SHARE

“Повей от Изток към съюза” е част от поредицата на френския Le Monde в три части за еволюцията на държавите от бившия комунистически блок, според изданието “днес върха на копието на популизма”. 

Силви Кауфман, специален пратеник на френската медия в Прага, Братислава, Варшава и Будапеща, започва историята си в посолството на Франция в Прага.

Ана Сабатова носи красива черно-бяла рокля на цветя, върху която се откроява червената панделка на медала на Ордена на Почетния легион, с който току-що е била наградена.

Текстът на речта ѝ, кратък и мрачен, е скрит в прозрачен джоб, който тя не пуска. Тази млада баба на 67 години, чиито внуци бягат наоколо, е герой. Днес тя е защитничка на правата на Чешката република, а някога е била част от борците за свобода, които се обединяват около Харта-77, петиция срещу комунистическите репресии, стартирана през 1977 г. от Вацлав Хавел.

Преди революцията да се превърне в кадифена, за тях тя е била стоманена. Има и още няколко сред приятелите, дошли да се прегърнат тази вечер. Като нея всички те са преминали през години в затвора, в забрана за учене или за упражняване на интелектуална професия, следене с микрофони и камери.

Разбира се там е и нейният съпруг, журналистът и бивш депутат Петр Ул, както и свещеникът Вацлав Мали – някога му е забранено да извършва служби, а днес – архиепископ на Прага. Павел Ричетски, президент на конституционния съд. Хавел и неговият верен компаньон Жири Динстбир, който става министър на външните работи по време на президентството, са починали, но синът на Динстбир, сенатор от социалдемократите, е тук. От падането на комунизма, който срива съветската империя и освобождава Централна Европа през 1989 е минало точно едно поколение.

След речта Анна Сабатова и Петр Ул държат да покажат на децата си снимка, закачена в трапезарията на посолството. Това е аматьорски кадър с избледнели цветове, много стар в своята малка рамка. Доста преди ерата на смартфоните преди 30 години, на 9 декември 1988 г. някой е имал добрата идея да увековечи историческия момент на една закуска в същата тази стая с участието на президента Франсоа Митеран. По време на официалното си посещение в Прага последният е искал да се срещне освен с домакините от комунистическата чехословашка партия и с няколкото активисти на Харта-77. Жест на неподчинение за служещите на тоталитаризма, жест на солидарност за демократичната опозиция. Жест, смятан в ретроспекция за важен.

Културна контрареволюция

Вацлав Хавел пристига на този ден с малка чанта, в която е сложил четката си за зъби: убеден, че ще бъде задържан както винаги или на отиване, или на връщане. На снимката ги разпознаваме, насядали около масата с Митеран и неговия преводач: Петр Ул, Вацлав Хавел, Иржи Динстбир. Още млади, доволни от себе си.

Едно поколение по-късно дъщерята на Петр и Анна, Саса Улова, снима родителите си пред фотографията. Саса е на 41 години и е журналист, като баща си. Също толкова непримирима, тя е позната с репортажите си, в които се слива със забравените от чешкия капитализъм, за да опише тяхното ежедневие – друг вариант на “властта на безвластните”, толкова скъпа на Хавел. По същия начин тя също е дисидент, като дядо си, Ярослав Сабата, който е една от фигурите на Пражката пролет през 1968. Едно семейство, три поколения посветени на демокрацията. 

Но коя демокрация? Каква е била идеята на Вацлав Хавел и приятелите му в Прага и в Братислава, Адам Михник в Полша или Виктор Орбан в Унгария, когато през 1989 г. те свалят комунистическия режим? За какво мечтаят интелектуалците от Западна Европа, които ги подкрепят? Как Митеран и германския канцлер Хелмут Кол са си представяли политическото бъдеще на тези държави, чиито опозиционери са подкрепяли?

Чехкинята Анна Сабатова осъзнава, че “не е имала конкретна идея” за политическия модел, който е искала за страната си през 1989 г. “Мислех в дълбочина за огромния потенциал на обществото ни, блокиран от липсата на свободата в системата, в която живеехме”, казва тя. “Веднъж свободни, обществото можеше да се развие напълно.” Западна Европа е моделът, да, “общо взето”.

Ако трябва да сме честни, по време на трескавите месеци на 1989-1990 нещата не стоят точно така. По това време не се дебатира “либералната демокрация”, нито “илибералната демокрация”. Алтернативата на еднопартийната комунистическа система, спомня си днес унгарецът Виктор Орбан в офиса си на премиер с изглед към Дунава в Будапеща, “е многопартийната система”. Разбрано. Въпреки това трийсет години по-късно същият този Виктор Орбан и неговият полски еквивалент, Ярослав Качински, който е излъчен от огромното антикомунистическо движение “Солидарност”, се противопоставят на Европейския съюз, от който са част, с един невиждан демократичен режим, в който правосъдието и публичните медии са контролирани и проповядват за “културна контрареволюция” в останалата част на Европа.

Обръщането на Унгария 

Какво се случи? Защо тези нови демокрации се отклониха от линеарната траектория, която трябваше да направи от всички нас – на Изток, както и на Запад – проспериращи, обединени и отворени – “шведски социалдемократи”, както обича да иронизира бившият министър на външните работи на Митеран Юбер Ведрин?

Този безпрецедентен феномен на прехода от комунизъм към демокрация, от централизирана икономика към пазарна икономика, от интеграция на един блок в друг блок – всичко това в рамките на 15 години, можеше ли да се случи другояче?

“Това е сложен въпрос, който си задавам ежедневно”, отговаря с малко жлъч унгарецът Петер Акош Бод, който преподава “Предизвикателствата на прехода и постпрехода в Унгария” в университета “Корвин” в Будапеща, някога назоваван университет “Карл Маркс”. Той е в добра позиция да говори за тази материя: министър на индустрията в началото на 90-те, после управител на централната банка, Бод е един от актьорите в прехода на Унгария към пазарна икономика.

Разбира се, няма прост отговор на тези въпроси. В Будапеща, както и в Прага, Братислава и Варшава разговорите ни извадиха на бял свят исторически и местни основи, икономически причини, социални и политически фактори, културни различия. Диагнозата е една: в три основни области – демокрацията на практика, връзката с Европа и миграционния въпрос – кривата на конвергенцията ясно се отклонява. С едно ново измерение, появило се през последните години: това, което в началото на това десетилетие изглеждаше като разделение между Западна и Източна Европа, днес е размито с идването на власт на крайнодесни партии във все повече страни в Западна Европа. Фрактурата не изчезва – тя се пречупва все повече на Запад. 

Най-либералната от съветските държави, Унгария е доведена мирно до промяна на режима, преговарян от реформаторското крило на своята комунистическа партия. Унгария е и епицентърът на това демократическо обръщане, което на Запад бързо определихме като “популизъм”.

Управляващите унгарци и поляци не приемат този термин. Но на 55 години днешният Виктор Орбан безспорно не е онзи зелен демократ от 1989, който учи в Оксфорд благодарение на стипендия на фондацията на милиардера Джордж Сорос, който днес е мишена на омразата му.

Имаше пропаст вдясно 

Младият Виктор, спомня си Жужана Селени, която през 1988 г. е част от младежкото движение Fidesz (Алианс на младите демократи), споделя същия идеал за западна демокрация. “Имаше огромен консенсус относно това – уверява тя. – Това беше ясно за всички.”

През 1992 г. Орбан застава начело на това, което дотогава е партия с колегиално президентство, и две години по-късно я превръща в консервативна партия. Това е първият му голям политически завой. Либералните центристи като Жужана Селени напускат Fidesz. Йожеф Антал, християндемократическият премиер, умира от рак и младата му партия не го надживява. “Имаше пропаст вдясно – казва тя – и Виктор беше решен да я окупира.” Това е една от спецификите на посткомунистическия европейски преход: в началото всичко се движи толкова бързо, че политическите партии нямат време да се структурират.

Друга специфична черта е тази на лявото като блед фон. След четири декади на съветска диктатура да бъдеш социалист в политиката изисква известна смелост, освен ако не си част от трансформиралите се комунисти.

Бившите унгарски комунисти поставят на преден план аурата си на реформатори, за да създадат алюзия за девственост и да спечелят изборите след правителството Антал, обезкръвено след огромните петна на първите години от прехода. Но веднъж преоблечени в дрехите на демокрацията, отговорните за това ляво се заемат с това да натрупат лични богатства, а не да се погрижат за избирателите, които са подложени на шокова терапия от прехода към пазарна икономика. И особено в Унгария те управляват корупция от огромни мащаби.

Западът е опиянен от тези икономически лаборатории и решава да си затвори очите. Петер Акос Бод, министър в правителството Антал, съжалява за поносимостта на западняците към тези рециклирани комунисти, които “имаха вид на професионалисти и познаваха законите, докато ние, част от център-дясното, изглеждахме като националисти маджари, които още не са смелили мирния договор на Трианон [което през 1920 определя разделянето на Австроунгарската империя]. Това много натъжи Антал.”

Трябваше ли да бъдем по-твърди с комунистите, вместо да позволим да се измъкнат? От днешна гледна точка някои смятат, че да. Симпатизант на политиката на “дебелата черта”, която трябва да се тегли под сметката на предишния режим, без да се иска нищо в замяна – “Ние не сме като тях”, заявява Хавел – полякът Адам Михник не съжалява тази политика, към която се връща днес националистката консервативна партия “Право и справедливост”. “Това беше единственото разумно поведение”, казва бившия стратег на “Солидарност”. “Да се организира лов на вещици? Как щяхме да го направим?”

В Прага Ана Сабатова е част от опозиционерите на комунизма, които имат социалдемократична позиция, но се чувства “обезоръжена” след падането на режима от връзката, която се установява между лявото и предходната система. В ретроспекция това, за което съжалява, е “липсата на уважение към най-бедните”. 90-те, годините на приватизациите, “бяха добро време за безскрупулните”, отбелязва тя. “Мога да симпатизирам на това, което бе направено относно правата на човека и свободите на хората. Но бързо стана ясно, че една част от обществото беше губеща. Гражданският ред се изграждаше, но не и социалният му еквивалент. Гражданите не бяха защитени. Усетихме това силно.”

Последни на опашката 

И така, явно червеят е бил в плода. В Чешката република, в Словакия, в Унгария и Полша това чувство на неравенство относно наследството на комунизма отваря пропаст, както казва Виктор Орбан, “между хората и елита”, която подготвя почвата за популистките партии от 2010 г. насам. Под различни форми, отляво и отдясно, идеологиите или “прагматиките”, малко или много готови да отслабят правовата държава и да манипулират историята, но всички евроскептични и враждебни към имиграцията, те се установяват във всяка една от тези държави.

Историкът Франсоа Фюре изтъква една особеност на революциите от 1989: те не носят никакъв проект за обществеността. Това е “революция реставрация”. Двете десетилетия на трансформации, които следват, са според интелектуалеца от френско-полски произход Александр Смолар, “имитация на развитие”, следваща западния модел. 

С малката подробност, че за разлика от Западна Европа гражданите на тези посткомунистически страни не разполагат с никакъв предпазен слой сигурност, нито семейно наследство на което да разчитат в периода на недоимък, нито Държава на всеобщото благоденствие, която бъде буфер. Последните на опашката са поставени в положение на носталгия по “предвидимостта на миналото”.

След Унгария идва ред на Полша, най-голямата страна в Централна Европа със своите 38 милиона жители, която също поема по пътя на национализма, гласувайки през 2015 за “Право и справедливост” на Ярослав Качински. Детронираната център-дясна проевропейска “Гражданска платформа”, наследник на първите демократи от 1989 и на власт от 2007, не успява да предвиди обстоятелствата и все още не е приела загубата. “Бяхме станали арогантни, угодничехме”, признава един депутат, който е оцелял. “Осем години на властта в този регион е рядкост. Уморяваш се.”

По време на кампания за кметството във Варшава депутатът на “Гражданска платформа” Рафал Тшасковски, 46, признава, че екипът на Качински е успял да докосне непожъналите ползи от стабилния растеж. “Когато “Право и справедливост” казваше, че сме оставили Полша в руини, ние се смеехме. Но в провинцията недоволните хора казваха, че промяната не е достигнала до тях. Имаше общо усещане, че преходът е свършил, че са затегнали достатъчно коланите и сега трябва да пожънат ползи. От наша страна политиците казваха, че трябва да се балансира бюджетът. Играехме в първа европейска дивизия, но пропагандата на “Право и справедливост” ни представи като лакеи на Германия.

Героите са уморени 

Един от основните източници на популярност на управляващото полско правителство е раздаването на месечни помощи от 500 злоти, или 115 евро, на дете на семейства с две или повече деца. “Това е връщането на достойнството”, анализира Ярек Курски, главен редактор на опозиционната медия Gazeta Wyborcza, цитирайки немския икономист и социолог Макс Вебер. “Това е важно.” Премиерът Матеуш Моравиецки обясни преди няколко месеца пред немския ежеседмичник Der Spiegel, че неговата партия “коригира несправедливостите на прехода от 1989 г.” “Канализираме недоволството – уточнява той. – Eвропейците трябва да признаят това.”

В редакцията на вестника Gazeta Wyborcza, който е основал преди двадесет и девет години и който днес е в открита война с властта, Адам Михник, 71, признава с усмивка, че “героите са уморени”, но отрича всякаква слепота: “Ако има някой в Полша, който от първия ден на свобода е заявил, че истинската опасност не са комунистите, а етническият национализъм и изолационизма, то това съм аз”, възкликва той. “Не съм объркал диагнозата!”

Всъщност тези две лица на Полша, които Михник винаги е виждал, са били в зародиш в “Солидарност”; те тихо съжителстват в сърцето на мощната католическа църква, обединени с папа Йоан Павел II, и обратно – враждуващи с папа Франциск; те дори се сблъскват в главата на Лех Валенса, историческия лидер на партията.

Тази двойственост ли кара днес министър от полското правителство, който предпочита да остане анонимен, да казва, че “няма едно училище по демокрация, а много”? “Имаме легитимност да практикуваме различна форма на либералната демокрация, която може да се определи като илиберална. Вземете например демокрацията на Аденауер [първи канцлер на Федералната република Германия след войната]: тя няма да бъде посрещната добре в днешна Германия”, уверява той.

Обвинени в нарушения на върховенството на правото, особено в областта на независимостта на правосъдието, властта на Варшава не отстъпва от нищо. ЕС толкова малко е очаквал тази еволюция на демократичния модел на Изток, че не е предвидил в нито едно от правилата си за функциониране инструмент, с който да я контрира. 

Видяхме и други 

Да, героите са уморени. И ние бихме били! Те са успели не в един, а два, дори три големи подвига: победа над комунистическата система, заместването и с отворени режими и икономики, които функционират и интегриране на западните институции. В земята на капиталистите това се нарича success story, успех.

Въпреки това близо трийсет години след победата наследниците на 1989 са обезкуражени. Изчерпани откъм идеи. “Илюзорното развиване” на един идеализиран Запад вече не е достатъчно. Техните съграждани търсят нещо друго, своя собствена идентичност, да създадат социална тъкан, да открият корените си. Един модел, който вероятно либералите не са успели да дефинират, заети с наваксването на загубеното време. И така, съгражданите им се лутат в тъмното. И често се губят, понякога тежко, което отвращава нашите герои. 

Анна Сабатова не е отвратена. Тя не е идеализирала нищо; нейните деца дават надежда за бъдещето; дори самата тя продължава да се бори, днес на свобода с оръжията на защитник на правото, избрана от парламента. Тя е наясно, че нейните полски еквиваленти имат по-трудна задача от нея в една по-враждебна политическа среда.

Бившият говорител на Вацлав Хавел, Михаел Зантовски, днес гледа към неговото наследство, но констатира, че моделът който го е вдъхновил, е на път да се взриви на Запад. “Докато не погледнем сериозно на кризата на либералната демокрация – казва той, – няма да може да разрешим кризата тук. Избори след избори в Европа, приливът идва.”

Словашките му съседи са по-големи оптимисти след събитията от тази пролет: отвратени от убийството на разследващия журналист Ян Куцияк и неговата годеница, населението излезе на улиците масово и получи оставката на премиера Роберт Фицо. Мобилизацията на гражданското общество в Словакия, както и в Полша е огромен политически факт. Адам Михник остава твърдо убеден във възможността за демократична промяна в Полша. “Нищо не е загубено, виждали сме и други”, успокоява се Мартин Бутора, съветник на словашкия президент Андрей Киска. “Имахме популисти и преди и се измъкнахме. Има ново поколение млади, които са готови да се борят за демокрация. Това, което ни липсва, са ефикасните обществени институции.”

Историята не свършва дотук. Навсякъде из посткомунистическите демокрации липсват “ефикасни институции”, солидни опозиционни партии и качествен политически персонал, предложения за сериозна алтернатива. “И въпреки всичко търсенето от обществото съществува”, констатира бившият унгарски депутат Жужана Селени, чийто следващ проект е да създаде политическо училище за Централна Европа. “Трябва да се започне от нулата”, за да може следващия път, когато словаците решат да “изгонят” един популист, да могат да го направят правилно, чрез институциите, без да им се налага да прекарват нощите си по улиците.

Материалът е първа част от серията на Le Monde, посветена на Източна Европа и прехода. Заглавието и акцентите са на редакцията на “Терминал 3”. Продължението и връзки към него ще може да откриете по-долу след превода и публикацията им на страницата на “Терминал 3”. 

Снимка: Вацлав Хавел в Прага, декември 1989 г. PETARKUDJUNDZIC / REUTERS

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.