SHARE

Два пъти съм плакал като дете, докато с родителите ми гледаме новините.
Първият път беше през 1991 г., когато американските самолети бяха бомбардирали в Багдад болница с над 500 деца и жени, защото Саддам действително беше разположил на покрива на сградата противовъздушна установка. Не можех да повярвам, че нито една от двете страни тогава не помисли за възможните напълно невинни жертви.

Srebrenica 2Следващият път беше юли 1995 г., когато видях множество кадри от Сребреница като тази снимка горе – разстреляни мъже край пътя, загинали в братоубийствена война, запалена от псевдопатриотични и шовинистични чувства. Война, която съсипа милиони животи. Спомням си, че още през 90-те години стана известна онази история, в която 4-годишно момче е попитало майка си „Мамо, сега ще убиват децата с мънички куршуми, нали?“.

И двата случая стигах до хлипане в безсилието и невъзможността да си обясня човешката жестокост, която, както тогава си мислех, трябваше да е приключила с Втората световна война или поне с Виетнам…

Сърбия трябва да понесе своята отговорност

8372-ма мъже, момчета и старци са избити в няма два дни. Отделени са от жените, майките, бабите им и са разстреляни. На снимката е мемориалът, на който са изписани имената на всички намерени жертви, а още поне 1000 продължават да се водят в неизвестност. Разбира се, не бива да забравяме, че същото се случва в Зворник, Биелина и други градове.

А сърбите криха 16 години Ратко Младич (извергът, по чиято команда е извършено клането), като до 2005 г. дори взима пенсия.

Войната избухва сякаш за миг и всички страни озверяват внезапно. Но въпреки всичко сърбите трябва да понесат своята вина и най-вече – да се засрамят. Да минат през това, през което мина Германия след Втората световна война, да признаят геноцида и много, много да се срамуват.

Преди година премиерът на Сърбия Вучич посети Сребреница на днешната дата, но беше посрещнат от оцелелите с камъни, защото посещението му бе прието като провокация. То щеше да има завършен смисъл само, ако той, бидейки автор на фразата „За всеки убит сърбин ще избием 100 мюсюлмани“, беше признал ГЕНОЦИДА от Сребреница.

Без това признание посещението му не беше нищо повече от опит да се покаже пред нормалния свят, че е вече друг, че не е четник, т.е. сръбски шовинист и националист, че не е участвал пряко или косвено в извършените от сърбите зверства.

Вучич посети същото гробище четири месеца по-късно, на 11-ти ноември 2015 г., където поднесе цветя, посрещнат от босненски официални лица и близки на жертвите. Въпреки клишираните фрази за „мечтан мир“, „общо бъдеще“ и „мост между нашите  народи“, сръбският министър-председател  не  успя да спечели доверието на близките на  пострадалите, защото все така премълча факта – в Сребреница беше извършен геноцид..

Премиерът на Сърбия прави тези упорити опити да промени своя образ на  „четник“, за да подобри международния образ на Сърбия в контекста на сръбските амбиции за присъединяване към ЕС.

Е, аз не му вярвам. И знам, че ако сме за миг в обувките на някой от загубилите целите си семейства и сме правили ДНК анализи, за да можем да погребем 20 години по-късно две кости на някой наш близък, щяхме да сме сред хвърлящите камъни по сръбския премиер.

Защото прошка не се дава, ако не се поиска. А единственият начин Сърбия да поиска прошка е да признае официално геноцида.

Дотогава раната няма да зарасне и ще бъде повод да се прикриват престъпленията на бошняците и хърватите, които също не си поплюват в тази война.