SHARE

Срещам се с Герасим Дишлиев в малко кафене до Националната опера в Париж, на чиято сцена той играе в операта “Бохеми” през декември. Геро, както го познават всички, е ученик, по-късно и преподавател в школата на легендарния Марсел Марсо. Обиколил е света с колелото си, изкуството си и онази “поезия”, за която ми разказва и която иска да подари на публиката.

Кажи ми сега къде си ти, как попадна там?

Аз в момента играя в “Операта на Бастилията” [Националната опера в Париж – бел. авт.], където попаднах след един кастинг по стечение на обстоятелствата. Една жена беше видяла предишен мой спектакъл и като чула, че търсят мим, ми се обади. Аз си спомням много добре, че бях в България тогава, започвах да играя моя нов спектакъл в “Славянска беседа” – това беше мястото, тя ми се обади.

И тънката страна на нещата – тази история, която ще ми остане завинаги, е, че в предишния ми спектакъл, който се казва “Монолог с куфар”, има един такъв момент, в който героят ми пристига в Париж и се явява на кастинг в Националната опера, и това ми беше най-странното, че на 27 май се явих в Opéra National… почуках на вратата и казах: “Aз съм за кастинг.” Както си беше в спектакъла ми.

И оттам нататък, когато се явих на кастинга де факто и слязох на четвърто ниво, където беше залата, жената ми зададе задача: вижте, вие сте изхвърлен на сцената и виждате един стол и едно пиано и свирите на пианото. На мен това ми е първият номер, който представям в спектакъла.

Тогава животът и реалността и измислицата се сляха. Та така – единственото нещо, което не е същото като в спектакъла, е, че тук ме взеха. (Смее се.)

Добре де, какво е усещането да бъдеш на такава сцена, пред толкова много хора – цял свят, с такъв екип…?

В началото си мислех, че ще бъда фигурант. Защото обикновено моята професия – от опит – не я използват както трябва. Физическият театър… не съм танцьор, но не съм далече от него. Мога да спра движението си, да започна движението си, мога да пресъздам много неща – само и единствено благодарение на тялото си. Много от режисьорите, с които съм работил досега, в такива постановки не ме използваха стопроцентово. И когато започнахме репетициите, беше тръгнало нататък. В един миг започнах да работя единствено и само с режисьора и постепенно разбрах, че този човек наистина ще ме използва. Голямо удоволствие – да мога да си изкажа всичките възможности! В крайна сметка ролята ми набъбна и стана нещо, без което не може този спектакъл.

На сцената.
Снимка: Opéra National de Paris 2017/18
LA BOHÈME Direction musicale: Gustavo Dudamel Mise en scène: Claus Guth Bernd Uhlig / Opéra National de Paris

А всъщност каква е ролята?

Тя… е измислена. Точно за тази постановка. В “Бохеми” няма такъв герой.

Аз съм… да го наречем, церемониалмайсторът, който се появява във второ действие, където има ретроспекция. Оттам нататък моят герой се появява в трето, четвърто действие и той ръководи.

Той в крайна сметка ще духне пламъка на живота на героите и ще затвори завесата накрая. Но това е голямото удоволствие, защото аз не обичам да се натрапвам на нещата, но същевременно обичам да предлагам неща. Идеи имам много. И това, което видях с Клаус [Клаус Гут е немски режисьор, поставил “Бохеми” в Париж този сезон. Работил е в плеяда от европейски опери, в това число в Манхайм, Хамбург, Виена, Милано – бел. авт.], е, че той наистина винаги имаше едно око върху мен и когато предлагах неща – веднага като един истински немец си казваше – това – да, това – не. (Смее се.)

И по този начин напредвахме и в моята роля, защото той имаше цял един друг ансамбъл от хора и събития, с всичките Мимита и Рудолфовци – тъй като той имаше два екипа. В неговата постановка има и двойници на тези герои. Просто… за да може реалностите и нереалностите да се сплетат, това е негов прийом, който явно използва и в други постановки.

От друга страна, да бъдеш между един тенор и едно сопрано и те да си изказват любовната връзка чрез гласовете си просто е нещо наистина…! Аз не съм човек на операта – бил съм на опера веднъж или два пъти в живота си като зрител, но отсега нататък знам, че ще бъда! Един бъдещ зрител на операта, защото още повече го видях откъм кухнята – как стоят нещата, колко трудности има, как се преодоляват тези трудности.

Как – както е случаят с “Бохеми”, – ако счупиш вижданията на публиката за тази опера, което направи Клаус, защото той я изпрати в Космоса – буквално, трябва да се сблъскаш с мнението на публиката, да го преодолееш с едно такова титанско спокойствие, защото в момента хората са във възторг от това!

На сцената.
Снимка: Nicole Car (Mimi) et Guérassim Dichliev (Le maître de cérémonie), Fomalhaut

Което е много интересно, защото французите са консервативни, що се отнася до изкуството, и ми е изключително любопитно как са възприели подобен подход, който е много новаторски!

Много интересен феномен се оказа публиката и точно оперната публика, защото тя се обучи! За шест спектакъла тя се научи да го обича този спектакъл. Много странно, защото ние нищо не променяме, а тя постепенно разбра, че това нещо е прекрасно, поетично, хармонично, в симбиоза с Пучини, с творбата и че напротив – е прекрасно това изпращане в Космоса.

Имаше ли някакъв шок, някаква изненада, когато се разкри всичко това?

Да, да, да! Първите представления бяха пълни с освирквания и прочие, с разговори в самата публика: “Какво прави този там? Какво прави онзи там? Хайде затвори си устата!” (Смее се.) И така нататък.

Тези страсти, които операта събуди в публиката… не знам от какво идват. И постепенно тези неща – и то точно на определени места, където публиката вижда за първи път новия декор, вижда режисурата накъде ще тръгне и по някакво такова лично мнение – което наистина публиката има право, но публиката винаги трябва да бъде преборена! И това направихме с този спектакъл. Защото в крайна сметка вече от трети, четвърти спектакъл постепенно те намаляха, намаляха… В момента публиката е във възторг, аплодисменти, бяха на крака… А ние нищо не сме променили!

А в частност твоята “нова” роля – имаше ли острота лично към теб?

С моя герой прийомът му е много добър, защото аз влязох много постепенно в цялото това нещо. Просто те не се усетиха кога седнах и не мръднах от сцената. (Смее се.)

Не, в това отношение нямаше нищо и съм много доволен, че критиките са много положителни по отношение на работата.

На сцената. Снимка: Bernd Uhlig/Onp

Неизбежни сравнения – ако трябва да сравниш как се цени културата тук и сега и как се цени това, с което си се занимавал толкова много – има ли разлика с България?

Според мен стремежът на публиката към един миг поезия навсякъде е един и същ. Играя вече 20 години, 95-а ми е първата заплата… оттогава го броя – дотогава бях аматьор (смее се). Та, играл съм на много сцени и в най-различни театри, и не в театри, различни постановки – солови, и с Марсо бяхме 15 души състав: Това нещо винаги го е имало. Публиката има нужда от поезия.

Разкажи ми малко за съвместната ви работа с Марсел Марсо.

Тя започна още от ученическите ми години, защото дойдох с тази цел. Дойдох да се уча при него, Марсо беше един огромен артист и ще си остане един огромен артист. Той затова е безсмъртен в Академията на изящните изкуства [Académie des beaux-arts – Марсел Марсо е провъзгласен за почетен член на 27 февруари 1991 – бел. авт.].


Работата ми след това с него… те се сляха двете неща. Аз де факто, след като завърших, останах във връзка с един друг спектакъл и веднага след това той ме покани да стана негов педагогически асистент. Моята работа беше да го замествам, когато го няма, и имах отделно часове в школата. Подготвях дипломните работи на учениците, подготвях и спектакъла в края на годината и отделно в компанията на Марсо бях в спектаклите.

Всичкия този опит, който имах с него – ето затова казвам, че той ме научи на това усещане за поезия… защото ежедневието си съществува, но на това ежедневие трябва винаги да му търсиш поетичната частица. Нещото, което ще ти развесели погледа, ще ти блеснат очите, защото то съществува! И това е Марсо, той затова е толкова близък и до Чаплин, затова и Чаплин така ни кара да се усмихваме на неговите проблеми – защото той има надеждата да ги пребори. Никога не се предава!

Това е и героят на Марсо, който се казваше Бип. Той винаги има желанието да свърши добре своята работа и винаги се блъска в някакви стени, проблеми… Това е малкият човек, обикновеният човек, всеки един от нас.

Ей сега като го говоря разбирам, че и в новия ми спектакъл се опитвам да направя именно това – защото никога не съм се имал за нещо повече, от което съм. Аз съм един обикновен човек и този обикновен човек, който е в началото на този спектакъл, който се казва “Не на мястото си”, винаги не се чувства добре на новото място и винаги търси ново място.

Снимка: Христо Русев, личен архив на Герасим Дишлиев

А в един свят, който е все по-шумен… в един свят, който е все по-забързан: как един човек, който не говори, намира мястото си?

Публиката има нужда от това мълчание според мен. Тук това мълчание е съпроводено с една екстремна музикална кулминация. Аз мълча, защото до мен Никол Кар – Мими – пее прекрасно и е в суперарията на живота си. Тогава няма нужда от думи – това е трикът.

В много случаи няма нужда от думи. Ето сега ние с теб си говорим, защото имаме нужда от думи. Ако аудиторията или читателите бяха срещу мен, щях да им го изиграя. И аз съм я изигравал тази история – историята на моя живот. “Монолог с куфар” е точно това нещо – там думи имаше много мъничко.

А тази глава от живота ти? Нещо, което ти е останало или което ти помага в сегашното ти участие?

Това си го мислих може би онази вечер – въпреки това, че нося хубава шапка, няма да забравя, че съм носил кърпа на главата си или че съм бил дрипав. В смисъл че животът е такъв, какъвто успеем да си го направим. Знам, че пътят, който извървях досега, невинаги е бил плавен, гладък и лек и мек. Всъщност тази история започна, когато завърших казармата и започнах едва-едва студентския си живот. Всъщност тогава сигурно съм бил още юноша… то и сега не знам дали съм нещо друго. (Смее се.) Но желанието да напредвам в това, което обичам – това ме е държало винаги буден. И винаги с удоволствието да захапя новия ден. Това е, което ме е научил моят живот. Надявам се да продължавам в тоя дух.

 Какво ти предстои след операта?

Предстои ми поредното незнание – животът на артиста е това. Имаш моменти – апотеоз, след това идва момент, в който трябва да издържиш известно време от една дупка. Преди да дойда тук, писах проекти за новия спектакъл, искам да го представя и мисля, че досега винаги съм избягвал да играя в Париж, защото това е от чисто комерсиална гледна точка това е една бездна.

Операта – въпреки че е пълна, – културата, има нужда винаги от спонсори, меценати, има нужда от помощ. Тя не е фабрика, в която произвеждаш нещо и търсиш нов пазар и има някаква рентабилност и знаеш какво ще бъде. Културата има нужда винаги от помощ.

За щастие, моят живот така направи, че има много хора, които са ми помогнали. И то голяма част от тях лично са ми помогнали, тоест от човек на човек. Това значи, че са ми повярвали. За мен това е голяма чест. Без тези хора нямаше да мога да направя това, което правя. Просто щях да свърша… и да стана нещо друго, за да си изкарвам прехраната. Благодарение на всичките тези щастливи срещи – тези хора знаят кои са, аз винаги им напомням, че не ги забравям – успях да стигна дотук и ще продължа така, защото това ми харесва. Това, което правя, ми харесва. Не е претенциозно да го кажа – наистина ми харесва и се надявам да го правя дълго време.

Снимка: личен архив на Герасим Дишлиев

С какво Париж се различава от България, от София? Защо тук?

Ами, моят живот постепенно се закотви в този град. Аз никога няма да се откъсна от България, от София, от Свиленград, от Пловдив, от всичките тези кътчета и приятелски места, защото аз имам нужда от това. Съществото ми има нужда от всичките тези моменти, колкото и кратки да са.

Просто тук ми е котвата. Оттам нататък през март месец ще бъда във Виена на кратко турне. Искам да продължа и работата си в Ню Йорк, в търсене на нова публика. Имам два спектакъла, чийто тест мина много успешно – октомври бях там и спечелих тогава в един фестивал United Solo “най-добър комичен артист” за “Монолог с куфар”. В търсене съм на нова публика, а моето изкуство няма граници, така че защо да се ограничавам в Европа, във Франция, в България или където и да е.

А личната ми мечта е някой ден да обиколя всичките читалища в България. Защото чувствам, че точно тези местенца – както моят роден град Свиленград, както и градът, в който израснах – Ботевград, Правец, в който бях ученик в езиковата гимназия – това са едни такива местенца, където хората си обичат градчето, не излизат много на театър, но имат базата за това. Имат читалища, които са с прекрасни театрални салони! Това ми е една от мечтите, постепенно да организираме едно голямо турне из всичките читалища в България! А те са много! Целта ми е да стигна точно до тази публика, която няма винаги шанса да ходи да гледа спектакли… Не казвам, че аз съм върхът на сладоледа, но все пак може би ще им донесе някакъв момент на поезия, който не са го виждали отдавна и искам да ги зарадвам!

Ако някой чуе това нещо – да ми се обади! (Смее се.)

Говорим си за поезия – какво четеш в момента?

Понеже с майка ми си имаме такава приказка – тя е франкофон, и преди седмица почина Жак Д’Ормесон, и когато купувам една книга за нея, купувам и за себе си, за да можем после да си говорим за книгата. “Пътеводител за заблудените” – всяка страничка е една мисъл, то такъв му е стилът. Прекрасен стил на писане. Това ми е последната книга.

Иначе съм свързан с книгите по кръвна линия, защото сестра ми е издател. Такива книги като “Куфарът на брат ми”, “Бащите не си отиват” и редица други, които са преводни книги – много се радвам, че въпреки трудностите тя успява да направи това, което иска, защото това е нейната политика. Да прави книги, които да достигнат до публиката и да я научи да обича хубавите неща!

Снимка: Терминал 3

Трудностите пред артистите тук и в България еднакви ли са?

Според мен са еднакви. Защото няма значение Париж, София, Варна, Тутракан… Навсякъде ще се сблъскваме със същите проблеми. Има идеи, има трудности за реализирането на тези идеи и в крайна сметка за промоцията на тези идеи. Как един път като ги реализираме, тези идеи стигат до публиката. Това е.

Значи проблемите са еднакви, публиката е еднаква…

Публиката има нужда от едни и същи неща. Щастие, тъга, любов – всичките тези емоции, присъщи на човек. Не на дадената държава. Още повече че в този свят няма вече проблеми, които не се знаят. И окей – има неща, които са различни. Не мога да обясня какво означава 45 години комунизъм, с всичките му лоши и добри страни. Не мога да го обясня на един французин. Не мога да обясня какво означава да не можеш да излезеш от страната си или ако излезеш, да бъдеш винаги наглеждан и прочее. Това не може да се обясни.

Но именно пък защото французите чуват много истории от хора, които са идвали към тях по време на тези години и продължават да идват във връзка с други проблеми в света – диктатури и прочее, демократури, както се казва напоследък – нещата са същите. И това пък да обясня на нашите съграждани как един французин може да бъде измамен от политик… това не им е ясно, че всъщност в по голямата си част политиците са демагози, че объркват населението, объркват хората… нещата са навсякъде едни и същи, искам да кажа.

Разделени ли са изкуството и политиката?

Дори във Франция! Казвам го със саркастична усмивка. (Смее се.) Защото ето – дори във Франция един човек като Марсел Марсо – както казва Висоцки “Сам Марсель Марсо”…  Та, Марсел Марсо беше в кавички изгонен, защото училището му беше затворено заради политиката на страната. Кметството на Париж, реши, че тези пари няма да ги дава на школата на Марсо, а ще ги дава на някой друг. И спряха нашата субсидия. Защо?

Снимка: La Vision Gallery, личен архив на Герасим Дишлиев

Например – доколкото аз съм запозната – самият Марсо е участвал в Съпротивата преди много време и е играл за тях. Каква е ролята, къде е изкуството в такива моменти на политическа криза?

Той е един абсолютен посланик – в продължение на 50 години кариера посланик на Франция, на френската култура по цял свят! Имало е моменти в кариерата си, когато е бил много по-известен и от певци, звезди и така нататък.

И в един миг политиката се променя… той беше жив, когато затвориха школата!

Така че политика и изкуство са неща… ако артистът не каже: “Aз искам да направя за вас един специален спектакъл”, както навремето са правили филми по поръчка.

Ако моите спектакли са за човека, който тръгва от Изтока и върви на Запада – и сложа една тънка нотка политическа ангажираност – няма да бъде същото. Сигурен съм, че ще получа веднага някакви помощи, защото ще има интерес от политиката…

А аз искам да служа на човека, а не на политиката. Защото за съжаление тя тръгва – това е мое мнение – от човека и като всяка една хубава идея се превръща повече в начин за лична облага. И пак тук няма никаква разлика. Нашата политика, тяхната политика, на другите политиката. В крайна сметка напоследък в политиката търсят личното преди интересът на държава. Във Франция за мен името Шарл дьо Гол е може би последният политик, който преди своя живот е сложил Франция, Републиката!

С Марсел Марсо. Личен архив на Герасим Дишлиев

Какво означава за теб да бъдеш патриот?

Във думата патриот често се влага двоен смисъл. Защото в думата патриот напоследък стоят и двете противоположности – човекът, който си държи на държавата, и човекът, който казва, че само тази държава се държи! Тоест че тя е единствена… че други държави няма … Но тогава не става ли дума за шовинизъм?

Границата между  тези две понятия е много тънка. Аз винаги тръгвам от забравения смисъл на думата, етимологията. От patria, тоест “родина“ – там, където съм роден – и “обичам“. Лично аз не мога да го видя по друг начин освен така. Но това не означава, че не уважавам, не толерирам, не подкрепям другите, които имат други “родини“. Така че пред патриот… предпочитам родолюбец. Или жител на земята… на вселената … частица от всичкото. Прах.

И пак стигаме до вечния въпрос за свободата. Какво е свободата? Как твоята свобода свършва там, където започва свободата на другия.

Понятия от такава величина (свобода, родина, религия…) не трябва да бъдат разглеждани по друг начин освен през призмата на толерантността, тоест чрез това да приемеш разликите на другия. Не съществува друг мирен начин за съжителствуване на толкова много различни виждания. Ето в това вярвам. Изкуството, в каквато и да е форма, има висшата задача да засили усещането да приемем разликите между нас и другите. Дано много хора да мислят по подобен начин, аз поне това се опитвам да правя с всеки един спектакъл! 

Благодаря ти! 

Може да гледате Герасим Дишлиев в България и Австрия по време на неговото турне “Не на мястото си” на следните дати:


Турне март 2018

Не на мястото си

12 март Елена, България

13 март Велико Търново, България

14 март Русе, България

15 март Виена, Австрия

17 март Виена, Австрия

19 март Стара Загора, България

23 март Ботевград, България

За повече информация: fb.me/outofplacetheshow

Снимка: Личен архив на Герасим Дишлиев

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )