SHARE

Мирослава Кацарова пее и обича. Обича семейството си, музиката и приятелите си. Обича да разбира какво пее и затова учи португалски, езикът на бразилската боса нова. Днес от 1900 ч. в Литературен клуб „Перото“ в НДК е промоцията на новия ѝ албум „My Cinema“ , който  включва нови аранжименти и интерпретации на избрани филмови композиции от обичани и знакови филми като „Говори с нея” на Алмодовар, „Криле на желанието” и „Пина” на Вим Вендерс, „Един мъж и една жена” на Клод Льолуш, „Ново кино Парадизо” на Джузепе Торнаторе.
Продължаваме с втора част на разговора, който започнахме в неделя… Днес си говорим за любимите музиканти, България и патриотизма.


Когато бяха атентатите в Париж, в зала „Батаклан“ свиреха Eagles
of Death Metal. Един от най-известните им концерти е този на джазфестивала в Монтрьо. Един от най-хубавите концерти, които съм гледал някога (а аз много съм гледал, тук ще проявя нескромност), един от най-великите концерти на Джеймс Браун също е от Монтрьо, 1976 година мисля,  Боби Макферин също има велики концерти там…

Наскоро гледах във връзка с моята последна концертна програма Елис Режина. Тя има драматична съдба. Умира на 38 години от свръхдоза. Ако чуете нейни концерти и то, когато е била дрогирана ще видите какво значи, това, за което си говорихме – когато подсъзнанието е одухотворено, как музиката върви. Тя е нереална.

Ти докара Ян Гарбарек, ако не се лъжа. Или май бъркам?

Бъркаш. (усмихва се) Тук бяха Кърт Елинг, Виктория Толстой, Розалия де Соуза… Ние направихме два специални проекта за джаз фестивала в Пловдив заедно с другите музиканти, единият за инструментална музика само, авторска, в другия пеят четири дами.

Кого искаш да докараш?

Опасявам се, че ще започна с хора, които вече не са сред живите.

Аз ще ти кажа някои от мечтите ми свързани с джаза – Ян Гарбарек, Джон Маклафлин и Закир Хусейн. А и другият беше Боби Макферин. Той е съвременният Моцарт, и аз разбрах малко преди да дойде, че така го наричат. Него го наричат „Чудото на 20-ти век“.

Той е чудо, да. Слушала съм Ян Гарбарек на живо, всъщност когато го открих (на 17 години) се пристрастих. И голямата ми мечта е да доведа Ян Гарбарек. Но много хора са идвали при много нисък интерес от страна на публиката.

На Джоджо Майер от NERVE си спомням, че половината клуб беше празен.

Да.

Аз го казах това за Боби Макферин не случайно, защото има джаз изпълнители, които просто излизат и показват колко са велики и ти се чустваш нищожен. Но има и такива, които излизат и ти показват колко ти си готин, колко е красив светът, как всичко е възможно. Според мен ти си от втория тип.

Да, защото има една показност на техническото музициране. Има я тази борба между онези виртуози, които правят музика и показват, че могат да свирят с инструментите си виртуозно и онези, които са инструменти в ръцете на Бога, защото те се оставят музиката да премине през тях като нещо отвъдно, да им се случи магията. Боби Макферин е точно такъв. Той е много религиозен човек, освен това любимият му писател бил Херман Хесе.

А при Херман Хесе е точно обратното – той е дълбоко нерелигиозен…

Боби Макферин има едно много интересно интервю, което съм чела и ме накара да разбера нещо, което аз винаги съм усещала, но не съм дефинирала така съвършено и то е, че пеенето е молитвено състояние. Когато използваш гласа си в източното православие, той е единственият музикален инструмент. При него това стига по-далеч и той прави един албум, който се казва Circlesongs и вклюва седем кръга от певци и той обяснява как всъщност това са молитви. Работата е там, че Боби Макферин не парадира с тези неща и как ги прави. Той подчинява целите си на албумите, които прави. И един от най-великите му албуми за мен лично е Vocabulary. Аз само като си представя този албум и плача. Защото той е толкова трогателен. Този албум ме научи, че трябва да пея с други хора, да обичам всички, с които пея и да не ме интересува кой какво прави извън пеенето, да се стремя да пея с други хора, защото пеенето не е интересно, само когато си сам, а когато се събреш с други гласове. И мога да ти кажа, че откривам нови светове. Всеки, който пее е човек, който има достъп до други светове. Толкова красива пиеса има в този албум, това е наистина пробив на духа, не е просто музика, не е подвластно на времето, то съществува от хилядолетия. Просто той го е изровил и го е изкарал. Боби Макферин е това за мен. Много повече от певец и артист.

Имам една нова програма, не знам дали си разбрал за това. Въпросът е, че тя е чисто нова и април месец беше премиерата й и цялата е на португалски език, а аз не знам нищо на португалски. Говоря много добре френски, но това изобщо не ми помогна. И е пагубно за мен да пея на език, който не разбирам, и започнах три месеца преди подготовката за тази нова програма да уча португалски. Продължавам да го уча и сега. Интересно, че всичките години, в които аз съм слушала тази музика на бразилски португалски, сякаш го разбирам, предполагам, че имам вътрешни асоциации. Когато обичаш един език, развиваш интуиция към него.

Много ми е чудно откъде идва тази любов към боса – нова при теб? Аз знам моята причина. Имаше една реклама на Nike и като я видях се замислих каква е тази музика, успях да намеря песента и оттам се запалих.

Аз съм слушала много сериозен инструментален джаз, тежък джаз. Първо започнах с Джон Колтрейн и Майлс Дейвис. После открих фюжъна. Да не говорим за Ян Гарбарек и Кийт Джарет – те бяха абсолютна еманация на музиката за мен. И имах един период, в който с пренебрежение гледах на латиноамериканския джаз. Мислех, че е лека музика, несериозна. И когато започна Джаз ФМ Радио, те ми издадоха първият албум и Васил Димитров ми каза: „Едно радиопредаване трябва да направиш“. Аз направих предаването, което ми предложи да направя, но той каза да започнем с латино джаз, защото той бил най-комуникативен и разбираем за слушателите. Аз отговорих, че това е много елементарна музика: „Как аз ще говоря за тези работи? Да падна аз на нивото на латино джаза? луд ли си?!“ Той, обаче, настоя, че това е. Българинът, ако го бутнеш в Колтрейн, ще спре радиото.

Но той е тежък. Колтрейн е нещо като дет метал в метъла.

В Монтрьо последните няколко години се пуска всичко друго, само не и джаз. Идеята, че джазът не е елитарна музика там много сериозно е разбита отвсякъде. И си мислех, че точно това ще ме питаш. Тази година Слейър имат концерт в Монтрьо.

Мен това изобщо не ме учудва, защото Слейър са явление не само в траш метъла, техният барабанист Дейв Ломбардо има няколко джаз проекта. Има и такива версии, че ако чуеш Слейър бавно, те на практика правят нещо като джаз.

Звучи интересно. Правили сме подобен експеримент с една изключително бърза пиеса, която да звучи бавно, изключително бавно и става друга тема.

В това отношение Слейър са доста интересни. В началото са трудни за слушане, а после ги хваща един от моите любимци в музиката Рик Рубин и прави чудеса. Казва им, че така няма да стане, че барабаните трябва да бъдат по-чуваеми, да пипнат китарите, бързината… Рик Рубин връща класиката в тази музика изобщо. Искам да те питам нещо друго, обаче…Какво за теб е България?

Мястото, в което съм избрала да живея. Много вярвам в тази стара поговорка, колкото и да е банална, че камъкът си тежи на мястото. Вярвам в това, че тук е моят път. Мога да се чуствам удобно на много места по света, откривала съм това удобство, но истината е, че аз и моето семейство сме избрали да бъдем тук. Започнахме разговорът оттам, че всичко е лично. Тук изпитвам огромна привързаност към мястото. Аз лично смятам за себе си, че съм осмисила престоя си тук, нямам потребността да търся и да поставям себе си в друг контекст. За мен България е любимо място. Аз съм българка така е и честно да ти кажа се гордея с това. Аз където и да отида по света се гордея, че съм българка, защото виждам, че те не са по-образовани от нас. Ние сме чели много, гледали сме много, имаме много богата обща култура и сме подготвени за съвременния живот, понякога повече от тях. Нашата образователна система е свършила доста работа. Но България за мен е страна, но не държава, а много бих искала да видя България като държава.

Какво е за теб патриотизмът?

Понятие, което може да бъде доста условно. Това, което ти казах е част от моя патриотизъм. Аз съм посрещала в къщата си мормони, те дойдоха да ме евангелизрат. Обясних им, че ние сме християни от 865 г., имаме огромна история и те някак няма с какво да ме изненадат.

На мен ми прави впечатление, че ние често определяме патриотизма като поглед назад, а моят въпрос е днес какво е патриотозмът?

Това, което лично аз за себе си съм избрала е да правим нещата по-добри. Аз съм избрала да се боря тук. Сигурна съм, че навсякъде е трудно и на всеки му е трудно, независимо къде е избрал да живее. Но аз съм избрала тук и това, което искам да правя, е нещо, което не е само за мен, искам да бъде и за другите хубаво, искам да променям. Моята борба е да доведа тези световни артисти на достъпни цени за българина, да му покажа, че има друга култура. Това е моята игра. Всичко друго е абстракция за мен, аз съм разбрала как мога да бъда полезна за средата си.

Личен сайт: Мирослава Кацарова

SHARE
Емил Джасим, историк и учител. Образователен експерт, носител на експертиза и в областта на обществата и политиката на Близкия изток.