SHARE

Петнадесети септември дава добър повод да поговорим за училището. Следвайки големия интерес към материала за всекидневния живот по време на тоталитарния режим, днес ще насочим вниманието ви върху някои особености на образователната система. Нарочно няма да се впускаме в оценки кога образованието е било по-добро – сега или тогава, няма да изследваме причините за това и няма да даваме препоръки. Само ще споменем за някои неща, които вече не са част от образованието.

Гимназиалните униформи

Ако гледате стари снимки или стари филми от времето преди 1989 година, ще ви направи впечатление, че учениците носят ученически униформи – момчетата са със сини костюми, момичетата с тъмносини ученически престилки.

Ученическата униформа, разбира се, не е изобретение на тоталитаризма, а съществува в цивилизования свят от векове. В днешно време в повечето европейски държави ученическите униформи не са задължителни за всекидневна употреба. В България те бяха задължителни до началото на 90-те години. Имаше и един кратък период, пак в началото на 90-те, в който отделните училища сами определяха вида на униформата за учениците си, но в крайна сметка и този вариант отпадна (вероятно поради сравнително високата цена на облеклата тогава).

За момчетата униформата беше син костюм, който трябваше да се носи с бяла, сива или синя риза, с червена, синя или черна вратовръзка, за препоръчване с кафяви или черни обувки. Всяко училище имаше емблема. Някои училища като нашето задължаваха учениците да си зашият емблемата за униформата.  Режимът при нас беше доста строг – допускаше се зашиване на емблемата само отпред на джобчето на сакото. Зашиването на друго място, примерно върху ръкава, не се смяташе за добър тон и емблемата трябваше да се премести при първа възможност. На вратата на училището имаше фейс контрол и без емблеми не пускаха. Така че, ако някой си я е забравил, обикновено му хвърляха друга емблема от прозореца със значка на училището и така нарушителят да прескочи контрола, който се осъществяваше от някой от учителите. Вратовръзката също беше задължителна, дори ако ученикът е с пуловер. Случвало ми се е да се връщам до вкъщи заради забравена вратовръзка (да, възможно е да си забравиш вратовръзката, ако много ти се спи сутрин).

За момичетата униформата беше ученическа престилка, почти същият модел, какъвто традиционно е съществувал в България през първата половина на ХХ век. Освен престилката със зашита на джобчето емблема други задължителни елементи на униформата нямаше. Имаше дрескод какви типове чорапи и чорапогащници се допускаха под престилката, каква да бъде прическата, обувките и т.н. Не помня точните изисквания (не са се отнасяли за мен все пак), но всяка есен директорът на училището пускаше заповед от коя дата се разрешава носенето на панталони под престилката заради студа.

На мен униформата не ми пречеше. Имах известни проблеми, докато свикна с нея в началото. На втория учебен върнаха почти целия ни клас от вратата, защото класната нещо се беше объркала и ни беше казала, че можем да се явим на училище без сако и вратовръзка, а само с риза. След кратка разправия, като видяха, че нарушението е масово, а ние сме просто едни неориентирани зайци, ни направиха изключение за деня.

Когато човек носи дълго време едни и същи дрехи, те постепенно се превръщат в нещо като втора кожа. Така се случи и с униформата, която имаше още едно предимство – сутрин не се налагаше да мисля с какво ще се обличам.

От друга страна, тя имаше и сериозни недостатъци, особено сакото. Ако цяла година ходиш всекидневно с едно и също сако, то се похабява, ръкавите се излъскват, появяват се мастилени петна, лекета и т.н. Към края на учебната година сакото изглежда вече доста оръфано. Второ сако малко хора имаха.

Но като всяко ограничение и срещу това имаше различни форми на бунт и свободомислие, като в нашия случай се изразяваше в различни вариации на униформите. Някои от учениците ходеха с черни костюми, други носеха възможно най-ярки пуловери, май имаше и някои от горните класове с папийонки.

Момичетата обичаха да експериментират с чорапите и с панталоните, което раждаше понякога велики реплики. Униформеният полковник, който ни преподаваше по НВО (начално военно обучение) правеше собствена проверка дали се спазва някакъв негов си личен дрескод (по-строг от официалния) в час. Оттогава датира крилатата реплика:

„Момиче, това, което е под полата ви, въобще не ме задоволява!“

Имаше предвид, че не смята яркорозовия цвят на чорапогащника ѝ подходящ за училище.

Началното военно обучение (НВО)

Началното военно обучение беше предмет, ориентиран към получаване на базови армейски знания у учениците.

Тясно свързана с обучението по този предмет беше подготовката за Прегледа на маршовата песен, в който всички класове маршируваха повоенному колкото могат, ревейки с всичка сила някой марш или революционна песен.

Други части, малко по-интересни и полезни моменти от военното обучение, бяха – първа помощ при злополуки (изкуствено дишане, превързване, обездвижване на крайници, пренасяне на ранени и т.н.), стрелба с въздушна пушка по мишена, изучаване на най-базовите теоретичните основи на военната стратегия и тактика, разчитане на топографски карти, отдаване на чест, разглобяване на автомат “Калашников” и др. Обръщаше се внимание и на т.нар. „гражданска отбрана“ – как да се държим при ядрен взрив, как се слага противогаз, как се обеззаразяват дрехи и др.

 

В края на 80-те началното военно обучение включваше и двуседмичен лагер (нашият випуск беше настанен в село Маджаре, Самоковско), където цялото обучение се повтаряше, но в малко по-натурална и казармена обстановка и с истински оръжия (без патрони естествено, освен на упражненията по стрелба). Там учениците бяха обличани с униформи, напомнящи военните, но по-леки и доста по-елегантни от армейския вариант. За момичетата имаше отделна кройка униформа с панталони и барети. От една страна, имам само хубави спомени от този лагер, от друга – не мога да се начудя какви глупости ни караха да правим.

 

През 2013 година Ангел Найденов, министър на отбраната в правителството на Пламен Орешарски, започна процес по връщането на НВО в българските училища. Хубаво е учениците да преминават през подготовка за справяне с кризи – наводнения, пожари, терористични ситуации и т.н., но дали е необходимо това да става във военизиран вид и под ръководството на Министерството на отбраната?

Не знам какво е станало с идеята на Найденов, но сегашният министър Каракачанов също има идеи за връщане на НВО в училищата, този път от 2018 г., и смята отмяната на наборната служба за голяма грешка.

Очаквайте част II. 

 

SHARE
Константин Павлов-Комитата – инженер, автор, активист. В момента овладява социологията и настройките на WordPress.