SHARE

На Горния библиотекар – с благодарност и извинения,
задето така и не върнах „Разбойници” на Шилер.

Ева обичаше да се отбива в кварталната библиотека, защото тя бе единственото място, където възрастните поощряваха желанието й да мълчи с часове. След като посвети целия втори срок на трети клас да тормози библиотекарката в детския отдел с необичайни и стряскащи въпроси, Ева надделя – със специално разрешение от директорката на читалището в началото на учебната 1994 я допуснаха до Втория етаж. Там държаха книгите за възрастни.

На Втория етаж Ева направи три исторически открития. Първото беше, че „Клетниците всъщност е много дебела книга, която не се събира в ученическата й чанта нито в легнало, нито в изправено положение. Второто бе рафтът с любовна литература. Съдържанието му остави у Ева убеждението, че сексът е противоестествено и противозаконно деяние, което често води до самоубийства, детеубийства и изобщо преждевременна смърт. Нищо чудно, че жените стенеха през цялото време. Третото бе, че Горният библиотекар беше късоглед и самотен.

– Едно добър ден няма ли да кажеш?

Печалният носов глас застигна Ева между рафтовете с научнопопулярна литература.

– Добър ден – изсумтя Ева и вклини пръсти между политическия атлас на Африка и албума от резервата „Сребърна. Пеликаните бяха страшно грозни птици. Вместо очакваната тишина, отвъд крепостта от стелажи се чу напрегнатата въздишка на едър мъж, който се опитва да стане от прекалено малък стол иззад прекалено малко бюро. Гредоредът запя под стъпките на Библиотекаря и след броени мигове пълната луна на корема му, обрамчена в плетен елек, изгря с безмълвен укор в полезрението на Ева.

– Не е учтиво да влизаш и да ме подминаваш без да гъкнеш. – каза Библиотекарят с оскърбен тон. – Освен това не затваряш вратата след себе си и става течение.

– Не мога да я затворя – паркетът се е раздул.

– Тогава ще почукаш и ще изчакаш аз да ти отворя.

– Хубаво.

Дисциплинарният порив на Библиотекаря угасна така внезапно, както бе припламнал, но за да не развали ефекта, той продължи да се въси авторитетно още известно време.

– Искаш ли суха паста? – предложи накрая Ева и затършува из джобовете си.

– Яж си я ти.

– Ама тя е с розовия пълнеж, дето не го обичам. Взех я от един Митко от „Б клас, защото ме оскуба на стълбището.

– Дай я тогава. Ще направя чай. Но да знаеш, че не е редно да крадеш от други деца.

– Ами или това, или щях да го ритна надолу по стълбите да си разсипе кашавия мозък. – каза кръвожадно Ева и положи сладкиша в месестата длан на Библиотекаря.

– Ясно. Какъв късмет, че наблизо имаме и поправително училище.

Библиотекарят позволи на Ева да седне върху бюрото и се засуети с бързоварчето. В този ден и той направи историческо откритие: Ева не обичаше чай „Добро утро, чай „Закуска, чай от шипка, чай от маточина и чай „Вълшебник и изобщо най-доброто решение бе просто да й дадеш чаша топла вода със захар.

* * *

Понеже идваше да помълчи сред книгите всеки ден, Ева бързо научи още две неща: по природа Библиотекарят беше разговорлив (нещастно стечение на обстоятелствата), а също така лаком (тук Ева бе склонна да прояви известно разбиране). За да си осигури малко тишина, тя започна да му носи обикновени бисквити от близката бакалия. Всеки следобед скромният пакет се озоваваше на бюрото му вместо поздрав. Почти веднага трохи поръсваха яката на Библиотекаря, а на бузата му разцъфтяваше живописно петно от шипковия мармалад, който стоеше в долапа на бюрото за разтуха в дългите следобеди. После обаче се случваше неизбежното – Библиотекарят я осведомяваше за състоянието на изстрадалата си лада и периодичните си стълкновения с чистачката („Виж, еей там, при руската класика, пълно е с паяжини! А тя се прави на дръж ми шапката.). Най-накрая обаче монологът го изморяваше, и той задрямвяше, приклещен между стола и бюрото си като прехапан език.

– А ти защо не си женен? – запита един ден Ева, точно в мига, в който брадичката на Библиотекаря се утрои и опря сънено в гърдите му.

– Как да не съм женен? – примигна Библиотекаря иззад зацапаните си очила и се привдигна на лакти в креслото. – Женен съм.

– А защо не говориш за жена ти, пък само за колата?

– По-лесно е. – избъбри Библиотекаря и пак отпусна глава.

* * *

Понякога в Горната библиотека се отбиваха и други хора. Всяка седмица старият портиер на кметството идваше да прегледа периодичния печат, за да пропусне гостуванията на дъщеря си, зет си и двете си пощръклели внучета. Ева го заварваше да решава кръстословица, седнал на столче току под прозореца, докато голото му теме лъщеше като сапунен мехур под косите следобедни лъчи. Продавачката в плод-зеленчука наминаваше, за да си измоли още седмица отсрочка за поредната кримка, който не смогваше да дочете навреме.

Висок мустакат господин понякога пристигаше с гръмка стъпка и провеждаше с Библиотекаря полуразбираеми разговори за танкове под неодобрителния поглед на Ева (веднъж той се опита да я пощипе по бузата, което необратимо развали отношенията им). След известно време Библиотекарят почна да обяснява на посетителите кое е намусеното дете, дебнещо из книгохранилището. „Това е Ева, тя е моят кибик., представяше я той с жест на разсеяна привързаност. „Малко е темерут, но обича да чете. И винаги връща кигите на мястото им.

* * *

Един мокър следобед преди Великденската ваканция Ева реши да икономисва. Вместо да се отбие до бюрото на Библиотекаря и да положи обичайното приношение на олтара на тишината, Ева стремително се отправи към секция „Световна стопанска география. Библиотекарят попита стреснато:

– А къде са ми бисквитите?

– Трябва да ограничиш сладкото – чу се иззад стелажите. – Пробвай да изяждаш само половината пакет, аз ще ти нося през ден.

Стана така, че в следващите седмици Библиотекарят така и не получи бисквити – на връщане от училище Ева падна в поточето, което делеше футболното игрище от вилната зона и се прибра у дома простудена и по-неприветлива от всякога. Простудата премина в бронхит и когато тя се завърна в Горната библиотека, джанките из дворовете цъфтяха. Като изкачи стъпалата, Ева се озова по средата на небивала суматоха:

– …само това ми липсваше! Къш, къш, къш, птицо проклета!

Вратата на Библиотеката зееше отворена. Столове лежаха прекатурени, камари книги бяха пръснати на пода, полуразсъблечени от подвързиите си. Лицето на Библиотекаря беше мораво и мокро, очилата му се люлееха панически на верижката си, а дясната му ръка размахваше пластмасова мухобойка като боздуган. Но най-стряскащото от всичко бе, че Библиотекарят тичаше. Напред-назад, като паникьосано морско свниче. И крещеше. Все неща, които нямаха много смисъл:

– Къш, навънка, навънка! Нагла гад перната ! Оклепа ми библиотеката, живота ми съкрати!

Ева проследи яростните осморки, които мухобойката описваше над главата на Библиотекаря. Току под лампата се стрелкаше нещо, наподобяващо крилата ножица. Библиотекарят се спъна и се блъсна слепешката в най-близкия стелаж. Три червени тома с избрани съчинения на Максим Горки се сгромолясаха в краката му, а от дупката изхвърча втора летяща ножица с бяло коремче. Двете птици се срещнаха в полет над бюрото и свърнаха към прозореца. Над корниза се чернееше прясна буца кал, в която те се вкопчиха с вид на доволни новодомци.

Библиотекарят изплака:

– Ох, спасете ме! Те били две! Две! Гнездо си вият, видиш ли! Марш, марш, това е библиотека, не люпилня!

Тук Ева неделикатно се изкикоти в шепа. Библиотекарят се завъртя на пета и за миг изглеждаше, сякаш ще я предизвика на дуел с мухобойки.

– Какво се кокориш, бълха такава! – изпръхтя той и коремът му се разтресе от възмущение. Ева започна да се смее с глас.

– Осраха ми Христо Ботев, не се хили!

Ева спря да се смее (ако не броим спорадични хълцукания), когато Библиотекарят я сграбчи за лакътя и я повлече през бойното поле, за да й покаже най-свидната си жертва – рафтът с възрожденска и следосвобожденска литература, намиращ се точно под лястовичата обител.

– Мисля, че повечето е кал. – рече Ева утешително.

– Ето, и Стамболов е омацан, и Захари Стоянов е заминал! Димчо Дебелянов е съсипан! – простена Бибилиотекаря. – Чистачката ще си понесе последствията! Тя е оставила прозореца отворен в събота и неделя! Задушно било, прашно било, трябвало да се проветри! Те ти, булка, Спасовден! Не, нямам нерви сега да ти обяснявам за Спасовден, млъкни.

– Искаш ли суха паста? – попита Ева.

– Пак ли се разправяш с този Митко, ли, какъв беше?

– Не, ама ще ида да ти купя от магазина, че още малко и ще ревнеш. Трябва да се вземат мерки.

– Господи. На ти пари, вземи ми една бира и един пакет „Арда.

Този следобед Ева научи що е то „гражданска мобилизация. Лошото беше, че наоколо нямаше други граждани освен нея. Библиотекарят се отпусна на креслото си в облак лютив дим и, докато се съвземаше от шока, даваше нареждания:

– Вдигни тия столове, моля ти се. Вместо да прескачаш книгите, вдигни ги и ги подреди на масата по азбучен ред на авторовите имена. По-чевръстичко, че трябва скоро да затварям. Я, знаеш ли какво? Върви пак до магазина и помоли леличката да ти даде една стиска найлонови торбички, да покрием поезията, преди съвсем да заприлича на торище. Аз май тука имах втори брой на вчерашния „Труд, ще го разстеля отдолу.

Когато стана време да заключва, Библиотекарят трябваше да се съгласи с Ева, че е хуманно да оставят прозореца отворен заради птиците. Това обезмисли трудоемкия ритуал по залостването на тежката дървена врата. Ева изтъкна, че взломаджиите в района не биха се поблазнили от „акани книги. Бибилотекарят я изгледа с омерзение, почеса се нервно между веждите, изруга тихичко и я избута навън.

* * *

На следващия ден чистачката получи строго мъмрене, което много развесели Библиотекаря. Но ликуването му бе кратко – след като сдъвка и изплю стреснатата женица, Директорката си наметна пепитеното сако и изкачи стълбите до Горната библиотека със зловещо тракане на токчета. Вратата се отвори с протяжно скърцане и Библиотекарят се поля с кафе. Директорката го изгледа критично и подуши въздуха.

– Чистачката е права, тук мирише.

– Ами, сега мирише малко повече от друг път.

– Каква е тая натурия? – попита Директорката, замахвайки с нос към мумифицирания в торбички стелаж.

– Ами, да предпазва книгите от… щети. Временно.

– Какви щети?

– Лястовичи щети.

– Моля?

През отворения прозорец влетя вилоопашата нашественица, направи плавна собственическа обиколка над масата и се шмугна в укрепеното си гнездо. Последва съпружески разговор от ласкави чирикания, след което птичката пак се стрелна навън.

– Това гнездо още ли не е махнато! – ахна Директорката. – Ти ако си толкова нескопосан, да пратя разсилния да го изчегърта!

– Изчегърта! – повтори невярващо Библиотекаря – Ама те може вече яйца да са снесли… Мен ми е жал…

– Йорданов, засрами се, голям мъж си! Това е библиотека, не е зоопарк!

– Точно така! И Йорданов е библиотекар, а не бракониер!

Досега Ева бе кротувала, четейки за амазонските племена на пода между стелажите, но някои хора просто си търсеха белята. Момиченцето излезе от засада и се изпречи между Директорката и бюрото, където Библиотекаря нервно бършеше очилата си.

– Това е Ева – започна Библиотекарят автоматично, без да вдига поглед – Тя е моят кибик…

– Тя ме познава!

– Да, да. И си знаех, че не бива да ти подписвам пропуск за библиотеката за възрастни.

– Не ми притрябвал скапаният ти пропуск. Йорданов ще ме пусне и без него!

Библиотекарят най-сетне вдигна очи и тутакси се присети за Емилиян Станев, който описваше някъде как разярен таралеж приклещва едра змия в смъртоносен двубой. „През гори и води ли беше?

– Госпожо Виткова, не се засягайте. Дете е, разстройва се. Искате ли бисквита?

– Не искам бисквита! Това, което искам, е в това читалище да има някакъв ред! – сопна се Директорката и тропна с крак толкова настойчиво, че токчето й пропадна между две летви от паркета. Токчето остана непоколебимо заседнало, дори след като Библиотекарят й се притече на помощ, а Ева се опита да разхлаби капана с помощта на пергела си. Накрая госпожа Виткова бе принудена да събуе обувката си и да се оттегли, позорно накуцвайки, в кабинета си. Ева бе пратена да намери разсилния и да му заръча да донесе тесла. Лястовичият дом бе спасен.

* * *

– Сутринта хванах проклетата чистачка да ръчка гнездото с дръжката на метлата, представяш ли си? Хубавичко я насолих. – подхвана Библиотекаря в мига, в който силуетът на Ева се очерта на вратата. Беше коленичил под перваза и грижливо застилаше пода с вчерашния брой на „168 часа.

– Имаш лястовишко ако на яката – мрачно отвърна Ева. Днес Митко бе отвърнал на удара и бе откраднал вафла от чантата й.

* * *

Следващия понеделник Ева завари Библиотекаря порозовял от ентусиазъм. В ръцете му пърхаше Определител за птиците в България от 1973.

– Навреме пристигаш! – приветства той Ева. – Събуй си обувките.

– Ама тая чистачка съвсем се смахна. Навънка има съвсем малко кал! – измърмори Ева, тръшна чантата си на пода и изрита охлузените си ботуши под масата.

– Не, не, искам да се покатериш на масата и после да стъпиш на перваза и да видиш дали лястовичките имат червено на гушката. На мен всичко ми е в мъгла там горе.Така ще разберем дали са от вид селска или градска. Виж, тук пише: hirundo rustica или delichon urbicum.

– В никакъв случай не стъпвам по чорапи на перваза. Целият е в курешки.

За да бъде напълно категорична, Ева си обу единия ботуш.

– И защо ти е да знаеш дали са градски или селски? Градските по-малко ли си осират територията? Освен това, тези тук очевидно не са нито градски, нито селски. Горна баня е предградие.

Библиотекарят затръшна Определителя.

* * *

В последната сряда на април Ева домъкна топка съдрани ютени чували от училищната столова. Доскоро те бяха съхранявали картофи, но сега, разстлани върху най-горните рафтове, те щяха да бранят шедьоврите на българската поезия от неуморимата храносмилателна система на три новоизлюпени лястовичета.

През май изнервена дама се оплака от „натрапчиво чуруликане в читалнята и бе посъветвана да си тръгне и да се върне през юли. Портиерът на кметството започна да носи каскет, докато попълва кръстословицата на естествена светлина, а мустакатият господин предложи да помогне на Библиотекаря да избута три от стелажите настрани, за да имат лястовичетата писта за аварийни кацания. Седмица по-късно Библиотекаря посрещна Ева с угрижен вид:

– Събуй си обувките.

– Хайде пак! Нали ти казах, че…

– Млъквай и се събувай. Нещо не е наред, трябва да провериш. Пиленцата са три, но само двечки излизат да се учат да летят! Цял ден го слушам третото как цвърти самотно в гнездото. Стъпи ми на раменете и надникни полекичка вътре да видиш какво е положението.

След по-малко от минута Библиотекарят залиташе търпеливо под неочакваната тежест на детето:

– Уууу, че е грозно! – възкликна Ева с известно възхищение и се опита да пъхне ръка в гнездото.

– Не го пипай! – изпръхтя Библиотекарят.

– Спокойно, не мога да си провра ръката – доложи Ева с известно разочарование.

– Е, казвай, де! Сакато ли е? Хилаво ли е?

– Най-вече е грозно и проскубано. Мята се, все едно иска да излезе, ама… нещо го спира, като че е на каишка.

Кметският портиер нахлу в търсене на новия брой на „Дума, спъна се в обувките на Ева и заби тревожен поглед в наклонената кула от любители-орнитолози.

– Да дойда по-късно, ако сега не е удобно… – промълви той.

– Я стой, стой, бай Генади! Виж там, на бюрото имам лупа, дай я на момичето.

– Да я дам, ама що чоплите по гнездото на живинките?

– Едното лястовиче нещо се е заклещило. – обясни Ева отвисоко.

– Ааа, стават тия работи, вие знайте ли? Те, лясточките си тъкмят гнездото с какво им попадне, и ако докопат конски косми, много им налитат. Белята е, че голишарите се оплитат като в кълчища. Виждал съм по плевнята понякога как висят обесени, горките, че не могат да се отскубнат.

– Ми хубаво, ама какво да направя аз? – въздъхна Ева и се разтъпка по обширните рамене на Библиотекаря. – Не мога да го стигна с пръсти, пък и сигурно ще ме клъвне.

– Стой мирна! – възпротиви се Библиотекарят – Пфу, имаш дупка на чорапа.

– И на другия имам, ама е на петата и не я виждаш.

– Я, мойто момиче, на ти това фенерче и тая ножка. – поде портиерът и напъха предметите в ръката на Ева. – Хубавичко виж откъм кой край се е оплело пилето и изрежи полекичка надалеко и наоколо каквото видиш – косми, парцали, перушина. Дано се освободи, миличкото. И не бой се ако го бучнеш с ножката – ако остане вързано там ще се мъчи повече и ще си умре пак. После да ми ги върнеш такъмите, чу ли?

След като инструктира Ева, бай Генади решително напусна операционната. На стари години сърцето му не издържаше на напрежение. Ева включи фенерчето и отвори чекийката.

– Уууу, как зейна срещу менеее! Все едно ще ме ухапе!

– Мисли си, че му носиш храна. – обясни Библиотекарят. – Не се разсейвай, ами много внимавай, и стига си мърда пръстите на краката, че ще те изтърва и после ще те лежа.

– Не е нарочно – като съм под пара се мърдат сами. А! Тука имало бинт! Отнякъде са добарали бинт, представяш ли си? Единият му крак е целият потънал…

Внезапно кометарът секна и сърцето на Библиотекаря се сви:

– Какво стана? Наръга ли го?

– Пфе, пстъ сга нмаа…

– Ужас! Какво правиш там?!

Ева изплю фенерчето на главата на Библиотекаря с троснато „тап! и произнесе отчетливо:

– Не, просто нямах трета ръка, скоято да хвана фенера. Използвах си моливчето от джоба да го подпъхна под пилето и го вдигнах, и после ръчках отдолу с чекийката, докато се разпори бинта.

– Успя ли? Освободи ли го?

– Не, щото много приказваш. Млъкни сега и ме остави да се съсредоточа.

На следващата сутрин три лястовичета правиха аварийни кацания по охлузения паркет (едното – малко по-аварийни от другите), а до края на седмицата цялото семейство започна да прави излети на ламаринения покрив на плод-зеленчука. Библиотекарят беше така облекчен, че отиде да купи суха паста на Ева, като много внимаваше да не е с розов пълнеж.

* * *

– Плачеш ли? – попита Ева, почерняла като котел и наскучала се за три ваканции напред на морето.

– Глупости. – смотолеви Библиотекаря и се издуха в карирана кърпичка.

– Не са глупости. Плачеш.

– Виж гнездото. Нещо да кажеш.

– Празно е.

– Празно, я. И цял ден ги няма, не са отишли просто на излет.

– Аха. – каза Ева, която не разбираше от сантимент. – Ми те са прелетни птици.

Точно така, сигурно вече са в Сингапур, неблагодарниците. Но прав им път – стопиха ми лагерите и се радвам, че се отървах от пискливото им племе. – заяви Бибилотекарят и безутешно намаза една бисквита с три сантиметра мармалад.
– Ти нали знаеш, че лястовиците се връщат по старите си гнезда?

Бисквитата се изплъзна от омекналите пръсти на Библиотекаря и пльосна на пода с мармалада надолу.
„Терминал 3“ заедно с Български фонд за жените/Bulgarian Fund for Women стартира съвместна кампания за необходимостта от приемането на Истанбулската конвенция, паднала жертва на пропагандна кампания, изпълнена с лъжи, както и за значимостта на „домашното насилие“ като дълго пренебрегван обществен проблем.
SHARE
Редактор в юридическо издателство, двуезичен журналист с международни награди за аналитична журналистика, публикуван в The Economist и Еuronews. Преводач и криминолог, сътрудник на Института за европейски политики. Живее в Оксфорд.