SHARE

Едва ли в странния свят на българската социална мрежа остана човек, който да не се е изказал относно черно-белите учебници. Дебатът, доколкото той изобщо може да бъде наречен така, показа дълбоката неспособност на наричащите себе си „консерватори“ или „либерали“, или по оста ляво-дясно да водят цивилизована дискусия, базирана на взаимно уважение и подкрепена с логически аргументи. Явление, което може би е исторически нормално за държава, в която еднопартийният модел и психологията на глутницата са налагани норми и възпитаван модел (и всъщност в ядрото си, който продължава да бъде налаган) повече от половин век.

Ако България иска да изгради нетоксична политическа атмосфера, на първо място като общество трябва да се научим, че политика се води с компромиси, които се базират на сложна и многопластова аргументация, а не на списък от черно-бели ценности, които ние интерпретираме до крайност, налагайки ги по стар тоталитарен навик върху другата страна (която, ако не ги приеме, е „либераст“, „фашист“ или нещо друго). И тъй като няма по-добър учител от историята, би било хубаво да видим как са се получавали нещата в една от най-старите републики с двупартиен модел на управление – Съединените щати, когато се решават въпроси, предизвикващи дълбоко разделение в американското общество.

Етническа и расова сегрегация

Една от черните страници в историята на САЩ остава расовата сегрегация, преодоляна от Закона за гражданските права през 1964 г. През 60-те расовите конфликти се изострят до степен, в която вече не може да бъдат игнорирани. Демократите в Конгреса предлагат закон, който влиза за обсъждане в Сената. Двадесет и един от общо 67-те демократи в Сената са от Юга и се противопоставят на проектозакона, поставяйки началото на най-дългия filibuster (процедура за удължаване на дебатите, докато не изтече срокът за гласуване на даден законопроект) в историята на Сената. Лидерите от страната на демократите се нуждаят от гласовете на републиканците, за да прокарат закона, което води до молба за намеса от страна на лидера на демократите Майк Мансфилд към републиканския лидер на мнозинството – сенатор Евърет Дърксен: „Моля уважаемия лидер, чийто патриотизъм винаги е бил на първо място пред партизанството, да се присъедини към мен… в намирането на най-добрия начин Сената да допринесе… за решаването на този тежък национален проблем“. Дърксен не само се присъединява, но заедно с колегите си слагат край на дебата с приемането на Закона за гражданските права.

„На онези, които ме обвиняват в нанасяне на вреда на партията ми – а такива има много – мога само да кажа, че нашата партия намира корените си в Декларацията за независимост, която е написана от един велик демократ на име Томас Джеферсън. Там той казва великите думи: „Ние считаме тези истини за видни от само себе си, че всички хора са създадени равни. Това е символ-верую на нашата партия. Трябва ли да забравим тези думи сега, когато времето за решения е дошло?“, казва Дирксен в историческата си реч пред Сената. С помощта на неговото лидерство 27 републиканци се присъединяват към 44-ма демократи и така слагат край на дебата на 10 юни 1964. 

Образование

През януари 1965 г. президентът Линдън Б. Джонсън започва работа по Great Society program, която днес се определя като един от най-амбициозните политически проекти в американската история. Неговата цел е да елиминира бедността и расовата дискриминация, както и да увеличи помощите за образованието.Thе Elementary and Secondary Education Act, законите за образованието, минават през Конгреса едва за 87 дни с подкрепа и от двете партии, като осигуряват огромно държавно субсидиране за образованието. Оригиналният текст съдържа шест основни секции – клаузи за образованието на деца от бедни семейства, осигуряване на библиотечни и учебни книги и материали, допълнителни образователни центрове, грантове за подсилване на държавните департаменти по образованието и други. Оттогава насам законът е преработван при трима президенти – двама демократи и един републиканец, винаги с усилия и от двата политически спектъра – Бил Клинтън през 1994 г., Джордж Буш през 2001 г. (на снимката) и Барак Обама през 2015 г.

И за да се върнем на черно-белите учебници, нека разгледаме набързо няколко случая, стигнали до Върховния съд на САЩ: През 1974 г. „Лау срещу Никълс“ отсъжда, че всички ученици имат правото на „съдържателно образование“ независимо на какъв език, като отсъждането задължава всеки окръг да осигурява на учениците едни и същи учебни материали, програми и средства; през 1981 г. в случая „Кастанеда срещу Пикърд“ се отсъжда, че трябва да съществува ясна система на оценяване, която да държи двуезичните програми отговорни за осигуряване на равни образователни възможности; „Абът срещу Бърк“ от 1990 г. разисква разликата в качеството на предлаганото образование между бедни и богати, като Върховният съд отсъжда, че системата на щата Ню Джърси е противоконституционна и нарежда на щата да изготви програма, в която да осигури предлагането на равни образователни възможности за всички деца.

Изводите са ясни – различните политически ценности не са равнозначни на махленски свади, разделяне на фракции и залитане в крайности. Подобни примери за сътрудничество на двата свята могат да бъдат посочени за безброй други реформи и закони – от такива върху данъците (1986 Tax Reform Act), през защитата на изчезващите видове, влязла в сила по времето на Никсън с огромна подкрепа от републиканците (1973: Endangered Species Act), чак до емблематичното сътрудничество между демократа Файнголд и републиканеца Джон Макейн в The McCain-Feingold Act, който регулира финансирането на политически кампании.

Безспорният шанс на България, може би за пръв път в съвременната история от Освобождението насам, да изгради здрава, демократична политическа система и общество изглежда засенчен от своеобразния идеологически джихад, който неуморно се води, злостно, с крайна реторика, срещу другата гледна точка. И може би трябва да си припомним думите на Кенеди, че „нямаме нужда нито от фанатици, нито от страхливци. Нашият дълг като партия не е само към партията ни, но и към нацията ни […] Наше задължение е не само да запазим политическата власт, но най-вече да съхраним мира и свободата“.

Снимка: Vox 
SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )