват и чужденци, през 1952 година се създава Международният комитет на игрите “Стоук Мандвил”. През 1960 година, веднага след олимпиадата в Рим, се провеждат и първите параолимпийски игри, а последните приключиха преди броени часове в Рио де Жанейро.

На тазгодишните игри България беше представена от седем спортисти – Даниела Тодорова (копие и диск), Иванка Колева (гюле и диск), Радослав Златанов (бягане на 100 м), Ружди Ружди (гюле и диск), Християн Стоянов (бягане на 1500 м), Денислав Коджабашев (тенис на маса) и Милена Тодорова (спортна стрелба). Българските атлети се завръщат у дома с едно отличие – златен медал на Ружди Ружди в тласкането на гюле (клас F55).

Постижението на 25-годишния атлет в инвалидна количка е 12,33 метра, което е нов световен рекорд в дисциплината. Златният медал на Ружди отреди на България 60-ото място в крайното класиране по отличия на игрите в Рио.

Шампионът от град Глоджево остава прикован към инвалидната количка на 17-годишна възраст, когато претърпява тежка катастрофа. По време на възстановяването си Ружди има шанса да срещне бъдещия си треньор Радостин Тодоров, който го спечелва за спорта.

Следват три европейски титли, една световна и една олимпийска, след които атлетът казва в интервю за журналиста Иван Филчев, че „когато животът не е свършил, не трябва да се отказваш от него. Надежда има. Човек трябва да е положителен и усмихнат.” Колко обаче са хората с увреждания, които не са имали шанса на Ружди за успешна (ре)интеграция в обществото чрез спорта?

Според неофициални данни на Агенцията за хората с увреждания нейните потенциални членове в страната са около 1 милион души. Това в известен смисъл определя България като парадържава, тъй като тези наши сънародници не са равнопоставени в обществото.

Според министъра на младежта и спорта Красен Кралев 30% от хората с увреждания не излизат от домовете си, а само 2-3% от тях практикуват някакъв спорт. Той допълва, че причините за това са липсата на достъп до голяма част от спортните съоръжения и малкият брой клубове, които развиват спорт за хората със специфични потребности. Едва тази година Министерството на младежта и спорта (ММС) отпусна средства за работа с тези с групи спортисти извън Българската параолимпийска асоциация, Спортна федерация на глухите в България и Спортна федерация „Спорт за хора със зрителни увреждания”.

Пари за подготовка на хора с увреждания получиха още федерациите по баскетбол, борба, гребане и конен спорт. През 2016 г. ММС отпусна и 100 000 лв. за закупуване на инвалидни колички за баскетбол, благодарение на което тази година във Варна се проведе за първи път първенство в този формат.

Всъщност финансирането на параолимпийците е съпоставимо с това на олимпийските спортисти на България. Разлика има само в премиите за спечелен медал. По-ниските награди при хората с увреждания се обяснява от министерството с по-слабата конкуренция и по-големия брой дисциплини на параолимпиадата. Каквито и усилия да полага ММС, те ще са абсолютно недостатъчни без целенасочена държавна политика за интеграция на хората с увреждания чрез спорт, тъй като тези наши сънародници просто не достигат до спортната инфраструктура и клубовете.

Според председателя на Агенцията за хората с увреждания Минчо Коралски през последните десетилетия в международен план се налага визията за „увреждането“ като социален, а не, както досега се възприемаше, като тясно медицински феномен. Акцентът се поставя върху концепцията за социално включване на тези хора като лица в неравностойно положение.

Статистиката сочи, че едва 2% от 40 000 трудоспособни хора с трайни увреждания в България работят. От 5-годишната ми работа по интеграцията на хора в неравностойно положение чрез футболни тренировки в „Отбор на надеждата” мога отговорно да заявя, че при правилна работа чрез спорт гореспоменатият процент може да се увеличи минимум десетократно. Социалната интеграция на тези хора е важна не само поради икономическите причини, а и за израстването ни като общество. Повечето от хората с увреждания нямат нужда от нечия грижа, а от предоставени възможности за личностно и професионално развитие.

Лакмусът за еволюционното ни израстване като общество е именно възприемането на хората със специфични потребности като равни, без пренебрежение или съжаление. Ако в едни области заради увреждането си те не биха могли да бъдат пълноценни, то в други биха могли да постигнат по-добри резултати и от здравите си сънародници. Доказаха го и четиримата параолимпийци със зрителни увреждания, които в Рио постигнаха по-добър резултат от тазгодишния олимпийски шампион в бягането на 1500 метра – американеца Матю Чентровиц.

SHARE
Виктор Кирков е спортен мениджър и социален предприемач. Бивш спортен журналист и мениджър в Българска професионална футболна лига. През лятото на 2011 г. открива фирмата си "Спортс Мениджмънт България" ЕООД, която се занимава със спортен мениджмънт и маркетинг. Малко по-късно създава и популярния проект за социална интеграция на хора в риск и в неравностойно положение "Отбор на надеждата".