SHARE

Приватизацията безспорно е един от крайъгълните камъни в съвременната българска история, който е обект на много лъжи и неистини. За съжаление, тези манипулации не посрещат почти никакъв отговор в обществото пространство. 

Затова решихме да публикуваме студията от 2018 г. на министър-председателя Иван Костов (1997-2001) за „Приватизацията в България“, като днес ви представяме част II – “Последиците от две икономически катастрофи”. 

Икономически контекст на приватизацията

Два процеса намаляват стойността на приватизираните активи.

Икономическата рецесия. Според Европейската комисия и Европейската централна банка щетите от нея се определят от спада на физическия обем на БВП, от нарастването на безработицата (нивата >10%) и от прекомерен бюджетен дефицит (>3%). [1]

Рецесията обезценява временно икономическите активи; след нея стойността им се може да се възстанови. Тези процеси могат да се проследят най-лесно по цените на недвижимите имоти и котировките на фондовите борси.

Икономическата криза се проявява в “драматични движения на номинални променливи, като големи амортизации на валутата” [2], “катастрофи на фондовата борса” [3] и “бързо намаляване на цените на активите” [4]. Тя може да има катастрофални мащаби с много силно и дълготрайно обезценяване на националната валута и на всички активи, защото: става невъзможно да се обслужват валутни кредити; вносните суровини, материали и инвестиционно оборудване стават недостъпни; ограничават се производствените функции на активите.

Фалитът на България от 26 март 1990 г. е икономическа криза с катастрофални мащаби. След спирането на обслужването на външния дълг страната загуби достъпа си до валутни кредити, което причини верига от драматично обезценяване на лева. В края на 1989 г. свободната обмяна на валута става по курс около 5 лв./US$. След фалита правителството направи два търга на валута – първият показа курс малко под, а вторият – над 10 лв./US$.

Първите котировки на БНБ от февруари 1991 г. са за над 28 лв./US$. Към края на годината курсът се стабилизира на нивата около 22 лв./US$ . В средата на 1995 г. курсът е тройно обезценен до 66 лв./US$.

След Втората световна война за 5 години такива многократни и толкова силни обезценявания на националната валута не са се случвали на нито една страна – член на ЕС. Това причинява неплатежоспособност на мнозинството държавни предприятия и обезценява активите им.

Реалистична ли е оценката на Световната банка от 1995?

При посочените крайно отрицателни предпоставки Световната банка (СБ) прави своята оценка за стойността на държавната собственост в производствения сектор през 1995 г. Тази оценка за 580 млрд. лева, за момента, в който е направена, е реалистична. Защото:

1) Оценката тогава е за US$ 8 203.7 млн.

2) Според НСИ [5] стойността на производствените активи на страната в 1989-1990 е 89 793.2 млн. лева, или US$ 8979.3 млн. (10 лв./US$ в 1990).

3) Финансовите задължения на фирмите от обществения сектор през 1995 г. са 514 млрд. лева, а годишната им загуба е 54 млрд. лева [6]; те са изплатили само 54% от начислените лихви и 75% от главницата по кредитите с настъпил падеж.

Оценките на НСИ от 1990 г. и на СБ от 1995 г. са близки. Разликата може да се дължи на силното обезценяване на лева и на комунистическото раздържавяване, което вече е нанесло щети. Следователно независимо от тези процеси и от дълговете на държавните фирми, СБ е направила оценка за стойността им, която е близка до тази отпреди фалита на страната. За сравнение, оценката за активите в Полша е 30 800 млн. долара [7]; в Унгария е за 14 000 млн. долара, които впоследствие са обезценени до 6600 млн. долара [8]; в Чехия е за 16 600 млн. долара.

Икономическата катастрофа от 1996-1997 г. нанася още по-силен удар върху стойността на производствени активи. Допуснато е ново, този път 23.7-кратно обезценяване на лева от 70.7 лв. за долар на 31.12.1995 до 1677 лв. за долар – средно през 1997 г.; комунистическото раздържавяване се ускорява.

Последиците са, че мнозинството структуроопределящи предприятия стават напълно неплатежоспособни, не могат да обслужват и връщат взетите кредити. “По обобщени данни на статистиката към края на септември 1998 г. просрочията на държавните фирми са достигнали 1 трилион и 419 млрд. лева. Половината от тях – 704 млрд. лева, се пада на просрочени задължения към доставчици (другата половина е към банките и бюджета)” [9]. Това довежда до фалит 15 български банки, което затруднява силно икономическия оборот и причинява ново драстично обезценяване на активите.

(Ако не се съобразим с данните за това обезценяване и изчисляваме стойността на активите в щатски долари от 1995 г. по оценката на СБ – 8 203.7 млн. долара, приватизираните от тях с пряк финансов ефект се получават, като от тази сума намалим неприватизираните 33.69% активи, или 2763.8 млн. долара и 14.58% активи за масовата приватизация – още 1196.1 млн. долара. Следователно приватизираните активи ще са за 4243.8 млн. долара. Те са реализирани с пряк финансов ефект за 7694 млн. долара. Това прави положителен ефект от +3450.2 млн. долара)

Защо държавата не може да помогне на фалиращите предприятия?

През 1997 г. срещу държавна собственост в производствени активи по балансова стойност от 580 млрд. лева (в 1995 г.) стоят вътрешен дълг за 330 млрд. лева и външен за 15 848.1 млрд. лева [10]. Общата сума на дълга е 16 178.1 млрд. лева и надвишава държавната собственост в производствени активи 27.9 пъти.

Тези числа показват, че социалистическият експеримент 1944-1990 в икономиката и реставрацията му между 1992-1996 г. оставят на българските граждани само дългове, които те изплащат в следващите десетилетия.

Натрупаният огромен дълг, държавният фалит през 1990 г. и икономическата катастрофа през 1996 г., а не приватизацията, са причините България да е сред най-бедните страни – членки на ЕС. Никоя от бившите социалистически страни – с изключение на Русия – не е преживяла държавен фалит, и само България е преживяла повторна икономическа катастрофа.

Обезценяването на лева причинява следните отрицателни процеси:

1) Брутният вътрешен продукт в страната губи 3 пъти стойността си в чуждестранна валута – спада от около 30 млрд. долара през 1989 г. до 10 млрд. долара през 1996 г.[11].

2) През февруари 1997 при курс 2 045.5 лв. за долар средната месечна работна заплата в обществения сектор е 58 361 лева [12], което се равнява на 28.5 долара.

3) Приходите в държавния бюджет на страната, оценени във валута, се обезценяват.

4) Относителният размер на външния дълг се увеличава спрямо всички макроикономически показатели.

5) Разходите за обслужването на дълга нарастват драстично.

От Отчета за изпълнението на държавния бюджет за 1997 се виждат размерите на бюджетната катастрофа. Лихвените разходи – общо са 1 328 203.5 млн. лева при приходи и помощи – общо 3 143 483.8 млн. лева, или само лихвените разходи, и то след споразумението за дълга, са 42.2% от бюджетните постъпления. За сравнение, след споразумението за дълга на разтърсената от дългова криза Гърция лихвените ѝ разходи в 2015 са 4.8% от приходите, а в Италия са 10.3% [13].

Българската държава не може да помогне на своите фалиращи предприятия, когато над от 2/5 от приходите ѝ отиват за плащане на лихви по дълга. Въпреки своята слабост бюджетът прави усилия в тази посока и структурата на лихвените му разходи показва размерите на икономическата катастрофа на държавните предприятия.

Политически контекст

След повторната икономическа катастрофа през 1996 г. става невъзможно:

1) да се възстанови паричната система;

2) да се оздрави банковата система след масовите фалити;

3) да се обслужват външният и вътрешният дълг;

4) да се изпълняват разходите и да се балансира бюджетът;

5) да се спасяват неплатежоспособните държавни предприятия;

6) да се гарантират сигурността и отбраната на страната;

7) да се финансират здравеопазването и образованието.

България изпада едновременно в “политическа, икономическа и морална криза” и във външна изолация. От тях може да излезе само ако:

  • изпълни стабилизационните програми с международните финансови институции, с подкрепата на Европейската комисия;
  • стане член на НАТО и ЕС – единствената гаранция за трайно доверие в страната.

Това са двете причини да бъде постигнат национален политически консенсус с приемането на Декларацията за национално съгласие [14]. В нея е заявена подкрепа за “споразуменията на България с международните финансови институции, включително и въвеждането на Валутен съвет, като необходими за осигуряване на външна подкрепа за излизане от икономическата катастрофа”, за “пълноправното членство на България в Европейския съюз и всички конкретни усилия в тази насока”; както и “членството на България в Организацията на Северноатлантическия договор”.

Осъзнава се фактът, че създаването на пазарна икономика, основана на частно предприемачество, е ключово условие за излизане от икономическата катастрофа. Това, в условията на държавна собственост върху производствените активи, може да бъде осъществено само чрез приватизация. Което бе и направено, независимо от безспорните рискове.

Заключение от икономическия и политическия контекст на приватизацията

  1. Приватизацията е крайна необходимост за България и единствен изход от икономическата катастрофа и затова е извършена с пълен консенсус от всички парламентарни сили.
  2. Атаките срещу приватизацията рикошират върху партиите от консенсуса – “всички стават маскари”. Това саботира функцията на политическата система да управлява. Спадът на доверието в нея я парализира и тя става безпомощна пред олигархията.
  3. Политическите атаки срещу приватизацията подриват самата основа на пазарната икономика в България. Те са насочени срещу причината българската икономика да бъде извадена от катастрофата, да бъде оздравена и страната да стане част от евроатлантическата общност.
  4. Обявената за “престъпна” приватизация дава фалшив и, разбира се, незаконен повод за нападение и заграбване на частна собственост, което става честа практика след 2002 [15].

Тези последици влошават силно климата за инвестиции и за развитие на бизнес в България.

Автор: Иван Костов,
министър-председател на Република България (1997-2001) и настоящ ръководител на „Център за анализи и управление на рискове“

Текстът е втора част от поредицата на автора „Приватизацията в България“.

Част I: “Официалните документи срещу неистините”

_________________________________________________________________

1 Babecky, J. and all, 2012, Leading Indicators of Crisis Incidence: Evidence from Developed Countries, Working paper Series, No1486, October 2012

2 Frankel, J. A. and Rose, A. K. 1996. Currency Crashes in Emerging Markets: An Empirical Treatment. Journal of International Economics, 41(3–4), 351–366.;

3 Grammatikos, T. and Vermeulen, R. 2010. Transmission of the Financial and Sovereign Debt Crises to the EMU: Stock Prices, CDS Spreads and Exchange Rates. DNB Working Paper No. 287, Netherlands Central Bank.

4 Alessi, L. and Detken, C. 2011. Quasi Real Time Early Warning Indicators for Costly Asset Price Boom/bust Cycles: A Role for Global Liquidity. European Journal of Political Economy, 27(3), 520–533.

5 Статистически годишник на НРБ, 1991.

6 БНБ, Годишен отчет, 1995.

7 Fiscal Effects from Privatization: Case of Bulgaria and Poland, Edited by Julian Pañków

8 RESULTS OF PRIVATISATION, RECEIPTS AND EXPENDITURE, Dr. Kovács Árpád

9 www.capital.bg

10 След сделката с „брейди“ облигациите от 1994 г. Външният държавен дълг, Георги Стоев

11 Световна банка, Индикатори за икономическо развитие

12 http://www.bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_publication/public_bnb_p_m_b_199901_bg.pdf

13 https://data.worldbank.org/indicator/GC.XPN.INTP.RV.ZS?locations=GR

14 Декларация за национално съгласие, обнародвана, ДВ, бр. 38 от 13 май 1997 г.

15 Последното ограбване на 4.4 млрд. лева от вложителите в КТБ бе извършено със съдействието на държавните институции и на върховната прокуратура на страната

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.