SHARE

Георги Тошев е журналист и продуцент. Можем смело да кажем, че е белязал медийното пространство с яркото си присъствие. Той самият определя своя избор, като свързан с проекти, в които е имало място за полет и мечти, каквито са били в началото “24 часа”, “Дневник”, “L’europeo”, предаванията и филмите му за бТВ и БНТ. Причината да разговаряме с него точно тази седмица е не само, защото е Георги, а и защото е човекът, който познава най-добре българите от “Другата България”, с които не само се е срещнал, но и за чиито съдби е разказал. А понякога няма нищо по-предизвикателно от това да съпреживееш живота на другите. И да го разкажеш.

На първо място искам да те попитам нещо, което мен винаги ме е вълнувало още преди да се познавам с теб. И това е за “Другата България”, телевизионния проект, който ти направи, той по-успялата България ли ни показва? И дори искам да ти задам и въпроса – тази България повече ли ти харесва?

Другата България първо е една метафора, за която много наши сънародници в чужбина ми се бяха обидили много сериозно. Те казваха “Защо ни делиш на две Българии? България е една”. И те имаха право. Но те не усетиха, че в избора на име се крие първо – нещо, което става търговска марка – във времето видяхме, че това е имало смисъл, защото едни хора се опитаха да присвоят името за политическа партия, много неуспешна. На въпроса ти дали е по-успешната България.. Знаеш ли, успехът е нещо много относително. И проектът “Другата България” ми помогна да го разбера за себе си. Правех този проект, защото самият аз съм неуспял емигрант. Бях в Америка, в Ню Йорк и бях на път да сбъдна мечтата си да живея дълго в този град, когато разбрах, че моят баща е неизлечимо болен и трябваше да направя избора – да се върна или да остана. Избрах да си взема довиждане с моя баща. Така не успях пък да стана част от онази, друга България. И тогава реших, че трябва да компенсирам това чувство на неосъщественост, т.е. трябваше да затворя този проблем вътре в мен – какъв щях да бъда, ако бях останал там и какъв станах, като останах тук. И тогава много мислех какъв да бъде този проект. В него бяха намесени и много други хора, които мислеха в тази посока. Тогава за мен, днес мога да го кажа, успехът на “Другата България” беше в това, че няма човек в България, на който дори за секунда да не му е минала мисълта “А ако замина, какво ще направя?”. Особено в едни моменти – 90-те години в България, началото на прехода, когато се изнесоха много хора…

Изпреварваш ми въпроса за това дали сиискал да емигрираш…

Сега, когато живеем в една държава, в която правилата, като че ли – те не се изплъзват, те нямат шанс да се случат, те нямат шанс да се конструират и да заживеем, защото в България днес твърдя, че има много хора, повечето хора са готови да заживеят по правила. Те бленуват, да използам тази поетична дума, да има правила, които всички ние да спазваме. Защото на всички ни е до гуша вече – млади и стари…

От произвола…?

От произвола и от това, че ако си силния на деня ти можеш да смачкаш останалите, да ги надхитриш по байганьовски. Да им измъкнеш и последното. И няма да говоря за битова престъпност. За измами с жилища на възрастни хора. Аз ще говоря за големите золуми и за големите престъпления, които се извършват от властимащите в тази държава, които един ден ще бъдат поставени на местата. Защото както старата, така и най-новата ни история категорично доказва, че идва Видовден. Единственото, което ме изненадва е, че продължават в българската политика да дерибействат хора, които смятат, че престъплението не се наказва. Това ме изумява. Та проектът го направих тогава, защото всеки един се идентифицираше с проблема “другата България” – с мечтата за “другага България”, неосъществеността, както беше при мен и може би в основата, ти си прав за това, стои блянът, че там може да си по-успешен, отколкото тук и сега. В крайна сметка този балон при мен се спука много бързо. Още в първата година, в която работих проекта, разбрах, че успехът е нещо толкова относително и толкова лично. Мотивът да заминеш е нещо толкова лично. Но, така или иначе, успехът е следствие на вътрешните мотиви, които ни движат. Защото познавам и съм снимал хора, които се чувстват изключително успешни, защото са създали семейство, каквото в България по една или друга причина не са могли да имат. Те са успешни, защото научната сфера, в която се движат, например, и на която са посветили живота си, позволява придвижване напред в научната кариера благодарение на възможностите, които университети или научни центрове дават извън България. Да не говоря за хората на изкуството. Винаги давам за пример човек, с когото сме били заедно от деца, защото сме били асамблейчета – Васко Василев. Дори Людмила Живкова, една личност, която е много спорна, както е и ролята й за българската култура, носи нещо безспорно, което аз съм видял: тя го хареса, защото той, от Люлин, свиреше добре и благодарение на това, че държавата помогна, този човек е концерт-майстор на Ковънт Гардън. Аз до ден днешен адмирирам фондацията на Димитър Бербатов и Димитрина Ходжева, която помага, защото той се е сетил, че трябва да се дават пари не само за болните деца, а и за децата, които имат таланти, но нямат възможности. Та успехът е нещо много относително. Не мога да кажа, че “другата България” е по-успешна, защото цената, която плащат там е много голяма. И затова аз съм не ядосан, аз съм бесен на изказванията на български политици, които не познават онази, друга или тя си е същата България, защото всички тези хора са българи. Те носят българските си имена, те говорят на български език.

Ето, по стечение на обстоятелствата и игри на съдбата, моето дете е българче, което има български родители, но е родено и живее във Франция. Моята дъщеря има прекрасен френски и английски език, да, но тя говори един чудесен български език. И то благодарение не на българско училище, а на волята на нейните баби и нейната майка, донякъде и на мен, да се говори и да се поддържа българският език. И подобни примери познавам хиляди. Така че отношението, което като че ли за първи път така агресивно, безпардонно, просташко си позволиха да демонстрират български политици спрямо тези българи, е оскърбително. Не тези хора се мотаят в нечии крака. Те са погазени от нечии крака като метафора. Слава Богу, разбира се, българите в чужбина са много по-устойчиви, много по-решителни от българите в България..

По устойчиви по отношение на какво?

По отношение на нетърпимостта. Някой да моделира техния вот. Някой да моделира тяхното мислене. Някой да им забранява. И някой да ги учи как трябва. Повечето от тези хора са били там, дори без да са имали съзнанието, че тук нещо не им достига по отношение на правата и задълженията. Особено, ако говорим, хващам се за твоите думи, за успешните българи, това може да бъде и един български строител, каквито аз познавам – това са хора, които са разбрали правата и задълженията си. Ние, които продължаваме да живеем тук, знаем изключително много какво се изисква от нас. Но по отношение на собствените си права, сме все още плахи. Може би моето поколение, чиито живот или 20 години от него са минали в един друг строй, е по-несигурно. Самият аз все още се чувствам плах и несигурен, когато трябва да предявя и да се боря за собствените си права. Недай Боже да си позволя на базата на опита, на професията, на парите, които изкарвам и на данъците, които плащам в тази държава, да имам някакви изисквания към държавната администрация. И съм станал много безпощаден по отношение на това, когато вече ми се потъпкват правата или не се зачитат неща, за които аз съм се консултирал, че имам право.  Изключителна карикатура беше преди години Божидар Димитров, поставен, от същото това управление на позицията да отговаря за българите в чужбина.

Беше министър без портфейл, да.

Това е един много несъстоятелен избор, защото той, може би в историята и може би в определени зони в историята, макар че ми е трудно да назова такива, но сигурно в нещо има познания… но тези познания дълбоко не се простират върху това да познаваш манталитета, потребностите и действителните нужди на българите, които са в чужбина. И мисля, че катастрофата на не едно българско правителство е именно в неумението да познават първо тези хора.

Има ли такова, което да е успяло в тази мисия, свързана с адекватното отношение към българите в чужбина?

Не, нито едно. Смея да го твърдя. Подценяването на тези хора много хубаво се илюстрира със срещата в Лондон. Няма по-добър начин. Потенциалът на българите в чужбина и не говоря за финансов потенциал, не че е без значение, но това, което тези хора са научили – особено новите поколения – българите, които са заминали малки или които са се родили там, но имат самосъзнанието, че са българи, но възпитани в една друга среда. Среда, в която има други правила. И те не си мълчат. Там те не отговарят на внушението, което прави абсурдната българска поговорка каква главица там сабя не я сечеше…? ”Преклонена главица сабя не я сече.“

По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки това е другата подобна поговорка…

Тези българи, младите и знаещите, имат самочувствието, че са граждани на света. И аз го виждам по моята дъщеря. Тя е българка с българско име и фамилия, на която света й принадлежи. Тя никога не се е срамувала, че е българка. Тя учи в един много добър, мултинационален колеж, където съжителстват много и различни етноси, много и различни религии, но респекта, който нормалното общество създава към другия е нещо, което е изначално чужд на 90% от българския политически елит. Оставам едни 10%, защото познавам и съм се срещал с някои хора от българския парламент, които все пак се движат по правилата на цивилизационния избор. А в основата на този избор за мен има само едно нещо, което е определящо и то е толерантността. Не може да живееш в 21 в. и да не отчиташ различието като качество, а не като недостатък. Различието в рамките на законността. Когато бяха и последните терористични актове в Брюксел, се наслушах на чудовищно говорене от публични личности – някои от които са професори – по конституционно право, по история и т.н. Не мога да допусна, че тези хора учат другите. Защото те не са научили най-големия урок – а той е в толерантността. Не бяха ли бели, синеоки и православни касапите в Босна?

Точно така е, да. Брейвик също…

Да, историята е пълна с подобни лоши примери… Всеки лумпен, който решава и стреля в едно американско училище… Тази много тънка игра, която голяма част, за съжаление, от българските политици, дори и такива, които са наметнали демократичната мантия и искат да изглеждат много толерантни и проевропейски, използват. Но всъщност това е дълбоко вкоренения в българина страх. Комплексът е нещото, което ни прави малки и жалки…

Комплекс от какво, Георги?

Мисля, че е дълбок комплекс за малоценност. Пътувал съм с български политици от новите в чужбина по стечение на обстоятелствата. Няма по-неадекватно поведение. И не е страшно, че грешиш или не знаеш протокол, или твоите съветници не са те подготвили за една друга културна среща – за това как ще се отнасяш към другия, как една обстановка те разполага какво да направиш. Виждал съм чудовищни изцепки на български политици, да не говоря за публични личности, да не говоря за бизнес-елита в едни 75% от него. Само поглеждам към прекрасния бивш Японски хотел и ме побиват тръпки. Но това е този комплекс, че извън Калотина ти си никой, ти си смачкан, говориш един език, който другите не разбират… Много малка част от българските депутати говорят езици и са ги научили навреме. Защото освен научаването на един език по ускорени курсове, както сега ги записват, ти трябва и да си почел малко книги, да си гледал малко медии, да се интересуваш от обществените процеси извън твоята държава. За да можеш да съпоставиш твоята държава в контекста на другите. Не само на съседните и регионалните, не само на братушките, които са силни или на американския брат, който е също силен.. А в контекста на всичко, което се случва около теб. Когато ти нямаш тази база, която съчетава в себе си домашно възпитание, интереси, образование, култура и културни навици – е няма как да искаме друго. И така стигаме по естествен път до по-лошото. А именно, че сред тях не виждаме онези малкото, които наистина бихме искали да ни представляват. И много често в разговори с интелигентни млади хора, с мои студенти те казват: “Е, да де, ама то няма за кого. По-добре по-малкото зло от не знам си кое зло”. Ето това са всички български примиренчески, фолклорни, митологизирани клишета, които ни правят толкова жалки и малки. Не че нямаме основание да бъдем разочаровани от хора, на които сме гласували доверието си съзнателно. И дори сме направили, без да сме организирани нарочно, своите лични агитации сред близки и приятели, за да може да се наруши статуквото, каквото от години е едно и също. И най-големият парадокс на това статукво е, че хора от една партия и определени уж политически виждания прелитат от политическа формация в политическа формация и така всъщност те ни ограбват.

Защо се получава така? Няма хора, няма желаещи да се „изцапат“ с политиката ли?

Изглежда се оказва, че професията политик в България е единствената доходоносна. В момента имаме това, което плаща държавата и европейски пари. Частният бизнес е сведен до нищо, чуждестранните инвестиции са тотално “довиждане” и какво остава? И този бизнес – “политиката”, в момента е най-притегателен. Ако ти съзнаваш, че нямаш никакъв шанс да бъдеш на свободния пазар, да си конкурентноспособен, защото нямаш какво да предложиш, ставаш политик, кмет, някакъв чиновник, нещо, което е свързано не с професионалните експертни качества, а с това, че си прислуга на някого, който в момента по стечение на обстоятелствата е сред властимащите. И този парадокс прави интересът на нормалния българин, било в България, било извън нея, към участие в политическия живот в България абсолютно минимален.

А има българи на такива позиции навсякъде по света, които ние не познаваме! И вината за това е и на българските медии до голяма степен защото българските медии се занимават с… и аз не знам вече с какво се занимават. В по-голямата си част ни разказват само криминални случки от ежедневието, каквито ги има по целия свят. И ни занимават с обслужването на един кръг от публични фигури, за които аз знам като журналист и продуцент, че това е много лесно, защото те са винаги готови – да ги бутнеш посред нощ и те са „в телевизора“ след един час. Готови са да говорят по всички теми и т.н. Това е лесно. Липсата на професионалисти в българските медии, на хора, които познават журналистическите стандарти, днес крещи отвсякъде. Защото днес да си журналист е супер непрестижно – плащат ти малко, зависим си от всички, автоцензурата е по-силна от реалната цензура, защото два-три пъти като изгърмят твои колеги и ти вече не смееш, почваш да си много внимателен и с всичко да се съобразяваш.

Виж как естествено преходи, говорейки – от въпроса за това каква ни е политиката днес към този за това каква ни е журналистиката днес?

Днес журналистиката е нещо, което аз все повече се питам има ли смисъл да се учи у нас, за да се практикува в България. До голяма степен хората, които го преподават нямат стандарти. И то не е защото това е поколенчески проблем. Просто това са хора, които не са имали възможност да работят в големи медии. И понякога работата на Лора Крумова и Галя Щърбева в Медийната академия е много по-необходима на медиите, защото аз работя с техни студенти, които са станали част от моя екип, тъй като са научени реално как се работи това. В днешния медиен свят ти можеш да си сам медиа. Стига да спазваш някакви основни правила.

Какви например?

Всичко е много различно. И когато работим и живеем в този изключително различен и динамичен медиен свят, най-важни стават източниците. А източниците на българските медии, не само онлайн, са случайни или нарочни. Но разбирай под нарочни, мнооооого нарочни. Такива, та чак засмърдяват на кафяво. И ти не можеш да се ориентираш. И оправданието е, че те не са честни, те са жълти. Ама дори и да си жълта медиа, пак има правила. И там най-силното оръжие е да имаш фото документ. Защото няма какво да ми разказваш надълго и нашироко, че някакви са любовници. Друго е, ако имаш четири снимки. Можеш да ги разпънеш на 20 страници, ако искаш и да не напишеш нищо. Ако желае фотографът само. Друго правило – онлайн се пише кратко и ясно. И задължително посочваш източниците, които са към новината. Трето правило – нямаш силна журналистика, ако нямаш силни коментатори. А да си коментатор е много трудно и почти изчезнало в тази държава, защото това явление се самоунищожи от автоцензура и от цензура.

Фейсбук не иззе ли тази роля? Изведнъж се оказа, че някои от журналистите, които работят в традиционни медии – преса, телевизия, онлайн дори, малко ревнуват от хора, които на пръв поглед изглеждат случайни – само на пръв поглед, защото не са журналисти, а са ярки коментатори…

Не малко, а много ревнуват, Емо, и нещо повече – често ги препечатват, дори без да ги питат. И аз познавам много мои приятели, които са потърпевши – моя близка Мария Касимова публикува наскоро нещо много лично във фейсбук и направи изрично уговорката, че не желае това да бъде публикувано и въпреки това я публикуваха на три места… Друг скъп на мен човек – Диана Алексиева и нейния проект InterView.to, редовно е публикувана и препубликувана, без съгласието й. В България никой не зачита авторските права. Тук всичко е позволено и понеже много рядко можеш реално да санкционираш някого за това дори и да имаш всичките доказателство, че това е интелектуална кражба. От тук и всички последствия за това. Като например, че този труд е евтин. Той е никакъв. Той е, знаеш ли, има случаи, познавам умни хора, които са на път напълно да се откажат от професията. Имам много смислени мои колеги, които през годините на демократичния преход се отказаха и започнаха да работят като ПР-и и това са грамотни хора, хора със специализации, хора, които наистина познават стандартите. Има начини да се устоява на цензурата. И това се учи. Има начини как да я лимитираш. Да я проведеш и някъде в материала ти да се съдържа коментара ти за това какво са те накарали да извършиш. Но аз мисля, че дъното е стигнато. Аз не мога да посоча медиа, в която да няма корпоративен и/или други интереси. Аз не познавам такава медиа…

Има една – тази, за която даваш интервю…

Добре, това е първата. Тя е много нова. И аз наистина я наблюдавам с интерес и ще видя кога ще се пропука и дано не се пропука. Защото много хора сме имали много очаквания към много медии (смее се)… Първо в България продължават да ти казват, дори и в медиите “Тихо!”. Ама аз споделям нещо, видял съм те теб с някой – тихо! Пък после започват да ми звънят едни хора, засегнати в един спор, пък да ми търсят сметка защо аз съм видял този или онзи и защо съм го споделил с трето лице. Ама чакайте малко, бе хора, аз няма от какво да се срамувам. Плюс това аз не съм дал изявление по въпроса. Аз съм го споделил. Ако вие имате нещо, от което се срамувате, моля… Защото аз, когато се срамувам, се срамувам. Или ако съм сгафил, отивам и се извинявам. Тук зависимостите са толкова видими на всички нива, че сигурно за леля Стефка от Каспичан всичко е чиста монета. Но за мислещите хора – хората, които правят реалните пари, с реалната експертиза, с познанията, с опита си и които движат тази държава напред, те си дават сметка за всичко. И тъжното е, че в последно време всички медии отбелязват изключителен спад на интереса към тях. Всички медии. Аз имам възможността да следя мониторинг, рейтинги, без да коментирам как се правят тези рейтинги, но все пак мога да видя и си пазя рейтинги отпреди 10 години. Нещо, което е гледано от между 350 и 400 000 зрители, днес те се радват, ако тези зрители са били 100 000. И казват “Ние сме върхът!”. Е да, де, ама си загубил 300 000. За тиражи също не говоря. Така че, не знам какво трябва още да се случи, за да можем да си кажем: “Хайде сега да почнем и да построим нашия медиен живот отново тухла върху тухла”. Мен наистина ми се работи в медиа, в която всяка сутрин да откривам смисъла. Но в цялостна медиа. Аз съм работил в такива медийни проекти. Знаеш ли, ентусиазмът, с който хората са въвлечени е на градус само тогава, когато наистина пред теб виждаш пространство. То е като да изкачиш една планина. Ти тръгваш, защото искаш и още, и още, и никой не ти пречи.

Как би трябвало да изглежда българският политик?

Ако ми каже някой ми каже: “Как би искал да изглежда твоят министър-председател?” Аз ще кажа, че искам той да мисли, чувства и управлява като Иван Станчов. (Вижте интервюто с Иван Станчов в Личности) Това е моят role model за политик. Човек, с когото мога да бъда във всяка точка на света и да бъда спокоен. Няма да кажа горд. Но да бъде спокоен, че каквито и предизвикателства да има, пред които той да е изправен, този човек ще се справи.

Защо точно той?

Защото този човек има едно голямо качество – това е човек, който никога не казва “Аз”. Това е човек, който мисли за другите в реалните измерения. И това е човек, с когото аз съм общувал през годините достатъчно и той никога не е изтъквал нито рода си, което означава, че няма комплекс за него, нито е изтъквал това, което е направил. Човек, който никога не е говорел, както повечето българи, в т.ч. и аз малко повече за това какви са ни намеренията, а винаги е говорел, след като е свършил една работа. И то просто е споменавал и е оставял на другите достатъчно широко пространство за коментари. Без притеснения какво ще му кажеш – дали е прав, дали този проект си струва, дали не е грешка или е успех. Това е нещо важно. Тук много хора ще ми опонират и ще ми кажат, че на нас ни трябва сила и затова имаме Путин в Русия. Не. Времената днес са други. И за да придвижваш едно общество, трябва не да му държиш юздите, защото аз не искам някой да ни държи юздите, а искам някой да ни развива. Защото юздите са ни държали в различни исторически етапи – различни, често и не българи. За да се развиваш, ти трябва да живееш в общество, което някой да развива напред. И ми се ще да имаме такива политици. И затова, може би, числеността на този парламент трябва да се намали до хора, които са разпознаваеми. Защото ясно е, че никога няма да можем да гласуваме за личности, а не за политическа формация. Защото политическата формация е създадена, за да прикрива. Това групово гласуване за политически сили в България всъщност представлява гласуване за една анонимна маса от хора, които не познавам, които не предизвикват любопитството ми, нямат шанса да се срещна с тях, нямат шанс да бъдат в близкото ми обкръжение, а камо ли да се оставя те да ме управляват и да управляват моите доходи, моята енергия, моите успехи и моите грешки… Човек все пак трябва да може да изисква, след като си плаща данъците. Аз съм много честен данъкоплатец. И затова имам претенции към тези, които ме управляват. И какво имаме тук – една сгрешена система, едно разклатено общество, което продължава да се клати вече 20 години, и в което реално ти нямаш една изградена съдебна система, ти реално съвсем нямаш в какво да вярваш. И така се снишаваш. И когато се снишиш, се появява Динко. Той се появява на бял кон над тебе, защото е силен, нахален и борбен. Защото е проект на едни, които успяват хубаво да го изкарат и да го промотират..

И да го продадат…

Няма такава промоция на човек, който ако бяхме нормална държава с нормални медии – да, извършено е нещо, споменаваш го, но не знам да има български учен или световен такъв, който е имал промоцията на Динко. Аз не съм виждал успешен българин, а познавам такива, който да е обходил всички телевизи и да бъде Новина №1. Новина №1 в българските медии беше, а и си остава Динко. Сега чувам, че и в едно реалити го гласат. Ако Динко е role model, извинявайте. Ако това е медиа и ако това са медии…

Тъй като патриотизмът и любовта към Родината е нещо много съкровено, много дълбоко и лично, но този въпрос е много важен и ние винаги го задаваме на нашите герои. Какво е патриотизмът за теб?

Ти го каза. За мен патриотизмът е много лично изживяване. Той е принадлежност. Това е нещо, за което дори смятам, че е леко невъзпитано да се говори, а камо ли да се крещи и да се вика по площадите. Аз съм българин и се чувствам българин на 100 (% – бел. на редактора). Дъщеря ми е българка и се чувства българка, родена в Париж, живееща във Франция. За мен патриотизмът е и нещо много необяснимо. То е, когато откриеш някаква част от България за първи път. То е неописуемо. Точно толкова, колкото като се завръщаш на места, които обичаш. За мен това е една “моя” пътека на Витоша. Имам и една на Пирин. Много е особено. Понякога се чувствам объркан, когато трябва да говоря за патриотизма, защото днес, чрез политическите формации – едната си отиде, но другата напира, въпреки че и нейното време е преброено, патриотизмът е толкова девалвиран…

За тях, обаче, си има едно много точно определение, че те са псевдопатриоти…

Страхувам се, че именно тези хора, чиито имена дори не искам да казвам, превръщат патриотизма в нещо евтино. Като лоша китайска стока, която искат да ми я пробутат на всяка цена. Е, няма да си я купя, защото ще си купя скъпото и хубаво нещо, което ще остане и след мен…

Родолюбието…

Да, и затова ти казвам, че съм много мнителен вече, когато някой ми обяснява колко обича България и какво означава за него България. Смятам го за много неприлично. За мен патриотизмът е да искам да се връщам в България. Всеки път. И да не бързам за Терминал 2. Защото има една тъжна статистика, за която никой не говори – от 36-тима млади хора, само 2-ма искат да останат в България. Затова патриотизмът е да се видиш в своята държава. И след като се видиш, мечтаното е да се почувстваш добре и необходим на твоето място.