SHARE

Джеръми Корбин е като „сладък ретро-спомен”. Когато миналата година се кандидатира за лидер на лейбъристката партия никой не очакваше, че той ще спечели. Оказа се, че има вълна от крайнолеви привърженици и млади хора, които имат афинитет към социалистическия идеал или търсят нещо различно от модерните лейбъристи, които повече се доближават до Тачър, отколкото до Ленин.

Не само неочакваният успех, обаче, го доближава до тази сладка соц-носталгия, а и принципната ненавист на една друга част от обществото към това, което Корбин символизира. Към тези, които отричат идеала на Корбин, спадат и много от членовете на лейбъристката партия.

“Когато хората казват: “Сърцето ме кара да гласувам за такава политика”. Направете си сърдечна трансплантация.”

Това са думи на Тони Блеър по повод избирането на Джеръми Корбин за лидер на партиятата, която някога Блеър е оглавявал. И политиките им са точно толкова диаметрално противоположни – докато правителството на Блеър прехвърли отговорността за монетарната политика на централната банка, то Корбин иска да печата пари “за хората, а не за банките”.

Но разликите между модерните лейбъристи и крайнолявото крило на партията станаха нетърпими по време на кампанията за Brexit. Джеръми Корбин никога не е бил особен почитател на Европейския съюз. За крайната левица Съюзът е капиталистически заговор и на референдума за членство на Британия в ЕС през 1975 г. настоящият лидер гласува “против”. 41 години по-късно той, обаче, оглавява една от най-проевропейските партии в страната и бе длъжен да заеме обратната позиция.

Мнозина обвиняват него за малката разлика, с която кампанията за напускане спечели, макар основните заслуги за това да са безспорно на Камерън и Борис Джонсън. Но фактът остава, че Джеръми Корбин не желаеше да води оживена кампания за оставане в ЕС, а в малкото речи, които посвети на Европейския съюз, не пропускаше да изреди кусурите на Съюза.

Журналист от VICE дори успява да направи запис за това как приближените на левия лидер се оплакват от това, че той не иска да води истинска кампания за оставане в ЕС.

Така, след референдума за Brexit депутатите на лейбъристката партия инициират вот на недоверие към своя лидер. Резултатът е съкрушителен – 172 депутати искат оставката му срещу 40, които все още го подкрепят.

Разбунтувалите се депутати си избраха и своя знаменосец – Анджела Иигъл, която оспори лидерството на Корбин, но избра най-неподходящия за това момент. На 11 юли, когато тя най-накрая се реши да се кандидатира за водач на партията, камерите вече гледаха към друга история – надпреварата в консервативната партия преждевременно приключи и Великобритания разбра кой ще е новият ѝ министър-председател – Тереза Мей.

След това и друг „фронт на бунтовници“ пожъна неуспех. Според правилата на партията, за да може да се участва в настоящата лидерска надпревара, кандидатът трябва да е събрал поне 50 подписа от депутатите. Е, Корбин едва, едва бе получил подкрепата на 40 народни представители на вота на недоверие, така че имаше шанс той изобщо да не може да се кандидатира.

Националния изпълнителен комитет на партията обаче постанови (с 18 на 14 гласа), че настоящият лидер автоматично може да участва в надпреварата и не е нужно да събира подписи.

За капак на всичко, друг депутат, Оуен Смит, също се кандидатира за водач на партията и ако двамата с Иигъл не се разберат, то най-вероятно гласовете против Корбин ще бъдат разделени.

Надежда все още има за свалянето на Джеръми Корбин, макар и тя да е оскъдна. На миналите избори всеки можеше да гласува в изборната надпревара дори и да не е член на партията, ако заплати 3 паунда. Това позволи партията да бъде взета на абордаж от радикалното ѝ крило и членове на Комунистичеката партия в Британия да подкрепят Корбин. Днес, всички, които не са членове на партията от януари тази година трябва да заплатят 25 паунда, за да участват в избора. Към това трябва да прибавим и факта, че дори някои от подкрепилите Корбин няма как да не отчетат факта, че партията им не постигна добри резултати на местния вот тази година.

Въпреки тези обстоятелства, 67-годишния почитател на Троцки остава фаворит за спечелването на надпревата.

И какво ще последва ако Корбин остане на власт? Историята на лейбъристката партия е дълга и могат да се намерят аналогични ситуации. През 1981 г. партията отново е с крайноляв идеалист начело – Майкъл Фут. Тогава част от депутатите се отделят и образуват социалдемократическата партия, която обаче не успява да си съперничи с името и електоралната база на лейбъристите. Затова, няколко години по-късно, партията се слива с древната либерална партия, донесла на страната премиери като Уилям Гладстоун. Така, през 1988 г. се създават либералдемократите, с които Камерън управляваше в коалиция по време на първия си мандат.

И днес се чуват гласове за същото, но опасенията от последствията от създаването на нова партия остават. А те са, че предвид мажоритарната избирателна система, това единствено ще задълбочи кризата в британската левица и тя няма да е способна дълго време да се върне на власт.

От цялата ситуация има един ясен победител – Тереза Мей, която, ако успее да овладее страстите около Brexit в собствената си партия и сложи край на амбициите на други за премиер (Борис Джонсън), може дълги години да стои начело на страната. Другите победители са либералдемократите, които отново имат своя отличителен облик. Те са проевропейски, за разлика от половината консерватори и обявиха, че гласа за тях е глас за оставане в ЕС. От друга страна, те също така водят ясна центристка политика, която не се увлича по социалистическите идеали и национализацията на предприятия.

А пред лейбъристите ще остане дебата за тяхната същност и послание. Това вече не е партията на Тони Блеър и Гордън Браун. Голяма част от разбунтувалите се депутати изповядват далеч по-леви разбирания, отколкото двамата предишни премиери на партията и Анджела Иигъл не е изключение.

Но, също както в българските ширини, „сладката соц.-носталгия“ може да се окаже далеч по-продължителна от очакваното. Особено сред тези, които не са виждали социализъм в действие.

SHARE
Йордан Цалов, студент по право в Софийския университет "Св. Климент Охридски", стажувал в представителството на ЕК в София и в Европейския парламент.