SHARE

Н. Пр. френският посланик не се нуждае от допълнително представяне. Със сигурност едно от най-ярките неща, с които го асоциирате, е култовата му реплика за гнилите ябълки в съдебната ни система. Публикуваме разговора с него в седмицата, в която прокурорката, за която той попита преди време в туитър: “А каква ябълка е Боряна Бецова” бе повишена. Припомняме, че прокурор Бецова водеше всички “чувствителни” дела, между които проверката срещу четирима активни граждани от Протестна мрежа и беше основен обвинител по делото срещу Христо Бисеров, което приключи като фиаско с недоказване на вината му.

В България имаме една поговорка: Откъдето е жената, оттам е родата. Вашата съпруга е българка. Как чувствате България? 

Тази поговорка я знам от години. Oткакто съм посланик тук, съм я чул сигурно хиляди пъти (смее се). Аз се чувствам тук като у дома си – да, естествено, защото живея тук от вече три години. Но има и нещо друго – много рядко в дипломатическия живот,  се връщаме в един град или една страна, където вече имаме спомени. В нашия живот – живеем 4 години тук, 3 години там и понякога никога не се връщаме дори и за туризъм. Така че, ако имаш спомени и още повече – много хубави спомени, защото страната, където си се оженил е нещо много повече…

Има емоция…

Има емоция и където си се запознал с жена си, това е… една много силна връзка.

Cherchez la Femme…

Точно така Cherchez la Femme… горе-долу може би това е същото по смисъл с българската поговорка. И така… знам, че след края на мандата си ще се върна отново, ще се прибирам в България.

Наистина ли?

Наистина. Защото аз имам тъща тук. Моята съпруга има семейство, аз имам приятели. И то не само от този ми мандат, а и от предишния.

Сам казахте, че това е вторият Ви мандат в София. Предишният ви мандат беше в също интересни времена – 90-те години. Често у нас правим паралел именно с тези години, за съжаление за лошо. Кое е хубавото и кое е различното днес в сравнение с тогава през Вашия поглед?

Има огромна разлика. Първо, България сега е член на НАТО и на Европейския съюз. Това по мое време (първият път) беше само мечта. И дори мисля че деветдесет и първа, и втора година, ако някой ви беше казал “През 2007-ма година България ще е стане член на Европейския съюз”, никой не би повярвал, че това ще бъде възможно само за 20 години. Което е нищо. За един човешки живот 20 години може и да са много. Но за живота на една страна това не е нищо. Втората разлика е, че тогава, 91-ва-95-та, всичко, абсолютно всичко, рязко се влоши. Това е времето, в което олигархията започна да действа. Първо тайно, много тайно и след това видяхме създаването на Мултигруп, СИК, ВИС – тези така наречени застрахователни групировки, които всъщност са били “рекетировки”. Тогава обаче все още имаше надежда в самия стремеж към ЕС и НАТО и това е нещо, което сега го няма вече и всъщност това е дори по-лошо. Но пък го имаше и този феномен – олигархия, чийто представители са били членове на ДС и по онова време вече се говореше, че те са използвали парите на комунистическата партия, за да създадат тази олигархия и да контролират всичко– икономика, бизнес, политика, спорт… всичко.

А сега не е ли същото?

Ами не е. Защото сега има нещо много различно: има икономика в България, която може да се развива без никакви връзки с тези хора. Има много фирми в различни сектори, които могат да се развиват, без да имат никакви контакти с олигархията. Олигархията е силна в няколко сектора, където има монополи или олигополи – в сектора на медиите, на енергетиката, в сектора на строителството, на туризма. Но иначе хората могат да се развиват и да действат свободно. Но тази олигархия е на изчезване, защото в по-голямата си част тези олигарси не са индустриалци, нито предприемачи; те не могат да създават и са просперирали единствено чрез кражбата, корупцията и договорките с политиците и съдебната система. Така например в банковия сектор фалитът на КТБ безспорно създаде паника, но той направи така, че да изчезне една банка, която  нямаше общо с истинска банка. Остават и други от този тип, но те нямат същата значимост и днес се намират под по-добър контрол – БНБ върши сериозно работата си. И има преглед на качеството на активите, който ще ни покаже кои банки трябва да бъдат рекапитализирани.  И затова има и френски фирми, които инвестират тук.

Да, но вие помогнахте на една френска фирма да се спаси, на практика, от рекета на олигархията…

И да, и не. Защото не знам точно коя е фирмата или кои са личностите, които се опитаха да рекетират тази френска фирма. Но те са използвали един модел, който е бил създаден за олигархията, да. Т.е. моделът с корумпираните съдии. Със съдиите, които могат да отсъдят, каквото искаш, а не каквото повелява законът. Този модел е много опасен, защото заради него никой не се чувства сигурен, а в една правова държава ти си сигурен, че ако спазваш закона, няма от какво и за какво да се притесняваш.

И съответно има и върховенство на закона…

Абсолютно. Не казвам, че всичките съдии са корумпирани. Но по време на проблема с “Белведере” видяхме как тази система на уж случайно разпределение на делата не работеше и това дело не е било разпределено случайно, а умишлено на една съдийка (Румяна Ченалова, бел. ред.). Хората, които са искали да спечелят делото, може и да са  го поверили, за да получат искания резултат. И видяхме няколко месеца по-късно какво се случи с тази съдийка и след това и с председателството на СГС, който всъщност е и най-големият съд в България. Без да твърдя, че това е пряк резултат от тези събития, реално председателството на СГС беше отстранено и сега вече има много по-сериозно председателство и нещата са много по-спокойни.

Но в същото време и някак си случая с “двете каки” остана да виси във въздуха. Нямаме конкретно поемане на отговорност, което е също проблем на съдебната система.

Да, това е проблем.

Съдебната реформа ли се оказва онзи камък, който ако прескочим и изведнъж ще стане по-светло в България?

Нещата никога не стават отведнъж по-светли. Никога. Защото трябва първо хората да променят подхода и поведението си. Това е най-важното. И ако има хора, които имат навик да бъдат непочтени и са сигурни, че ще останат безнаказани или поне така се чувстват, нещата се променят трудно. Но лека-полека, все пак, мисля, че нещата се променят.

Имат ли политиците воля за истинска съдебна реформа според Вас или като че ли тя остава основно мечтана от гражданите, за които е безспорен приоритет, доказано и от социологическите проучвания?

Измененията в Конституцията, които бяха приети от Парламента декември месец бяха минимални. Но те бяха крачка и бяха приети от огромно мнозинство. Което означава, че има огромно мнозинство политици, парламентаристи, които са съгласни на една минимална реформа. Можеш да видиш  чашата или полупразна, или полупълна. Ако я виждаш полупразна – да, те искат само една минимална реформа. Но, ако я виждаш полупълна, то те са се съгласили на реформа. Дори и тя да е минимална. Така че лека-полека с времето нещата ще се променят. Преди да дойда тук като посланик се срещнах с един френски интелектуалец с български произход, който е много известен  в моята страна. Имахме много интересен разговор в продължение на час-два и аз го питах “Какво най-накрая трябва да се направи в България?”. И той ми каза: “Трябва време. Трябва поколенията да се сменят”.

Но минаха 26 години…

Е, да, но трябва да минат поколения. Не е достатъчно да се смени само едно. Трябва цялото поколение на хората, които бяха формирани по времето на комунизма да си отиде. И едва след това вече идват различните поколения. Защото вие сте малко по-млада от моята съпруга, но тя ми е разказвала, че когато е била дете, нейният баща е слушал BBC, Гласът на Америка, Свободна Европа, Радио Франс Интернасионал. И винаги казвал  на Мария, моята съпруга, никога да не споделя в училище, че у дома чува английски или френски, или немски, или какъвто и да било чужд език.

И аз помня тези времена. Водех същия разговор с моя дядо.

Същото се отнася и за книгите, които са имали в къщата на моя тъст. Той е бил лекар, виден инелектуалец, с голям интерес към политиката и в някакъв момент истински убеден комунист. Той е бил роден 17-та година и е от това поколение, което в началото е вярвало в обещанието на комунизма. Но… поколението на моята съпруга е поколението, коeто е учено да мълчи, да лъже и да не вярва във властта, нито в държавата. И тези, които са искали да успеят пък, са били учени, че принципите са най-лошото нещо, ако искаш да растеш в йерархията. Трябва, напротив, да си непочтен, да си предател спрямо приятелите си и да ги използваш за свой личен интерес и т.н., и т.н. Това е фантастичното в този режим, комунистическият, че използва най-лошото в човечеството. Интересно е това. Най-лошите качества използва.

Много анализатори казват, че не сме били готови за членството си в Европейския съюз…

Не знам какво значи това, да Ви кажа – да не си готов за Европейския съюз. За мен Европейският съюз е едно семейство от страни, които са много различни и такива ще останат завинаги. Целта на Европейския съюз не е да сме еднакви, идентични. Целта е да сме по-силни заедно и след обединението да сме по-независими. Също Европейският съюз е един правен съюз. Ние живеем в една рамка от закони, които се казват директиви и всички би следвало да ги споделят, уважават и прилагат. И затова да бъдеш член на Европейския съюз е доста отговорно и също така доста трудно. А страните, които не са членки на Европейския съюз, те нямат това задължение. Това общо право е една много силна рамка, която помага на общността и на гражданите да бъдат сигурни, че техните права ще бъдат запазени. И също задължава управляващите   да се подчиняват на тези закони.

А защо ни е толкова трудно на нас самите да покрием тези изисквания на Европейския съюз? Ето сега, докато разговаряме, става ясно, че се отлага мисията на наблюдаващите прокурори, които трябва да правят одит на прокуратурата, което пак е някаква трудност по пътя.

Мисля, че това отлагане не е толкова важно, защото те ще дойдат в края на месеца, не знам точно кога, защото няма френски магистрат в този екип, за съжаление. Но следя процеса, те ще докладват в края на годината преди следващия CVM-доклад. Абсолютно не знам какво ще правят, какво ще кажат, тъй като и те самите не знаят какво ще намерят в страната.

Какви са най-големите предизвикателства пред Европа днес. Евроскептиците казват, че тя е слаба, че тя е в криза, че не може да се справи с предизвикателствата на новото време. Така ли е в действителност?

Европейският съюз е изправен пред толкова предизвикателства, че не знам кои са най-трудните, но самият факт, че можем ежедневно и непрекъснато да ги решаваме заедно, вече е чудо сам по себе си. Miracle, нали?! 28 страни, 500 милиона души, демократични държави, свободно избрани правителства, които всеки месец се събират, за да решават заедно за нашето общо бъдеще, за нашата съдба. Това е вече голямото чудо. Това е нещо, което е абсолютно неразбираемо извън Европа, мога да Ви уверя.

Така разказано наистина звучи като фантастична приказка наистина, а ние го приемаме за даденост…

Ами да. Ние го приемаме за даденост, но то абсолютно не е. Второ, дори и да има огромни проблеми като кризата с Гърция през изминалата година, или от две, три години кризата с бежанците, или проблемите с тероризма – въпреки това ние можем да намерим решение заедно. Виждате, кризата в Гърция започна през 2008-ма – значи от осем години вече има хора, които казват “Гърция трябва да излезе от еврозоната”.

Имаше такива и които казаха, че Гърция трябва да излезе от Европейския съюз след последната голяма криза…

Да, такава теза също се чу. Но Гърция още е в еврозоната и макар икономиката й да не е в най-доброто състояние, все пак мисля, че много българи биха искали да живеят и работят в Гърция, например, нали?

Така е…

Така че, дори и страните, където има най-тежки проблеми, могат да се справят, защото са в рамките на тази общност.

Кое е най-голямото предизвикателство пред Франция днес?

Може би доверието на френските граждани към собствената им страна. Мисля, че нямаме достатъчно доверие в собствените си сили и възможности за ключови реформи. Например, в момента, това е реформата на пазара на труда. Давам този пример, защото сега има дебат по законопроекта в парламента, има и протести. Голямото предизвикателство, обаче е, че нямаме доверие в способността си да интегрираме адекватно хората, които идват от други страни или от други култури. Във Франция, ние сме общо 66 млн. души, има горе-долу 12 млн., които имат чужд произход от три поколения назад. Има и такива, които са родени в чужбина. Но 12 млн., в рамките на три поколения, не е малка пропорция. От тези хора горе-долу половината или 5 млн. души са от северноафрикански произход. Това не е малко. Малко по-малко е от населението на България, да кажем. Голямата част от тези хора живеят свободно, мирно, работят и са абсолютно пълноправни граждани. Имат проблеми, разбира се, но такива каквито имат и другите французи. Може и да им е по-трудно, защото трябва да се интегрират в страната, но не е непосилно и не е без перспектива за намиране на решение. Но проблемът е, че ние сега мислим, че няма перспектива за намиране на решение.

Аха.. И по този начин Вие самите реално блокирате процеса като процес?

Да. И това, може би, е причината, поради която Марин Льо Пен има тези големи резултати.

А големи ли са тези резултати действително или се преекспонира малко ситуацията?

Ами, ако получавате 18% от гласовете на избирателите, не е малко.

Но тя не може да ги надскочи вече много години…

Не може да ги надскочи засега. Да чукна на дърво. Но ще видим. Тя е много силна, защото ние нямаме вече доверие в нашите институции – европейски, национални или местни, че могат да решават проблемите ни. И един от тях е именно проблемът с интеграцията.

Как ще се отрази това на кампанията за президентските избори? Каква е интригата там?

А, това не мога да Ви кажа, наистина. Аз не съм гадател. В политическия живот нищо не може да се знае една година предварително. Това е много далечен хоризонт.

Вижда се, че в България не се знае и 5 месеца предварително, така че….

Е, да. Имате президентски избори след 5 месеца и още не се знае нито един сигурен кандидат.

Много критики има, отправени към чуждите посланици в България, че се намесват недопустимо и отвъд правомощията си във вътрешните работи на страната. Как отговаряте вие на това?

Какво значи да се месим във вътрешните проблеми?  Дайте ми пример?

Ами например, изказванията ви за съдебната система.

Това не е вътрешен проблем. Това е европейски проблем. И дори, когато България се присъедини към Европейския съюз, тя се съгласи съдебната й система да е под наблюдението на Европейския съюз. И тя НИ е обещала да направи нужните реформи, за да има една правова държава, която работи, както трябва според нашите стандарти. Това означава, че когато аз и моите колеги коментираме проблемите в съдебната система, по абсолютно никакъв начин аз не се меся във вътрешните български проблеми. Аз не коментирам всички въпроси. Ето, например, не се изказвам по въпроса за пенсиите и пенсионната реформа. Или за образованието – никога не съм коментирал и това не означава, че нямам идеи или мнение. Но никога не съм ги коментирал и няма и да го направя. Както и никога няма да кажа – трябва да гласувате за онзи или за този. Никога.  Защото ето това би било намеса.

Казахте, че в Европейския съюз сме единни в разнообразието, каквото е и мотото му.

Да.

А в същото време сме и като скачени съдове. Как ще се отрази на Европейския съюз евентуално излизане на Великобритания? Референдумът е след броени дни.

Това е хипотетичен въпрос и не мога да Ви отговоря. Този референдум е много важен. Със сигурност ще има промени в нашата визия за Европа. Поне ще разберем – и да излязат, и да останат – че Европейският съюз е нашето бъдеще. И че без него ние сме много слаби. И този референдум е интересен, защото ще докаже, че европейците се самозаблуждават, ако си мислят, че могат да имат разделени съдби.

През последните години сме свидетели на отвличането на националната идея от различни псевдопатриотични формации. Това е световно явление. Ето, вие имате Льо Пен, ние имаме какво ли не, няма да ги изброявам…

Има Тръмп…

Да, има Тръмп… Какво е патриотизмът за Вас?

Де Гол казва, че “Патриотизмът е да обичаш страната си, а национализмът е да мразиш страната на другите”. Тази дефиниция много ми харесва. Ако си патриот, това не значи да мислиш, че нямаш нищо общо с другите страни или народи. Френският философ от 18 в. Монтескьо е казал: “Аз съм човек преди да съм французин. Защото аз съм човек в същността си. Ако аз съм французин – това е плод на една случайност, защото съм роден в тази страна, а не в друга”. Затова  любовта към човечеството е по-важна от любовта към твоята страна. Естествено, никой от нас не е човек, без да е гражданин на една страна и член на едно обществено семейство. Но това не бива да те кара да мислиш, че твоята нация е по-важна от цялото човечество. Или че другите хора, които не са част от твоята нация, са по-низши.

Какво обичате в България?

А, имам си цял списък (смее се). Хората на първо място. И това не е комплимент. С вас е много лесно да се общува. Второ – много обичам София. Да, София не е България, но аз много я обичам. Като столица е много сполучлива, защото има култура, има планина, има зеленина… Има малко задръствания, които на вас може да ви се струват огромни, но за един парижанин, те са нищо. Има хубави продукти… София е един прекрасен град, макар че зимата е малко дълга и тежка (смее се). И други градове има в България, които са много хубави. Има интересно, разнообразно и богато културно наследство: манастири, джамии, стари къщи… Има фантастични планини. Много обичам Родопите. Което не значи, че не обичам Рила, Пирин и Балкана…. И има много голямо биоразнообразие. Преди две, три седмици бях в Силистра, до резерват “Сребърна” – разкошно е. Разкошно.

Снимка: Тихомира Методиева-Тихич