SHARE

Европейският съюз вече има ясен път напред. След като миналата седмица комисията публикува пет сценария за бъдещето на ЕС – от свеждането му основно до единния пазар до това всички държави членки силно да засилят своята интеграция (сценарият си спечели  медийното клише “федерация”, което е некоректно по множество причини).

Най-вероятния сценарий е “Европа на няколко скорости” – страните, които искат повече интеграция, да вървят натам, а останалите сами да изберат пътя, по който искат да тръгнат.

Повечето страни в Европа могат да търсят обединение в областта на отбраната, а по-малка част, предимно от Западна Европа, да търси обединение и в сферата на финансите.

В началото на тази седмица отиващият си френски президент Франсоа Оланд събра лидерите на Германия, Италия и Испания да обсъдят пътя напред. И получихме от канцлера Меркел ясен отговор за нейните намерения.

„Трябва да имаме куража някои страни да продължат напред, ако никой друг не иска да участва. Европа на различните скорости е необходимост, иначе вероятно ще останем блокирани на едно място. Ако Европа спре и не се развива, тогава това творение на мира рискува да изпадне в опасна ситуация по-бързо, отколкото си мислите”, заяви Ангела Меркел.

Всъщност тези нагласи са от години на континента и още след последната реформа на ЕС през 2009 г. фракциите в Европа не са се  променили особено, а напротив – те все повече се консолидират и гласуват едни с други.

Ядрото от Германия, Франция и Бенелюкс (Белгия, Нидерландия и Люксембург) отдавна иска установяването на обща финансова политика, единно управление на еврозоната и засилване на интеграцията в сферата на данъците. От години различните правителства от ядрото смятат, че това е единственият начин за предотвратяване на нова финансова криза и превръщането на еврото в силна валута.

Пред тези страни единствените перипети са задаващите се избори и доколко местните евроскептици ще осуетят плановете им. На 15 март са изборите в Нидерландия, където “европейският Тръмп” Герт Вилдерс се очаква да спечели или  първо или второ място (по последни дании ще събере около 29% от вота), но другите партии са дали заявка, че няма да търсят коалиция с него.

След това идват френските избори на 23 април (I тур) и 7 май (II тур), където все по-сигурно изглежда, че един срещу друг ще се изправят силният проевропеец Еманюел Макрон срещу евроскептичната Марин льо Пен. За момента проучванията дават уверена преднина на Маркон, което  успокоява мнозина за бъдещето на ЕС и Франция. При победа на Льо Пен няма никаква яснота какво ще е бъдещето на Европа и каква роля ще играе Франция в него.

Освен ядрото силната подкрепа за общо управление на еврозоната идва от южните страни, които понесоха и най-тежко кризата – Гърция, Италия, Испания и Португалия. От вчерашната среща на италианския премиер Паоло Джентилони и испанския му колега Мариано Рахой с Меркел и Оланд изглежда, че основните противоречия за това каква трябва да е структурата на общото финансово  управление (и дали Брюксел трябва да поеме дълговете на страни като Италия и Гърция) е останало на заден план и лидерите са единни в позицията си, че трябва  да се върви напред.

При тези страни основният проблем идва от политическата несигурност. Джентилони стана премиер, тъй като миналата година Матео Ренци загуби референдум за конституционни промени, коалиционното управление в страната е трудно и изглежда,че единственото, което обединява партиите, е страхът им от нови избори и надигащия се евроскептик Бепе Грило.

Северните страни като Швеция и Дания са скептични към всяко задълбочаване на европейската интеграция и навярно ще искат да са “втората скорост” в Европа, продължавайки да участват в настоящите структури на съюза, но  отказвайки участие в обща финансова политика.

Вишеградската четворка  в лицето на Полша, Унгария, Чехия и Словакия е привърженик на създаването на Европейски съюз на отбраната и виждат развитието на ЕС в тази насока. В това отношение те ще намерят привърженици в лицето на много от останалите страни членки, но от Вишеградието са противници на задълбочаването на интеграцията във финасовата сфера. При тях по-скоро въпросът е докога може да продължи тази икономическа  “независимост” и дали в скоро време няма да се окажат притисната от едната страна от мощна и единна еврозона, а от другата от техния “голям брат” Русия.

На този фон няма никаква яснота къде иска да бъде България. В политическата реторика все по-ясно се откроява умереният евроскептицизъм, а когато се стигне до управление, партиите обещават интеграция – приемане в Шенген, в “чакалнята” на еврозоната, в банковия съюз и т.н., но не предприемат нищо по тези параграфи.

България стои на едно място и липсва консенсус сред политическата класа за това как да върви напред. Часовникът обаче тиктака. Изборите в Германия са на 24 септември и след тях (без особено значение дали канцлер ще бъде Меркел или социалдемократът Мартин Шулц) ще започне процесът по същинските преговори за реформа на ЕС.

Преди тези избори са и парламентарните избори в България и ако след тях се сформира правителство, то ще има решаващо значение за бъдещето на страната ни и дали тя ще се превърне в периферия на ЕС, или ще продължи по пътя на своята европейска интеграция.

На снимката: Германският канцлер Ангела Меркел, френският президент Франсоа Оланд, италианският премиер Паоло Джентилони и испанският министър-председател Мариано Рахой.

SHARE
Йордан Цалов, студент по право в Софийския университет "Св. Климент Охридски", стажувал в представителството на ЕК в София и в Европейския парламент.