SHARE

Вселената е изградена от съвпадения. Сигурна съм, че има хора, които твърдят, че вселената е изградена от други неща – атоми и звезден прах, черни дупки и тъмна материя, но дълбоко в читателската си душа знам , че основният градивен елемент на вселената не е друг, а съвпаденята.

През последните няколко месеца съвпаденията бавно, но упорито ме водиха към „Остайница“ (изд. „Жанет 45“) на Рене Карабаш. От първата страница знаех, че тази книга няма да е като никоя друга, която съм чела, и че ще бъде истинско предизвикателство да напиша текст за нея.

В основата на „Остайница“ е загадачният Канун на Лека Дукагини – сложна система от традиционни закони, които и до днес се спазват в отдалечените и труднодостъпни северноалбански планини. Кръвните вражди са характерни за местата, на които властва Канунът – жените трябва да гледат в земята и да не излизат много от вкъщи, а заедно с чеиза на булката баща й приготвя и куршум, с който женихът да я застраля, ако е „нечиста“. За едната чест се живее, а най-страшната съдба за един мъж е да умре от старост и болест.

“Най-ценният метал в Албания е свободата.”

За да получи една жена свобода, е достатъчно да се откаже от всичко женско. Канунът повелява, че преди да се омъжи, тя има право да положи клетва, че ще остане девствена до края на живота си. Тогава придобива правата на мъж и започва да живее като мъж, получава мъжко име, реже косата си и изгаря роклите си. Може да стане глава на семейство, да носи пушка, да пуши и пие, да търгува.

Бекиа се превръща в Матя в нощта, преди да сключи уреден брак, и решението й поставя началото на кръвна вражда, която ще костава живота на баща й и изгнанието на брат й.

Историята, която Рене Карабаш разказва, е достатъчно завладяваща, любопитна и екзотична, за да привлече много читатели. Необикновеният начин, по който избира да я сподели, я превръща в литературно предизвикателство, което ще заседне в доста гърла.

Лесно е да превърнеш „Остайница“ в любовен роман или политически манифест. За мен като жена, човек и читателка обаче тя е преди всичко книга за импулсите, за изборите, които ни отвеждат по криволичещите пътечки на съдбата до най-мрачните дълбини на човешкото сърце.

По-голямата част от нея е написана като поток на съзнанието. Читателят не просто е в главата на героя Бекиа/Матя, а влиза по-скоро в ролята на слушателя – репортерка, която е в това село, за да интервюира една от последните остайници. Чрез този поток на мисълта научаваме не само порядките за чест на Кануна и думите на ритуалната клетва, но и семейната история на Бекиа.

“Цялото село знае,
Мураш искаше син,
ама му се роди момиче.”

В романа на Рене Карабаш са намерили мястото си забранена любов, излъгани очаквания, патриархално разочарование, размяната на социални роли, но начинът, по който ги е описала, превръща книгата в изключение, а не в клише.

„Остайница“ е лабиринт и огледало. Отношенията в семейството минават под знака на „не трябваше така да става“. Бекиа е съвършеният син – бърза, умна, смела, първородна. Обаче е момиче. Сале е идеалната дъщеря – нежен, мил, чувствителен. Обаче е момче.

Пътят към ада е постлан с добри намерения и всеки път, когато някой посегне да запълни пропастта в семейството, сам пада в нея и я превръща в гроб. По коридорите на лабиринта Бекиа разказва една история, която се заплита все повече и повече, история, подредена в ума й, нагласяна толкова много пъти, изглаждана и оправдавана, че в крайна сметка истината е забравена.Забравила е как е влязла в този лабиринт, забравила е откъде е минала.

“Много бих искал да дойдеш при мен и да си кажем истината в очите, както правехме като деца. Истината или дързостта? По-слабите избираха истината, защото се страхуваха от дързостта. Сега разбирам, че по-смелият избор винаги е бил истината. Дързостта беше за лъжците, за страхливците, маскирани зад смелостта. За тези, които предпочитат, вместо да кажат истината, да скочат в реката, да избягат или да убият.”

Казват, че истината ни прави свободни. Едва когато всички истини са произнесени на глас, животът може да продължи, възелът да се разплете, миналото да отмине наистина. Животът е лабиринт и огледало и като във всеки лабиринт краят е едновременно край и начало. Този вечен баланс е заключен в езика на „Остайница“, в начина, по който Рене Карабаш ни разказва за съдбата на Бекиа, за Кануна, за свободата.

“Мисля си колко винаги е по-лесно да предложиш чай, вместо да започнеш да говориш за важните неща, вместо да предизвикаш живота и да приемеш, че не си толкова силен, на колкото се правиш.”

Визуалната липса на главни букви в прозата вероятно ще отблъсне част от по-консервативните читатели. Но ако приемаме подобни бунтове в поезията, защо ги смятаме за претенция в прозата? Рене Карабаш е поетеса и актриса, богатият на метафори и подводни течения език й е втора природа, визуалната образност също. Оформлението на тази книга – което, заедно с впечатляващата корица, е дело на Капка Кънева, – дава още един деликатен подтекст, а четенето е като поток – текстът се лее, читателят се понася, унася, хипнотизира.

Прочетох „Остайница“ за една нощ. Просто не можех да си представя, че ще заспя, без да я довърша. Присъствието на редактора – писателят Христо Карастоянов – също е достатъчно деликатно, че да не се усеща на пръв поглед. (Това е съдбата на редактора. Ако работата му е добре свършена, намесата му е невидима, като фината четка на археолог или реставратор.)

Пролетта на 2018 г. извежда на литературната сцена няколко изключително силни творби, написани от жени. С агресивната си корица, особената структура и провокативния си сюжет „Остайница“ е различна, двулика книга. Едновременно мъжка и женска, поетична и прозаична, стихотворение и роман, тя няма да остави читателя безразличен.

Автор: Милена Ташева

Текстът е препубликуван от най-голямата българска онлайн медия за книги и четене – Аз чета

Още едно ревю за книгата можете да намерите при Темз в „На по книга, две“.

Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!

 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.