SHARE

От възстановяването на България през 1878 г. (в страната) винаги са съществували две политически течения: просръбско и антисръбско.

Може да се каже, че просръбското е изконно българско, а антисръбското е предизвикано отвън. За съжаление, в тези първи години инициатор на антисръбството сред българите е била Русия. В краткосрочен план политиката на Русия е логична. Заради политиката на династията Обреновичи Сърбия по това време е била в зоната на влияние на Австро-Унгария – основен руски противник на международната сцена. Така когато в Сан Стефано се дискутират границите на балканските държави, Русия е смятала с уголемяването на своето протеже, България, да увеличи своята сфера и обратно, с намаляването (зоната) на Сърбия да намали зоната на австрийското влияние. Руските делегати успяват да преместят българската западна граница дълбоко в сръбски земи.

Както и да е, сръбската армия не се оттегля, а западните сили още през същата година на Берлинския конгрес налагат на Русия една по-справедлива карта.

Тъй като Санстефанска България никога не е била реалност, тя остава като лоша кръв (бел. прев. – оригиналният израз) между двата народа.

Още по-лоши са били последиците от руската политика в църковно отношение. Руските агенти в Южна Сърбия (Македония) са искали от населението да се включи в наскоро основаната Българска екзархия, говорейки, че това временно състояние (институция) е в общ славянски интерес. Иначе всички църкви в Южна Сърбия са били сръбски. Руският авторитет е бил огромен и много хора от днешна Западна Македония не са го преодолели (бел. прев. – No comment!). Там все още е била Турция, но все пак българското им име се е ширило над територии, които никога по-рано не са били такива освен като окупирани още през XI век.

След този процес идват и плановете на българската държава да анексира Южна Сърбия. И София, и Белград подкрепят своите бунтовници там. Като най-голям успех на българите се помни Илинденското въстание от 1903 г., нарочно вдигнато из сръбските села, за да пострадат те от отмъщението на турците. Така и става. От сръбска страна се помнят редица четнически акции, чието име бързо става легенда.

Междувременно се стига до нещастната война от 1885 г., когато Сърбия напада България. Преди това България получава от Турция западната половина (бел. прев. – така е в оригинала) на своите територии и става два пъти по-голяма от Сърбия. Берлинският конгрес предписва двете страни да бъдат еднакви. В Белград се разглежда въпросът кога България, окрилена от уголемяването на територията си, ще нападне Сърбия и ще превземе Южна Сърбия (Македония). Българите вече са били нападнали един сръбски караул край Зайчар. Милан Обренович е искал от Великите сили да присъедини Южна Сърбия по същия начин, така че да уеднакви териториите на Сърбия и България. Отговорът междувременно е бил отрицателен. След това решава да превземе София и да я държи, докато Великите сили не премислят.

На хартия сръбската войска е била много силна, но войната започва с голямо подценяване на противника. Тогава има и проблем с бунтовете, които непрекъснато се организират от социалистите. Така сръбската войска е победена при Сливница, която се намира на около половината път от границата до София.

Ген. Степа Степанович, командир на Втора сръбска армия

Годината 1912 дава надеждата, че неразбирателствата между сърби и българи ще бъдат забравени завинаги. Двете страни заедно с Гърция и Черна гора се обединяват срещу Турция. Договорено е границата след победата (бел. прев. – в оригинала – освобождението) между Сърбия и България да минава по линията източно от Куманово и Скопие, после на юг, по левия бряг на Вардар, така че България да получи днешна Западна Македония.
Но докато сърбите напредват в своя сектор, българите бавно напредват на югоизток към Одрин. След това на помощ им идва Втора сръбска армия, под командването на генерал Степа Степанович. Така сръбската войска за втори път тръгва на бой до река Марица – 541 години по-късно.

Великите поражения от 1371 г. са забравени, Одрин е превзет, а турците са изгонени от Европа, от другата страна на Босфора.

Обещаното с Лондонския договор разширение на Сърбия за участието й в Първата световна война на страната на Антантата
Австрийската армия на брега на Сава (с изглед към Белград) по време на Първата световна война

Тъй като операциите са изнесени с предимно сръбско участие, сръбското правителство е искало да задържи Западна Македония, а България като компенсация да получи новозавзетите територии към Босфора, които са значително по-големи: от Свиленград до Истанбул са 250 км. Българите обаче искат и едното, и другото. Нямало е изгледи Сърбия да допусне това и през 1913 г (българите) нападат сръбската армия. Това е била най-лошата преценка на българската политика вероятно в цялата история на страната. Когато българите нападат Сърбия, (те) биват едновременно атакувани от Гърция, Турция и Румъния. Българите са победени на всички фронтове и губят огромни територии: излазът на Егейско море западно от Босфора, която частично минава към Гърция и частично към Турция; цялата част между Свиленград и Истанбул, която взима Турция, включително и Одрин; делтата на Дунава, която минава към Румъния, и естествено Западна Македония. В международен план най-важната последица от Втората Балканска война от 1913 г. е връщането на Турция в Европа.

Каймакчалан (срещу българската армия, близо до Битоля)

Защо българите така зле понасят 1913 г.?

Защото решението за началото на Втората Балканска война в действителност не е българско. Него го прокарва чрез немската династия начело на България Австро-Унгария, за да попречи (бел. прев. – оригиналът е дума, която най-добре се превежда с израза „да натрие носа”) на балканските православни държави и Русия. Тези австрийски, по-скоро немски, влияния върху България предизвикват и погрешното свързване на българите през Първата и Втората световна война (с Германия и Централните сили). И в двете войни българите причиняват много военни злочинства над сърбите. Като военна компенсация за Първата световна война Сърбия получава две български общини, Босилеград и Димитровград. След 1945 г. комунистическият диктатор Й. Б. Тито опрощава военните репарации на българите.

Сръбска войска на път за Солунския фронт
Пробивът при Добро поле

Дали днес в България преобладава про- или антисръбска политика?

Отговорът на този въпрос отново зависи от външните влияния, които доминират в българската, както и в сръбската политика. Само че сега вече не са Виена или Москва, а Вашингтон и Брюксел. Мнозинството българи и сърби са за сътрудничество. Що се отнася до Македония, като ябълка на раздора тя вече не е актуална, тъй като положението е каквото е: новите господари на света са решили да подкрепят там албанците.

Пленени български войници след края на войната
Териториалните резултати на Балканите след Първата световна война

Българската монархия

Председателят на едната от двете най-силни български партии е наследникът на царския трон Симеон Втори. И той, както и нашия престолонаследник, се върна в отечеството и също така влезе в политическата борба. Това е нетипично за един монарх, междувременно Симеон Втори от години е на върха на властта, докато сръбският престолонаследник е политически маргинал.

Предисторията е следната. България получава частична независимост през 1878 г., като автономно княжество в рамките на Турция. С единодушно решение на Народното събрание за принц на България през 1879 г. е избран 26-годишният Александър фон Батенберг. Той е свален от престола през 1886 г. от военен преврат, зад който стои Русия. Новият принц с право за наследяване на престола става Фердинанд фон Сакс-Кобург, наречен „Лисицата” заради чертите на лицето си. Новият монарх също е чужденец – немец. Така също и Румъния и Гърция имат чужди династии за разлика от сръбските Караджорджеви, Обреновичи и Петровичи.

През 1895 г. Великите сили признават Фердинанд за крал, а България за кралство (бележка – изобщо не се сещам какво има предвид авторът). През 1908 г. Фердинанд се провъзгласява за цар, а България за царство, което Великите сили признават през следващата година.

През Първата световна война Фердинанд застава на страната на сънародниците си немци, а след поражението през 1918 г. абдикира в полза на сина си Борис.
И Фердинанд, и жена му Мария-Луиза са били католици и така кръстили и първите си две деца. Фердинанд по-късно ги прекръщава в православието, но с цената на трайно прекъсване на отношенията със съпругата си, царица Мария-Луиза. Починал е през 1948 г. в Кобург.

Когато през 1918 г. се качва на престола, цар Борис Трети е на 24 години. Оженил се през 1930 г за принцеса Йоана Савойска, от която има син и дъщеря.
И през Втората световна война българите са съюзници на германците. При връщането си от една среща с Хитлер през 1943 г., (на царя) му прилошава и умира непосредствено след кацането на самолета в София. Лекарите съобщават за инфаркт. Под сурдинка се прокрадват съмнения, че царят е отровен от немците…

За цар веднага е обявен единственият му син Симеон Втори. Тъй като тогава той е шестгодишен, страната се управлява от трима регенти. И тримата са ликвидирани от комунистите през 1945 г., докато момчето, майка му и сестра му са пощадени. През 1946 г. комунистите организират референдум и съобщават, че народът се е произнесъл за република. Симеон Сакс-Кобург Втори е живял в Испания. Женен е за испанката Маргарита, от която има 4 синове и една дъщеря.

Автор: Милослав Самарджич
Превод и бележки: Стойчо Димитров

***

Оригиналната статия е по-дълга и разказва и за едно пътуване на автора из днешна България . Самият оригинал на статитята на сръбски се намира ето тук.

Текстът е препубликуван от блога на преводача „Бели байтове за черни дни“, а снимките са на автора на материала Заглавието е редакцията на Терминал 3. 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.