SHARE

Най-лесният начин да опишем защо новото обединение на “Да, България”, ДСБ и “Зелените” в коалиция “Демократична България” трябва да се подкрепи е да опишем техните опоненти.

Последната година еднозначно показа какво носи управление на ГЕРБ и “Обединени патриоти” – разговорите за реформи спряха, разговорите за европейско развитие на България също. Вместо това те бяха заменени с триумф на корупционни скандали, олицетворен в закупуването на ЧЕЗ от Гинка, възраждане на руски енергийни проекти, създаване на нови институции бухалки и най-вече повсеместно усещане за застоялост и безнадежност.

Само поглеждайки от другата страна – е ясно, че БСП не представлява никаква алтернатива. Напротив – от откритата ѝ антиевропейска реторика, през преклонението ѝ по тоталитарното минало до лъжовните кампании срещу Истанбулската конвенция, БСП не просто не е алтернатива, но тя все повече представлява заплаха за националната ни сигурност.

Завоят, за който “Столетницата” настоява към Евразия, може да бъде подпечатан с референдум за ЕС и НАТО, за което работят всички проруски сили в българската политика. За съжаление, дали заради опит да се задържат на власт с патриотите или в опит за печелене на нов електорат към тях все повече се приближава ГЕРБ.

В този ред на мисли “Демократична България” е безалтернативен проект, който единствен предлага европейско развитие, амбиция за реформи и борба със статуквото. Това е единствения проект, който вижда бъдещето на страната ни по различен начин – на развита, модерна, западна страна и единствените, които предлагат решения пред сериозните проблеми на България в областта на корупцията, овладяването на медиите и развиване на икономическия ни потенциал.

Всичко това обаче, както е огромен позитив, така е и капан. “Демократична България” има своя твърд електорат – от едни от най-информираните и политически активни избиратели, както и от онези, за които вота е цивилизационен избор между Изток и Запад, минало и бъдеще, статукво и реформи.

Същевременно – както често на минали избори сме се убеждавали – този им твърд и активен електорат създава илюзията, че изборната стратегия на партиите е успешна. Че посланията им достигат до населението на страната, че пропагандата на Пеевските медии е успешно оборена.

Тази имагинерна сигурност също често води до това “демократичните” партии да загубят перспектива къде реално са те.

Потенциалната подкрепа за подобен проект е значима. Последните данни на “Алфа Рисърч” показват, че въпреки огромната истерия, породена от пропагандната кампания, 32% одобряват приемането на Истанбулската конвенция. Европейският съюз продължава да покачва одобрението си сред българите, като достига 58%. НАТО се подкрепя от 44% от електората, а 25% имат нито положително, нито отрицателно мнение за военния съюз. Това са изключително високи показатели, като се забелязва и нова тенденция на спад на традиционното високо доверие към Русия от 66% на 56%.

Същевременно нуждата от реформа в ключови сектори и борба с корупцията отново се вижда само като погледнем доверието в съда – 9%, в главния прокурор – 10%, и това колко безпомощни се оказаха институциите пред скандална със закупуването на ЧЕЗ.

Цялата ниша за позитивна проевропейска реформаторска политика си стои там, където винаги си е била – тя не се изчерпва само с 10% разпръснати между “Да, България”, Реформаторския блок и ДСБ на последните избори.

Без правилната стратегия обаче – лесно безалтернативността на “Демократична България” ще се превърне в претенциозното “Гласувайте за нас или ви чака ГУЛаг”, а амбицията за реформи, както се видя на последните избори, може да започне да изглежда на личностен кофликт с Борисов, Цацаров и Пеевски.

И най-вече липсата на стратегия води до това никой да не даде печелившия аргумент защо европейското развитие на България носи позитиви, защо то е бъдещето, което искаме да себе си и децата си, как една правова, демократична и европейска България е националната кауза на времето ни. Простото припознаване с този ценностен модел достига единствено до определен сегмент от обществото, а потенциалът на тези политики далеч надминава това.

Освен липсата на стратегия от още по-голямо значение е да се представи реална алтернатива – не само чрез говорене, а чрез предлагането на реални политики, които ще дадат отражение. Заклинанието “Съдебната реформа” само по себе си не се възприема като реална политика от средностатическия българин. Не става ясно по какъв начин точно това ще му помогне в обозримото време на неговия живот. Т.е. трябва да се предложат реално работещи и осезаеми неща, които да бъдат възприети от всеки един на лично ниво.

Търси се българският Макрон – но за целта не е въпрос единствено “Демократична България” да се припознае с европейските ценности. Трябва да се води активна и реална кампания за развитието на страната, която да не е заложник на стари конфликти, партийни пререкания и чувство за безалтернативност.