SHARE

Като създател на Фестивала на българското кино в Париж Иво Желев определено има какво да каже по отношение на културата и киното. Срещата ни в петък вечер, в парижки квартален бар, минава шумно и весело. А той ми разказва за фестивала, защо смята, че българското кино трябва да бъде видяно от света и как той прави това малко по-възможно.

Представи се!

Казвам се Иво Желев и живея във Франция от четири години. Идвам от Стара Загора, завършил съм НАТФИЗ с актьорско майсторство за куклен театър, после работих като актьор в провинциални и столични театри. Няколко години след това се занимавах с артистични проекти и пътят ме доведе насам, където следвах в Jardin De Luxembourg специалност, предназначена за любители на градинарското изкуство и ме приеха в специална програма, и сега вече съм дипломиран, защото бавно се случват журита, външни оценявания и тъй нататък…

Снимка: Архив на Фестивал на българското кино в Париж https://www.facebook.com/BGFILMFEST.EU/


Имам голяма любов към киното, по-специално към българското кино. Стори ми се, че особено много се сближих с нашето кино на стогодишнината на българското кино преди две години, когато беше организирано едно събитие в Париж, което ми помогна да извадя някои заключения за себе си… че изкуството на киното е много живо и че трябва да бъде поддържано от живи умове и хора с интерес.

Така ли се роди Фестивалът на българското кино в Париж?

Мислех как да се случи това и след доста размишления, гледайки какво се случва в града… Защото тук имаме възможност да гледаме страшно много кино! И видях – фестивал на израелското кино, фестивал на турското кино, фестивал на европейското независимо кино. И започнах да трупам сведения – кое как може да се случи; да търся някакъв вариант за наш фестивал, но по-хубав от това, което съм виждал!

 Това е една киноинициатива, която позволява на любопитни зрители в този космополитен град да наблюдават съвременни български филми от последните две-три години, които имат своя фестивален успех или са любопитни и е малко вероятно да се гледат в някаква адекватна разпространителска мрежа в България, тъй като такава не съществува.

Кога ще се проведе фестивалът?

Фестивалът ще се случи за втори път през юни, ще включи няколко пълнометражни филма, късометражни филма, няколко документални филма. Преговаряме с творци, които ни се струват изключително интересни и си заслужава да бъдат следени за следващите им проекти.

Прожекциите ще се състоят в кино Christine 21 в Латинския квартал, което е хубаво място за подобно събитие.

Със субтитри…?


Да. Освен фестивала ние правим и киноклуб, в ко
йто се фокусираме на определен автор. Миналия месец представихме “Мила от Марс” с английски субтитри, като хората станаха част от историята и публиката беше от франкофони, българофони, русофони, имахме и турски приятели и всякакви хора, които живеят в този град. Някои от авторите са много добре подготвени и си казват – този филм ще има национална и международна кариера.

Но на останалите помагаме и това е процес, който работим. Правили сме пълнометражни филми, като, ако се налага, хората могат да ни изпратят сценарен лист с времетраене и линк към филма, като петима души си го разпределяме или го правим на един дъх, ако е късометражен. Търсим съдействие от режисьора, който интегрира текста във филма – ние нямаме финансовия ресурс за техническата обработка. Но оказваме помощ с каквото можем.

Получавате ли някаква подкрепа от България, посолства, които да улеснят вашия път и да улеснят разпространението на българската култура?

Диаспората във Франция неслучайно е избрала Франция – страна с висок дух и култура. Самите хора, които са избрали това място, поддържат много интензивен културен живот. Посолството прави големи усилия да поддържа това ниво на взаимоотношения с диаспората и с официалните институции. Те правят немалко за популяризирането на българската култура. Те припознават, че идеята е добра, припознават, че е важно това, което правим… но за сметка на това, до известна степен, не искат да рискуват и да казват бързо “да”. По-скоро от дистанция се случват нещата. Има слухове, има разговори, има любопитство – и това е най-важното. Има гледане, има измерване на усилията ни.

Питам, защото тук има огромна държавна помощ за подобни културни проекти…

В България имаме подобен еквивалент, който спрямо нашите разбирания успява да осигури субсидии за правене на филми. Но по-скоро трябва да се сравняваме с това какво правят нашите приятели от Полша, Русия, Израел, Чехия, Турция и по какъв начин те популяризират киното и с това културата си и особено важното – своя особен поглед, с който гледат. 

Трудностите, пред които минава един творец, за да бъде направен неговият филм в България, са изключително големи и качеството на тяхната работа е изключително високо за условията, които се предоставят. Тук има съпътстващи институции, които създават удобство във филмовия процес. В България тези институции тепърва се правят, някак стават малко по-прозрачни нещата.

Така изглежда миналогодишната програма на фестивала в Париж. Снимка: Архив на Фестивал на българското кино в Париж

Ще ми се да разбера какъв е погледът на новия директор на “Национален филмов център” относно подобряването на достъпа до средства на български творци, които имат да разказват. Начинът, по който се организират гласуванията на тези проекти, защото в момента се създават конфликтни ситуации… Начинът, по който не само българският, но и европейски зрител имат достъп до тези филми. Много е важно за мен това да се случи. И възможностите – детето от Панагюрище да има същото право на достъп до филми и културни проекти, като своето френско другарче на хиляди километри.

Какви са разликите между българския фестивал и тези на другите държави, за които говориш?

Разликата е в това, че виждаш доста повече партньори в брошурата на прожекцията. Виждаш много по- добре организирано, по-малко “рошави” събития, по-добре изработени. При нас има изненади, има съспенс. Не знаем какво ще се случи, всеки ни подготвя някакви изненади и ние трябва да реагираме в последния момент и сме всичко друго, но не и институционално оформени. Учим се в крачкa.
Но това, което ми харесва, е смелостта, с която те решават, че един филм, ко
йто разказва една съвсем прозаична история през 1963 година, ще представлява интерес за публиката и успяват да си защитят филма и да го преставят в ситуация, в която той напомня за себе си, разказва историята на други хора.

Спомням си за един филм по време на дните на турското кино, филм от 60-те години, който сърцато бе предложен. Предлагат филми, които ние в България бихме описали. Бихме си казали “Това в България кой ще го гледа?”. Но има хора, които го гледат. Има хора, които са любопитни. Мисля, че всички сме свързани и че киното е особено хубава тъкан за разговор, която ни обединява.

Миналата есен в Париж се представи филмът “Посоки” и имаше материали във френската преса, които разказваха как българските режисьори страдат от такава липса на капитал, че трябва да си заемат материалите за тези брилянтни филми един на друг. И тогава французите написаха, че въпреки това се наблюдава едно страхотно възраждане в нашето кино. Ти какво мислиш по тази тема?

Аз гледам всичко, свързано с това как се възприема българското кино във Франция.

Изводите ми са следните – в България има едно поколение от кинотворци, които се научават и се учи и представя себе си в изключително добра светлина, разказвайки собствени истории. Те успяват да развълнуват зрителя и не си поставят амбиции да правят като американците, като руснаците… филми, които си личи, че са направени “като”.

Тази година фестивалът протича под надслов “Свобода с български вкус”. Снимка: уебсайтът на Фестивала на българското кино в Париж

 

В момента има хора, които успяват да се доверят един на друг, да споделят идеите си, да бъдат част от екип – правенето на един филм иска да си екипно животно – и да създадат една история, която ще бъде разказвана и след десет години. Защото един филм го гледаме не само сега. Той е един материален факт, който трябва да съхраним по-дълго и да старее.

Филмите, които се правят в момента, ще стареят много дълго. И много красиво! Още дълго време ще си говорим за “Слава”, за “Посоки”, за “Безбог” – един мой любим филм, който си казах – това е филм, който е толкова смел… Ти знаеш ли, гледайки го, си дадох сметка през какви етапи се е преборил продуцентът, режисьорът… и си давам сметка, че това е много труден филм. Но преди няколко години такъв филм нямаше как да стане.
Виждам, че нещо се раздвижва в тая посока. Има нещо, което мърда, което е позитивно. Хората стават все по-смели.

Казваш, че хората стават все по-смели. В лицето на какво?

Ставаме все по-малко послушни и си казваме: “Не съм съгласен с условията на играта, защото те ми се струват несправедливи.” И ако преди някак се говореше, че човек се утешава с “Абе, тука при нас е така…” – ми не е така!

Все повече стават тези хора, които казват аз не съм съгласен, и има хора, които не са съгласни с мен, и заедно правим комбина и чупим представата за кое е редно и кое – не!

Има малка, тиха и много творческа борба срещу авторитетите, срещу парадоксите, с които живеем в България. Защото и двамата знаем, че България е една страна на парадокси, на невъзможни неща. Това създава и песимизъм, но този песимизъм се оздравява с творчество и служи за материал на филми, които можем да гледаме тук в Париж!

Какво означава за теб да бъдеш патриот?

Патриот е умението да не се срамуваш от това, което си, и да вярваш, че твоят живот и това, което правиш, може да промени към добро живота на други хора, с които живееш и които идват от една и съща географска територия – спирайки се на това определение.

Патриотите умеят да използват езика си и той е толкова хубав техният език, че не е възможно да се изразява омраза на този език. Един патриот не хули. Един патриот обича, балансира светлата страна… а останалите “патриоти”, те са ясни. (Смее се)

“Терминал 3” е официален медиен партньор на Фестивала на българското кино в Париж.

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )