SHARE

Мирослава Кацарова пее и обича. Обича семейството си, музиката и приятелите си. Обича да разбира какво пее и затова учи португалски, езикът на бразилската боса нова.
Завършила е  „Богословие“, а преди това езиковата гимназия в Пловдив. Свири с Румен Тосков-Рупето, когото смята за свой учител в музиката. От самото начало до днес на сцената верни спътници на Мира, както я наричат приятелите, са Веселин Веселинов-Еко и Христо  Йоцов.
Срещаме се в малко и кокетно ресторантче, където не ни се получава да  ядем, защото разговорът ни поглъща…

Отдавна искахме да бъдеш част от нашата  рубрика „Личности“, Мира, а ето, че след два дни е промоцията на  новия ти  албум „My Cinema“. Защо го записа?

Преди две години имахме една концертна програма, „Синема“ се казва – по моя идея. Тази концертна програма, всъщност голяма част от нея, записахме тук в този албум. Тя включваше теми от „Ново кино Парадизо“, от любими филми мои… това е, няма никакъв обективен критерий освен това, че на мен ми харесва.

Тоест, всичко това на теб ти е лично?

Всичко е лично, абсолютно. „Криле на желанието“, „Един мъж и една жена“, „Говори с нея“, „Black Orpheus (Manha de carnаval)“ – това са все филми, които съм приела лично и заради хубавата музика.
„Black Orpheus“ е стар филм, но много важно за него е, че този филм дава началото на боса нова като явление в музиката. Освен, че има интересна история, която е много важна за тази епоха в края на 50-те.

Не я знам.

Ами това е една любовна история за един тъмнокож Орфей и всъщност цялата фабула на този филм е свързана и с боса нова, тъй като голяма част от композициите, които влизат като саундтрак са на Антонио Карлош Жобим, Луис Бонфа – те са ключови фигури в създаването на боса нова, направо те са му кръстници и от там тръгва всичко. Пък тя на мен ми е много важна, защото от 15 години представям само боса нова. Всички аранжименти, които направихме станаха много различни. Те станаха провокативни първо за нас, защото част от музикалните теми са инструментални пиеси със симфонична музика. Например музиката от „Синема Парадизо“ си е чистокръвна симфонична музика и тя не е измислена, за да бъде песен. Ние написахме текст, но като казвам написахме текст, като казвам ние, не е ние, а поканихме Елин Рахнев да го напише, защото исках да бъде поезия. Имаше една музикална тема, която е от „Криле на желанието“, която също стана съвършено различна от оригиналната музикална тема, която ползвахме за вдъхновение. Тя пък е написана от един гръцки композитор Вангелис Папагйоргиус, който е вдъхновен от „Криле на желанието“. И тази музикална тема вече Еко я преработи, като я направи на песен, която никога не може да познаеш откъде е, а и сложихме вътре част от речитатив – стихотворението на Петер Хандке, което се повтаря във филма.

Виж колко интересно, че винаги казваме „Криле на желанието“, а не „Небето над Берлин“.

Защото на английски е така. Няма да обвиняваме българските преводачи. (смее се) Но на мен това „Криле на желанието“ ми харесва, виж колко е хубаво! Имаше един личен процес в създаването на тези теми и те се случваха много красиво на живо. Публиката харесва тези филми, харесва тази музика, реагира. Ефимерно е това, обаче. Просто за час и половина изчезва. Имаше опасност да потъне в небитието, освен ако не си бяхме казали, че е добре да го запишем, да го превърнем в албум. И после всичките аранжименти, които бяха плод на голяма рехармонизация, фундаментална промяна на тези теми – ние решихме да ги запишем, като добавим към тях и авторски композиции, които Мирослав Турийски написа, аз написах пък текстовете за тях. Вече имаше смисъл да ги направим като песни, на които Миро е написал музиката, аз – текста, като вид колаборация, авторско сътрудничество. Цялата ми идея тръгна от един албум на съвременен пианист, който за съжаление не е много познат в България, казва се Арън Паркс. Той има един албум, който се казва „Invisible cinema“ и е връх според мен. Той има много интересна композиторска концепция. Той е съвсем млад, от новото поколение нюйоркски джаз музиканти, които абсолютно преобразяват съвременния джаз. Работи с Марк Джулиана, барабанист, който свири в последния албум на Дейвид Боуи. Великолепен музикант, който не принадлежи на никой жанр и е устойчив на всякакви дефиниции. Тй не е просто джаз музикант, той е виртуоз.

За него знам от фейсбук, може би ти си споделила нещо…

Да, може би съм пускала. Той е великолепен, млад и много красив мъж. Казвам го, защото е голяма рядкост джазмените да ги възприемат като готини.(усмихва се) Обикновено ги възприемат като едни хора, които не се поглеждат много. Този мъж е готин и освен всичко друго е уме и знае какво прави. За първи път от него чух това прелестно обяснение на този нов подход в съвременната композиция –  тя е на принципа на архитектурата. Аз го знам, че съществува, ние работим така – да вземеш една музикална тема, да я разградиш, да я унищожиш – хармония, мелодия и ритъм, трите най-важни атрибута на музиката – и да ги изградиш наново на принципа на архитектурата. Нещо такова направи Еко с музикалните теми, които не бяха песни. Той ги разгради, доведе ги до най-малките им частици и след това отново ги рехармонизира, промени мелодията, ритъма. Същото направи Миро с някои от музикалните теми. Този процес е много непознат за публиката, хората не го знаят, не знаят, че има един такъв дух. Затова го направихме, защото ни беше важно да оставим този спомен.

Това е всъщност стария римски принцип – „Думите отлитат, написаното остава.“

Да в случая и написаното, защото аз съм подвластна на старомодния метод на представяне на музика и държах много да има диск. Казваха ми какъв е смисълът да правиш диск, това е толкова голяма и скъпа инвестиция сега, само дигитално да го разпространиш… Но друго е да пипнеш…

Някои така казват и за плочите…

Има колекционери на винил, обаче няма смисъл да се прави в България това, би било самоцелно.

Аз го казвам от гледна точка на това, че си традиционалист.

Тази традиция е традицията на моето поколение. Поколенчески традициите очевидно се менят. И ние сме подвластни на тези неща, ти по-добре знаеш, нали си историк.

Сега ще споделя с теб определението което знам аз за Джаза и ми е интересно да чуя какво е твоето определение, защото когато съм приказвал с приятели музиканти и най-доброто определние което съм получавал, когато питам и това, което приемам че може да бъде наречено „Джаз“ е следното – Интерпретаци на тема.

Да, много близо до моето! Джазът е интерпретация на тема, но с елемент на огромна импровизация. Но въпреки това импровизацията трябва да бъде подчинена на правилата на основните атрибути като хармония, ритъм и мелодия, защото колкото и да изглежда свободна тази музика, тя си има правила и е добре да ги познаваме. Трябва да се научи една тема, както примерно Салвадор Дали казва: „За да се научиш да рисуваш като мен, трябва първо да минеш през всички важни и основни правила на рисуването“ , които трябва да ги научиш, работиш и т.н. Същото се отнася и за музиката – ако искаш да интерпретираш една тема, трябва много добре първо да я научиш като оригинална такава, да я анализираш, да я видиш във всичките ѝ малки детайли, за да можеш просто да се отнесеш към нея с уважение от една страна, и с не чак толкова голямо уважение, защото ти пък искаш да я промениш. Искаш да я интерпретираш. Има един виц в тези среди, който съм чувала за Кийт Джарет. Знаеш, когато Джарет свири, той общо взето интерпретира една тема до неузнаваемост. И до такава степен неузнаваемост, че веднъж когато бил в един клуб, свирил със своите музиканти и казал: „Пичове, коя тема свирим?!“ (смее се) Така че…. Също, вчера бяхме на репетиция с Еко и той ми каза: „Познай к’во ми се случи?“. Бил е да свири с едни млади хора, много добри музиканти и те на два сета. Първият сет е свършил и са седнали, вторият сет си редят нотите и му ги дават. Той свири с тях за първи път, дават му нотите той да ги гледа и му остава една песен, остава в повече. Той ги пита няма ли да я свирят, а те му отвърнали, че първо нея са изсвирили. (смее се)

Може ли всичко да се джазира?

Зависи, не съм се замисляла. Би могло, би могло навярно. Знаеш ли имах едно предаване преди години, което се казваше „Приятели“, всъщност неговото подзаглавие беше „За тези които импровизират в живота“. Хората дори понякога не осъзнават как джазират целия си живот. Не си дават сметка как се отнасят към живота си точно като едни джазмени.

Как се отнася джазмена към живота си?

Не знам, историята е показала, че има много тъжни джазмени, които не се отнасят с уважение към живота и се смачкват. Имам такива истории как огромен талант се саморазпада, самоизяжда, самоунищожава

Такова нещо се случи с Пасториус…

Абсолютно, не го казвам случайно! Това е един невероятен талант. Басист, още не се е родил друг като него, умира в канавката от побой заради кофти характер. Това са хора, които работят над това да се съсипят. Но аз се опитвам обратното. Аз съм възпитана да уважавам самия живот, искам нещата които се случват около мен да са добри, да са хубави. Абсолютно зависима съм от красивото, от това да се случва всичко около мен с любов. Не мога да допусна в отношенията си, особено когато работя и правя нещо, хора със злоба, с ненавист, с втори план. Аз усещам. Имам интуиция за това и не допускам такива хора в работата си, в екипите си. Смея да твърдя, че съм се свързала и живота ме среща с хора, които са ангели. Мисля, че „Криле на желанието“ е такава история. Откровена. Аз непрекъснато я наблюдавам. Такива като този актьор, който изигра бившия ангел в „Криле на желанието“. Аз си мисля, че моите музиканти са такива за мен.

Този който играе Коломбо? Не мога да се сетя името на актьора…  (Питър Фолк играе  героя Коломбо, а и в „Криле на желанието“ – бел.ред.)

Коломбо, да. Питър някой си… та този персонаж, мисля, че аз се докосвам до такива хора ежедневно, слава Богу! Имам ги. И те те надушват, точно както във филма, просто ги усещаш. Те са такива.  И да ти кажа честно, тези хора са ми за пример, защото те също имат характер, те също са много чувствителни, също им е тежък живота, те също имат труден път, но не се дават.

Добре де, точно това исках да те питам сега, как хората на изкуството според теб успяват? До каква степен? Очевидно не винаги се случва това. До каква степен успяват да преодолеят тази чувствителност, защото когато човек се занимава с изкуство, има една съзерцателност, има един праг на чувствителност, който е много по-висок от този на хората които не се занимават с изкуство. Няма да казвам „обикновените хора“ … И това понякога наистина е много тежко от гледна точка на това, че аз знам по мои близки хора как те могат да бъдат смазани от красотата на нещо. Те могат да се разплачат от това, че нещо е много красиво. И затова се чудя, защото самият аз не съм такъв със сигурност.

На мен ми се е случвало това, за което говориш. В смисъл такъв, че до такава степен съм се чувствала с изострени сетива към света – целия около мен, че то в един момент те избива такава яркост, че е непоносима за мен и аз искам да се отделя от този свят. Всеки човек се спасява по различен начин. Вески който е преживял тази вътрешна експлозия на сетивното, плод на неговата чувствителност, се спасява по различен начин доколкото това е възможно, защото невинаги е възможно. Има ситуации в които не се чувстваш спасен. Изобщо не се притеснявам да кажа, че кризите и болезнеността на този път, който е свързан с това да създаваш музика, да я записваш, да я споделяш, да организираш концерти, да правиш кръга по-голям, много често води до такива болезнени ситуации. Друг е въпросът, че имам едни други състояния, мисля, че за тях по-скоро говориш, когато толкова много слушаш и работиш музика, мислиш за музика, сънуваш музика, не можеш да спиш заради музиката. В един момент ставаш толкова чувствителен, че не можеш да понесеш цялата реалност и губиш представа къде свършва реалността и къде започва фантазията. Започваш да смесваш тези две пространства понякога поетично, понякога както ти казваш по болезнен начин. Ако си сам, си обречен. Но ако си с хора, ако си обичан, ако си с хора които имат сетива за теб самия, независимо дали си артист или не, просто като човек – мисля, че си спасен. Така мисля. Така при мен се случва. Аз не съм сама, слава Богу. Имам и приятели имам и мъж на живота си, който съм открила, което е много важно.

Страхотен късмет освен това!

Голям късмет, наистина! Това е късмет, така е! И не се чувствам сама, дори и в онези моменти в които си самотен, така на подсъзнателно ниво знаеш, че все пак, въпреки тази самота която и без друго от време на време усещаш, защото няма начин – пак не си сам. Имаш едно усещане, че можеш да се обадиш на някой, че можеш да пишеш на някой, да се разсърдиш на някого, да се скараш на някого, да има някакви пълноценни човешки отношения около теб.

Днес се сетих за това, че така започва философията – философията започва с учудването от нещо и нуждата човек леко да се отдръпне и да го види от разстояние и да започне да разсъждава върху него.

Аз явно съм по този начин, да.

Затова искам да те питам джазът до каква степен е логика и правила в импровизацията? Импровизацията има своите правила, нещо което трудно се разбира обикновено от хора, които не са изкушени от музиката.

Категорично!

До каква степен джаза е това и до каква степен джаза е философия? Можем ли да кажем, че джаза е философия на живеене, на правене на неща?

Аз го казвам това нещо, не е чуждо за мен. Не е нещо, което ще отрека. Гледам на джаза като на философия открай време. Още когато започнах да слушам тази музика, първото нещо което открих в нея – това е този бунтарски нюанс, който през 80-те силно присъстваше в понятието за джаз в България. Това беше наричана буржоазна музика, беше забранявана до голяма степен. Ние тогава бяхме гимназисти в езиковата гимназия с моите приятели. С мъжа ми оттам се познаваме. Ние сме бягали от пансионите, за да отидем да слушаме джаз. Това беше малко или много едно тайно средище, не толкова обществено популярно. И тогава още аз осъзнавах, че джазът не е просто само красива музика, не е музика която те кара да мечтаеш, да откриваш нови светове и образи, но е и музика която има много дълбока философия. Защото аз по принцип съм склонна да философствам, защото общо взето това съм учила, но така се движеше и мисълта ми. Откривах в джаза още тогава тези белези, които са характерни за една цялостно завършена човешка теория. Нещо което може съвсем спокойно да бъде обърнато и като изказана философия. Това, което аз лично тогава откривах за себе си, може да се назове с една дума – свобода. Така че, излизайки от идеята за свободата ….. джазът е свобода. Разбира се, за всичко онова, което ти си учил, знаеш, продължаваш да учиш, то е потънало в твоето съзнание и подсъзнание. Когато излезеш на сцената, общо взето един истински джаз-артист според мен не робува на това, което в момента анализира. Той вече отдавна е преминал пътя да анализира и на сцената той е творец. Там се случва магията, там нещата не са логични, там нещата не са обясними, те са отвъд разума. И точно заради това музиката е музика. Ако ти изцяло следваш правилата на тази музика, ти ще бъдеш по-скоро математик отколкото артист.

Питам, защото те смятат музиката.

Всички джазмени смятат музиката. Щимовете на джаз-музикантите не са ноти.

Така ли?

Да. Те са буквите с акорди, всичко това е изчислено. Всъщност, всичко това се изчислява, но в един момент тези натрупани знания, започват да действат по свой собствен алгоритъм, който е отвъд логиката, колкото и абсурдно да ти звучи това….

Не, напротив, аз те разбирам. Наистина те разбирам.

Мисля, че ме разбираш, защото работата е там, че ако не минеш по този път на знание, на логика, на причинно-следствена връзка, за да стигнеш до всяко едно нещо, да си го обясниш чисто интелектуално –  да анализираш една тема – ти как ще отидеш да я изсвириш или изпееш? Не би могъл. Да, магията си е магия, но няма да се случи докрай, ако не си я изчислил. За тази комбинация от познания говоря, защото от една страна ти логически трябва да преминеш по пътя на музиката, но от друга страна трябва да имаш смелостта и свободата да застанеш пред хората и да отвориш процеп на реалността и да отидеш там заедно с тях. Това е много особено състояние, това е смелост, нищо по-точно от смелостта не определя това състояние. Когато си работил, ти имаш чувства. Имаш какво да кажеш и си напълнен с чудесата които носиш в себе си, откритията си, всички тези неща които имаш да споделяш. Но когато застанеш на сцената, ако се замислиш, ти е пълен хаос. Ако ти не се отдадеш на това да оставиш нещата спокойно да се случат, рискуваш много.

Следва: Втора част на разговора – Париж, любовта към bossa nova и патриотизмът

SHARE
Емил Джасим, историк и учител. Образователен експерт, носител на експертиза и в областта на обществата и политиката на Близкия изток.