SHARE

their legislature should ‘make no law respecting an establishment of religion, or prohibiting the free exercise thereof,                                                                                    ‘ thus building a wall of separation between Church & State.” 

Thomas Jefferson

Освен думите на Томас Джеферсън за отношението между държава и религия, станали критерий за съвременните цивилизовани общества, това, което ме мотивира да пиша по темата, е тенденцията, набираща сили през последните години – примитивните националистически чувства да се обвързват все повече с религията, и то конкретно със схващането, че църквата е нещо като националистическа партия, средство за политиканстване или дори геополитическо оръжие. Персонификация на тази тенденция като че ли видяхме в нощта след победата на г-н Румен Радев на последните президентски избори, когато новоизбраният президент, на зададен въпрос за бъдещето на религиозното образование заяви, че „Българската православна църква е нещо повече от църква“. Този безсъдържателен от богословска гледна точка израз е събирателен за всичко, което се случва в груповото съзнание на нашето общество, останало в разбирането си за идентичност и религия някъде в ХIХ в.

След като в градинката на НДК преди няколко месеца беше издигната статуя на лъв, държащ в лапите си карта на почти целия Балкански полуостров, а в същото време плочите с имената на хилядите момчета, загинали заради същата карта, така и все още не са върнати на мястото си, наскоро отново избухна първосигнален националистически ентусиазъм във връзка писмото на владиците на Македонската православна църква (МПЦ), с което те настояват пред Св. синод на Българската православна църква (БПЦ), че тяхната църква трябва да бъде призната за автокефална (т.е. независима), а те от своя страна ще признаят БПЦ за своя „църква майка“. Това, казват те, ще се случи на основата на спомена за Българската екзархия, функционирала преди Първата световна война на тяхна територия и чийто приемник са и те. Всички ентусиасти, патриоти и демократи се прегърнаха на протест пред синодалната палата в София и заявиха, че това е вид преразглеждане на Ньойския договор и дори някакъв вид геополитически избор. Толкова ли е прозрачна ситуацията? Ще опитам накратко да предложа формула за решаване на казуса.

Възможна ли е „църква майка“ от днес за утре? В каноничния (т.е. в църковноправния) език терминът няма друго съдържание, освен че от една древна църква друга по-нова е приела християнството, т.е. получила е кръщение. Например Картагенската църква в края на първи или в началото на втори век е получила кръщение от Римската църква, където са проповядвали Христови апостоли. По същия принцип майка църква на всички поместни църкви в Източна Европа е Константинополската, т.е. Вселенската патриаршия. С една малка подробност  – македонските владици наричат църквата си и „Охридска архиепископия“, която би трябвало да притежава по-особен статут. Това е църква, сдобила се с автокефалия далеч преди БПЦ. Призната е като такава още през VI в. на вселенски църковен събор и дори може да се предположи, че през първи век в нея е проповядвал апостол Павел. Автокефалният ѝ статут е гарантиран и от по-късни документи, но в крайна сметка през ХVIII век. е закрита, вероятно по чисто финансови причини, заради специфичната данъчна уредба на Османската империя, облагаща по специален режим избираемите за предстоятели на църквата. Така че БПЦ няма как просто да реши да е „майка“ или пък МПЦ да ѝ е „дъщеря“. Този статут не зависи от техните действия. Също така признаването на МПЦ за автокефална няма как да стане едностранно от БПЦ. Според последните интерпретации на канона, осъществени на събора в Крит през 2016 г., автокефалия се дава с признанието на всички поместни църкви, а не само от една. Става дума за важен принцип, постигнат след дълги преговори между всички канонични православни църкви.

Друг мит е, че щом има държава, то трябва непременно да се формира и поместна православна църква на нейна територия, като по този начин църквата „копира“ нейния териториален или етнически статус. Това е конструкт на XIX в. и на неговия национализъм. Напротив, църквата в повечето време от историята си не е зависела от държавни граници или от племена, етноси и нации – още апостол Павел провъзгласява величието на християнския универсализъм, като казва, че пред Бога няма едни или други народи, а всички са едно. Например едва ли сте се замисляли, че в голямото Българско царство на Йоан-Асен II е имало епархии от три поместни църкви. Западните му територии, вкл. София и околностите, са принадлежали на Охридската архиепископия, управлявана през вековете от различни по произход епископи, мнозинството от които от X в. насетне българи; Тракия, Родопите и Черноморието са били в Константинополската патриаршия – също доволно интернационална институция, на чиито престол далеч не са стояли само гърци, а северните му предели са били в Търновската архиепископия, призната за патриаршия през 1235 г. от събора в Лампсак. Тази патриаршия е твърде вероятно да се е простирала далеч на север от Дунава дори и във времена, когато там вече няма българска държава и едва ли всичките ѝ епископи са били само българи. По същия начин на територията на Византия през различните епохи имаме няколко църковни юрисдикции, на територията на Сърбия също – поне три. Ето например на територията на днешна Гърция имаме три канонични православни църкви – в Северна Гърция и Цикладите – Константинополска патриаршия, в Континентална Гърция – Атинската архиепископия, а на о. Крит – Критската архиепископия. На територията на днешна Румъния освен епархиите на Румънската православна църква, има една епархия и Белградската патриаршия или т.нар. Сръбска православна църква (СПЦ). В Руската империя също са функционирали няколко православни църкви за дълго време. Тук, разбира се, говорим само за канонично признантите, тъй като освен тях има и много по-малки православни църкви, които не са канонични. В източните провинции на Австро-унгарската империя имат епархии в определени периоди две православни църкви – СПЦ и Вселенската патриаршия, впоследствие и РПЦ. Тази особена ситуация прави църквата по-скоро независима и универсалистична, а не я превръща автоматично в оръдие на царя за упражняване на неговата власт, нито пък в „национална църква партия“.

Възможно ли е екзархийското минало да бъде обща основа и аргумент за признаването? Това минало няма как да се приеме за канонична основа за признаване на автокефалия на МПЦ. Причината е, че Българската екзархия сама по себе си е разглеждана като незаконна от каноничните църкви тогава, но пък е призната от Османската държава през 1870 г. и официално е поддържана от Българското царство впоследствие. Асоциирането с нея няма как да не се възприеме болезнено от много фактори в региона. Тя е осъдена от църковен събор през 1872 г., че носи „национален характер“, т.е., че разделя християнския народ на етноси, което за православните църкви е ерес (т.е. неправилно учение).  Проблемите се задълбочават с войните през ХХ в., в които екзархийски представители участват в редица насилствени действия срещу общности, които не биха искали да се асоциират с екзархията. Нейни епископи участват в насилствената смяна на имената и в кръщаването на български мюсюлмани – помаци и турци – в началото на ХХ в. Ролята ѝ в окупираните от Царство България територии през II световна война също е нелицеприятна. Всичко това поставя позоваването на Екзархията, символизираща балканския национализъм, много проблематично днес, и то не само от богословска, но и от политическа гледна точка. Това позоваване може да навреди и на МПЦ, и на БПЦ. Разбира се, всеки би казал, че и останалите православни църкви на Балканите носят същите исторически негативи. Да, така е, но ако искаме да бъдем съвременно и свободно общество, би следвало да отчитаме и грешките си, не само успехите. Това би могло предотврати бъдещи грешки.

А дали признаването на МПЦ ще я направи „независима от руския интерес“? След като през тази седмица събор на РПЦ изрично отбеляза, че не признава решенията на Критския събор, включително и за автокефалията, може да се предположи, че тази демонстрация в България и БЮР Македония на несъобразяване със средата е нарочно стимулирана отвън. Някои анализатори дори отбелязаха известни прилики с измисления казус между непризнатата Киевска патриаршия и РПЦ, изникнал през миналата седмица. Може да се предположи, че РПЦ не желае да влезе в сила като общозадължително условието автокефалия да се дава от всички православни църкви, а не едностранно от една, именно заради заплетената ситуация с православните в Украйна, за чието „майчинство“ претендира РПЦ, но което от историческа гледна точка също се намира в Константинопол. Не знаем дали това етака. Според изказвания на участници в самите събития такъв по-скоро конспиративен вариант не е релевантен, но насочва към определени опасности случаят да се експлоатира отвън, ако не се търси консенсус. Прибързаният извод, промотиран от някои гласове, че признаване на автокефалността на МПЦ ще я отведе извън „руското влияние“, също няма основание. Едностранното признаване от страна на БПЦ ще бъде в пряко притоворечие с решенията на Критския събор, а никой не се съмнява, че БПЦ още от възникването си като екзархия е проруска – въпрос на традиция, сантименти и лични връзки.

А наистина ли признаването на МПЦ води до паралелен процес на подобряването на междудържавните отношения? Тук трябва да се отбележат политическите и международните обстоятелства. На първо място стои проблемът със Сръбската православна църква. Тя приема болезнено развитията през последните седмици. Несъмнено и нейните епископи са анексирали териториите в сегашната БЮР Македония след Първата световна война със съдействието на Югославското кралство, но днес ситуацията е в съвсем друг контекст. Не бива да забравяме, че СПЦ под натиск на правителството в Белград все пак отиде на Критския събор, толкова нежелан от ръководството на РПЦ. Също така днес Сърбия и САЩ вървят към сближаване по въпроса за Косово. А това идва след опита за преврат миналата година в Черна гора и ситуацията около сръбския президент Александър Вучич. Премиерът в Скопие пък е в активни преговори с Атина за наименованието на републиката, така че скоро може да имаме положителни резултати, за чието постигане Ципрас неведнъж е изразявал искрено желание. Очакването на целия ЕС е бившата югославска република да постигне споразумение с Гърция и през 2018 г. да получи покана за НАТО, което да ѝ отвори пътя към ЕС. Ако евентуално се признае МПЦ като „македонска“, а утре името на републиката е друго, ще имаме явна колизия, защото  в Кконституцията на страната Македонската православна църква се ползва с особен статут. Освен това МПЦ досега не е заявила дали има претенции към своите съседи. В миналото е имало опити за провокиране на малцинствено-църковни проблеми със съседни страни. Зоран Заев се извини на съседите за националистическата политика и е добре да се даде знак и също от епископата. Също така не бива да се гледат паралелно тези държавни и църковни отношения, тъй като МПЦ в конституцията на БЮРМакедония е нещо като държавна църква, докато БПЦ е напълно отделена от държавата, поне по конституция (чл. 37-40). Поради тази асиметрия не е възможно междуцърковните отношения да се разглеждат и като междудържавни.

Каноничното решение на този въпрос, намиращо се в рамките на възможното и отчитащо тесните връзки между хората от двете страни на границата, би могло да е следното.

Първо, както вече Синодът на БПЦ заяви, че българските епископи се наемат да посредничат и да търсят компромис. Ако разговорите на МПЦ с Белградския синод са невъзможни, то Софийският би могъл да поеме част от работата. Също така очакваният процес на демократизиране на БЮРМакедония ще отвори за прочит страниците от нейната близка история, свързани с първите десетилетия след навлизането на сръбските войски, администрация и църква в сегашната територия на държавата, което е било съпроводено с насилие над местното население. Това вероятно ще отдалечи още повече възможността за преговори със СПЦ. От друга страна, отстраняването на националистическата пропаганда ще отвори естествените канали на чисто човешките връзки между Република България и БЮРМакедония, които най-добре могат да бъдат разбрани през историята на стотици хиляди разделени родове, живеещи в двете страни – а това е силен фактор за естествено сближаване.

Второ, поставянето на въпроса на вниманието на Вселенската патриаршия е от особено значение. Неведнъж през 90-те години Вселенският патриарх е стимулирал движение в тази посока. Сега българските епископи биха могли да подкрепят тази инициатива и да търсят първенстваща роля на Вселенския патриарх за поставянето на темата пред останалите православни църкви. Все пак именно по негова идея още през ранните 90-те години Вселенската и Българската патриаршия е трябвало да повдигнат въпроса и да работят за неговото уреждане, тъй като на територията на БЮРМакедония след Първата световна война са закрити катедри на тези две църкви, а от друга страна – древната Охридска архиепископия може да се разглежда като еднакво близка до Константинопол и до София според характера на нейната традиция и на светците, просияли на нейна територия, както и чрез произхода на нейните духовни пастири през вековете. Една такава църква през Средновековието и османската епоха не е разделяла гръко- и българоезичните, а ги е обединявала. Това днес би могло да бъде основание именно тези две църкви да работят за нейното признаване.

Трето: признаването на тази църква като „Охридска архиепископия“, а не като „МПЦ“ ще даде допълнителен тласък за решаването на въпроса за името и ще елиминира евентуални бъдещи претенции. Като Охридска архиепископия тя вече няма да е обвързана с нечия конкретна „национална идея“, а ще се доближи до своя универсалистичен характер от миналото, същевременно ще бъде достатъчно близка до БПЦ, защото в нейния устав, признат от останалите православни църкви, е написано, че БПЦ днес е наследник не само на Търновската патриаршия, но и на Охридската архиепископия – нещо, на което се гледа положително от Цариград за разлика от екзархийското минало.

Четвърто: поставянето на въпроса по този начин и търсенето на благоволението на Вселенската патриаршия ще е в потвърждение на решенията от Крит и ще намери положителен отзвук у останалите православни църкви, асоциирани с т.нар. продемократично крило в православието, свързано с големите емигрантски общности и с църквите, намиращи се на територията на ЕС и САЩ, и с гръкоезичните църкви.

Абстрахирайки се обаче от чисто каноничния контекст на споровете, трябва да се отбележи изрично, че за кандидатурата на Скопие в НАТО и ЕС няма никакво значение в какъв каноничен статут се намира църквата, оперираща на негова територия, а и останалите религиозни общности. Единственото условие е те да бъдат поставени в законова рамка, която им подсигурява пълна свобода и равнопоставеност в осъществяването на техните религиозни обреди. Повдигането на въпроса без съобразяване с останалите фактори може да попречи на интегрирането на страната в ЕС и НАТО. От друга страна, Светият синод на БПЦ беше поставен в трудно политическо, не само канонично положение. При отказ той би понесъл негативите пред националистите и изкуствено разпаленото българско общество, ако ли пък приеме, ще се окаже в изолация от останалите църкви и ще бъде въвлечен в скандал с политически измерения, отиващи твърде надалеч. Засега решението на българските епископи беше максимално дипломатично, умерено и минимизиращо възможните щети и следва посоката на единственото възможно решение – да се търси компромис. Законовата рамка не само в България, но и в останалите страни – членки на ЕС, в региона предполага, че богословските канонични дискусии е редно да се оставят на синодите на съответните църкви и че не бива да влизат в дневния ред на политиците и на държавните институции.

Държавата би следвало да се грижи за опазването на мира и закона, докато задачата на църквата е спасението на душите (на тези, които биха желали да бъдат спасявани, разбира се). Така поне би трябвало да бъде за практикуващите християни. В тази връзка бих казал, че „нещо повече от църква“ няма, поне по отношение на тяхното спасение. Аз лично бих предпочел по моя път към Бога да не стоят държавни магистрати, които иначе уважавам за техните светски дела според достойнствата и отговорностите им. Господ недвусмислено каза: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21).

SHARE
Доцент в СУ "Св.. Климент Охридски", преподава раннохристиянска литература и гръцки език в БгФ и Юдейска елинистическа литература в ИФ, автор е на 5 книги и множество публикации в научната си област, както и в сферата на религиозните права.