SHARE

Димитър Бечев е изследовател в Център за европейски изследвания в Харвард и директор на Института за европейски политики.
Европейският съюз и НАТО, Путин и Ердоган, България и президентските избори, Британският референдум, водещата роля на Германия в Европа – неразривно свързани теми, оказва се, в точно този времеви отрязък, които се преплитат в политическа синергия. Има ли яростно противопоставяне или тъкмо напротив? Пъзелът се намества, изключително лесно, обяснен в този разговор, воден от  Ивет Добромирова.

Ако трябва да направим равносметка на поведението на Путин в последния месец, може би, какви изводи можем да направим за неговата стратегия и тактика по отношение на геополитическата ситуация глобално. Той прави много гръмки изказвания, които правят нещата да изглеждат по един начин, а зад думите му прозират други цели…

Путин има една главна цел, която е по-важна от всичко останало и тя е да гарантира вътрешната стабилност на Русия.

А, много познато звучи това…

Да, дори имаше един цитат, който аз бях изкарал от книгата на Питър Померанцев за култа към думата “стабилност” в Путинова Русия. Но предвид рецесията, сериозните икономически проблеми вътре в Русия, ниските цени на петрола – всичко това създава много проблеми, както дългосрочни, така и краткосрочни и поведението във външен план на Русия се промени от известно време. То се усети първо по отношение на САЩ. Още от интервенцията в Сирия Русия започна да налага тезата, че в крайна сметка трябва да се постигне договорка между Вашингтон и Москва и да се върви към принципа на поделяне на сферите на влияние и на някаква компромисна формула в Сирия, а защо не и отстъпки по отношение на Украйна от Запада и по отношение на санкциите в замяна на сътрудничество.

Да, и ние бяхме свидетели как Путин превърна това в част от хибридната война, като много се вързаха на откровената лъжа, че отстъпки от САЩ има в тази посока и по-специално по отношение на Сирия.

Наистина е така, но пак да подчертаем, че това е за вътрешна консумация. Щатите направиха някои чисто процедурни отстъпки – например създаването на директен формат за преговори по Украйна между Америка и Русия, който е паралелен на формата “Нормандската четворка”. В “Нормандската четворка” присъства и Украйна, докато в преговорите между Виктория Нюланд (помощник държавен секретар на САЩ, бел. ред.) и Борис Гризлов (постоянен представител на Русия в контактната група за разрешаването на конфликта в Украйна, бел. ред.), а от време на време се включва и Сурков (съветник на президента Путин, бел. ред.) – там украинците не присъстват. Но пък тези преговори не са дали някакъв конкретен резултат, а и там позицията на Запада е единна и в крайна сметка, това е Европейски въпрос. Мисля, че това е прието на 100% във Вашингтон – Америка явно не може да има водещата роля по този проблем. В Европа, въпреки различните сигнали, мисля, че преобладава консенсуса, че без провеждане на терен на договорките от Минск от февруари миналата година няма как да се облекчат санкциите. И тук не говорим за премахване на санкциите, защото проблемът “Крим” остава на дневен ред, но з някакъв тип облекчаване, което търси Москва.

Но по същия начин, както с всичко останало, така и със санкциите, Путин успява много успешно да манипулира масовата перцепция по отношение на това, че Западът, едва ли не, търси начин за сближаване на позициите и едва ли не, е готов на отстъпки – видяхме как отигра посещението на Юнкер в Петербург, а също сме свидетели и на постоянните изказвания на немския външен министър, който знаем, че е от партията коалиционен партньор в Германия, но в левия спектър, който постоянно говори за сближаване на позициите с Путин и Русия.

Това е така, но трябва да отличаваме риториката в политиката от конкретните действия. В Петербург не беше само Юнкер, там беше и Матео Ренци. Който, между другото, беше първият европейски лидер, който посети Москва след сключването на Минските споразумения. Но Италия сама по себе си няма как да наложи едностранно вето на санкциите при подновяването им през юли. И дори самият Ренци в Петербург подчерта, че въпреки че той е привърженик на нормализация на отношенията, основно условие към този резултат е Русия да изпълни своята част от договорката. Което всъщност е в контра на руската теза, която обвинява Киев в неизпълнението на договореностите. Това е всъщност и основата на руската позиция, че санкциите трябва да се облекчат, тъй като Русия действа съвсем добросъвестно, докато украинските политици и украинското ръководство не изпълняват своите ангажименти. Но тази теза в Европа не се приема дори и от приятелите на Русия, което е добър знак. А Германия, да Щанмайер прави доста гръмки изказвания…

Това е поредното, това е негова константна политика..

Да, то може да се свърже не само с неговата личност, макар че той е известен привърженик на обвъзване и на диалог с Русия. То има по-дълбоки корени, вътре в партията, още от времето на Вили Бранд и т.нар. Ostpolitic и всъщност много ярък представител на тази политика е и предшественика на Щайнмайер в партийното ръководство – Герхард Шрьодер (в момента на работа в Газпром, бел. ред.). Но засега не виждам как тази политика ще надделее. Напротив. Изглежда ми, че Берлин продължава да играе играта на “доброто ченге и лошото ченге”, при която Меркел е лошият и дисциплиниращият фактор, докато Щанмайер си позволява някакви по-гръмки изказвания. Германия и общественото мнение поддържа санкциите. Всички опити за манипулиране на обществената среда, за упражняване на влияние и формиране на общественото мнение, като че ли се провалят. Социологическите проучвания дават доста голямо предимство на тези, които настояват политиката да продължи и да няма завой без Русия да е направила съответните отстъпки.

Нещата в чисто практически план не изглеждат никак добре за Путин, което ме навежда на една друга асоциация със зародиша на “Студената война” и метафората, че това е “война на перцепциите” и виждаме, че днес имаме същата ситуация – реалността и опита тя да бъде манипулирана.

Да, разбира се, всяко едно правителство се опитва да управлява общественото мнение и да убеждава света и най-вече своите граждани в своите тези. За Путин това е важно, защото предстоят избори за долната камара на руския парламент – Думата. Не, че не е ясно кой ще ги спечели.

Да, именно, а това какво значение има за неговото положение на самодържец?

Изборите в Русия имат друга функция. Не като в парламентарните демокрации, където те определят кой управлява и кой държи властта. В Русия победителят е ясен изначално. Въпросът е колко убедително ще спечели изборите и какво е нивото на подкрепа, защото по този начин властта се легитимира на определен етап. Да си спомним какво се случи на предишните избори, когато грубите манипулации в не един избирателни райони изкара на улицата една част от руското общество в Москва и Петербург, което пък беше сериозен удар върху легимитета на руския режим. Това е и основната причина, която накара Путин да затегне политиката си спрямо Запада и да направи този рязък завой. Така че изборите имат своето значение. Особено в този смесен тип, хибридна политическа система, която има Русия. И за Путин е важно колко солидна ще бъде подкрепата, която ще спечели, колко убедително ще покаже, че руското общество седи зад него. Това е пак тип театрална постановка за вътрешна консумация, която минава през медиите, но това не значи, че е тотално ирелевантна. Пак това е свързано с изходната точка – вътрешната стабилност в тази тежка икономическа обстановка е основна грижа на руското ръковоство. Не че има някакви перспективи режимът да се срути, да избухне отвътре или да експлоадира от само себе си. Но в дългосрочен план и дори в средносрочен план са очевидни заплахите. И все пак основата на Путиновата власт се корени в идеята, че управлението с твърда ръка е наложило не само икономически просперитет, но и стабилност в контраст с това, което беше при Елцин. Все по-малко и по-малко виждаме тази стабилност на практика да продължава, защото санкциите, срива на цените на петрола показват, че основните части на руското общество изпитват сериозни проблеми. Средната класа, която се създаде след първите два мандата на Путин доста страда. Страдат и други групи, които по принци поддържат режима. Видяхме доста сериозна стачка на шофьорите в транспортния сектор, които са долу-горе представителни за типа избирател и поддръжник на Путин. Което паказва, че вътре в руското общество тлее криза, която може би не е видна сега, но за управляващите е очевиден факт, с който трябва да живеят и да реагират на него.

Ние няма как да не говорим за Русия и да не отбележим тежкото икономическо състояние, особено на фона на новината, че Путин продава на унизително ниска цена на Китай и Индия части от Роснефт. Докъде ще доведе целия този крах неговот управление?

Нека видим какво ще стане с тази сделка и дали тя ще се реализира или ще е само пропаганден балон..

Поредният..

По принцип Роснефт за руските условия е една добре функционираща компания. Тя има амбиции да се наложи и в газовия сектор, не само в нефтения. И тя е много тясно свързана с властта, защото там основен фактор е един от най-близките съюзници на Путин – Игор Сечин. Ако такава сделка стане, това ще е заявка, че руското партньорство с тези големи страни в Азия добива стратегически измерения, но както добре знаем, в тези търговски отношения винаги много важен е дребния шрифт и на второ място – какви ще са условията, които ще продиктуват партньорите от другата страна. Може би, те ще са готови да купят някакви дялове в Роснефт, но на каква цена и при какви условия. Аз не бих прибързал много с изводите какво значение има тази сделка. Спомняме си 2014-та година и как Русия тръбеше, че е намерила възможности в китайските пазари и това обръща цялата им външно-политическа стратегия, тъй като зависимостта от продажбите на нефт и газ в Европа намалява. Това не са решения, които могат да бъда приети и имплементирани от днес за утре. Европа си остава основният търговски партньор на Русия за нейния суровинен експорт и въпреки, че дългосрочно, може би, иска да се обърне и да създаде такова партньорство с азиатските страни, това няма да стане толкова лесно.

Говорейки за икономическите партньорства на Путин, можем да наместим тук и развитието на отношението му с Ердоган, където също имаше анонс за партньорство и то точно в областта на така чувствителния за България енергиен сектор, което претърпя фиаско. Оттам и отношенията на двамата доста идентични лидери оттогава, като че ли са на тръни и какво е мястото на България между тези двама наши съседи?

Нашето място е особено, но аз мисля, че малко в България се истеризира и ни се струва, че сме пресечната точка на техните отношения, което не е точно така. Едва ли в Анкара ден и нощ си мислят какво се случва в българската политика и по същия начин – в Кремъл. Въпреки че, в някакъв момент сигурно ще се намери някакъв тип компромисна формула за подобряване на отношенията между Русия и Турция, Путин не е готов да направи ответни стъпки. Защото това, което се случи с Турция беше много удобна димна завеса в един момент, в който той потърси диалога със Запада, да намери друг външен враг, който да покаже пред световното обществено мнение и пред своите поддръжници и своите избиратели, че има нов злодей. Точно, когато кампанията срещу САЩ и най-вече срещу Обама и донякъде и срещу европейците губеше своята убедителност и Путин беше готов да направи завоя в края на миналата година, изведнъж Ердоган се оказа в ролята на удобния противник. Който между другото няма и особен капацитет да противодейства на Русия нито в Сирия, нито по енергийните теми, защото Турция си остава зависима от руските енергийни доставки и това е факт, който не може да се промени много бързо, въпреки че в перспектива е възможно. А и въпреки срива в икономическите отношения тези две страни са доста тясно обвързани. Според мен, в крайна сметка ще намерят някакъв модус на съвместно съществувание, но техните отношения са сложни. Те, когато са уж приятелски настроени, винаги имат конкурентни отношения и интереси в някои области и съответно, когато са в режим на противостояние една на друга, винаги има и баланса, че са взаимно обвързани в икономически план. Помирението няма да стане много бързо. Това, което е много важно за нас, да се върнем на темата България е, че Турция в резултат на конфликта с Русия в Сирия, а и преди това с анексията на Крим, промени виждането си за сигурността в Черноморския басейн. Ако до 2015-та година, тя не беше много топло настроена към идеята НАТО да бъде намесена в Черноморския регион – позиция, отстоявана главно от Румъния от 10 и повече години вече, а донякъде и от България, турската позиция направи завой след анексията на Крим и особено след разполагането на тежко въоръжение и милитаризарането на руски южен военен окръг, вкл. и Крим, което наруши баланса на силите и завоя в руско-турската позиция се отнасяше именно в това – че вече Турция прегърна идеята, че сигурността в региона трябва да включва и компонентна НАТО, а не да минава по линия на договорка между Москва и Анкара. И това е важно за България, защото създава възможност за сътрудничество и за намеса на НАТО и съответно и за възстановяване на баланса, имайки предвид руския превес в сферата на военните способности. Как ще се изгради този натовски компонент. Как точно ще се разпределят функциите, какви ще са гаранциите за нас – е друг въпрос. Но стратегическата перспектива е, че Турция все пак ни е съюзник и е част от НАТО. Въпреки всички резерви, които имаме към Ердоган и към типа режим, който той е изградил в Турция. И затова си мисля, че това, което каза Борисов във връзка с флотилията е по-скоро продиктувано от вътрешно-политически сметки, тъй като се задават президентски избори. Той не иска да дава аргументи на своите противници, особено на левицата, която ако излезе с обединен кандидат от името на АБВ и БСП, непременно ще вземе много твърда позиция за тази флотилия. И не бих се учудил тихомълком България да се присъедини към общата инициатива на НАТО. Да не забравяме все пак, че ние сме потвърдили участието си в сухопътния компонент на тези общи сили в Румъния. Не че нашият проблем е каква ще е точно ролята на Турция, за да не би да попаднем между чука и наковалнята в един руско-турски конфликт – аз мисля, че малко са преувеличени тези страхове.

Може би, това е причината да се изкарва Румъния напред?

Има защо. Защото Румъния от много дълго време лобира за такъв тип политика. Още с идването на Бъсеску на власт през 2004-та година има силно заявена такава позиция за привличане на НАТО в Черно море и румънците заслужават по някакъв начин да имат водеща роля. Но тук зависи и позицията на големите съюзници, вкл. и САЩ как ще се намесят, защото те биха били гарант за това да се изгради такава многостранна система и НАТО да е намесена, но и изцяло с отбранителна функция и по този начин да се предотвратят евентуални кризи, които биха могли да възникнат по линия на руско-турското противопоставяне. Но пак да подчертая, че турската политика на сигурност в Черно море традиционно винаги е била белязана от предпазливост. Те никога не са търсели директен начин за противопоставяне, а винаги са търсели някакъв начин за договорка. Това го видяхме 2008-ма година по време на войната в Грузия, когато Турция търсеше роля на умиротворител, а не на първи на барикадата по конфронтация с Русия. Така че аз мисля, че Турция, след като лека-полека постигне това, което иска – някакъв по-сериозен ангажимент на НАТО-вските съюзици спрямо нейната сигурност, тя няма да покаже някакви по-сериозни и агресивни намерения спрямо Русия. Което пък е тезата в България и на всички, които говорят срещу НАТО – че това ни въвлича в една авантюра с рискован край – ние да станем, едва ли не, острие на туската агресия спрямо Русия.

Именно, това е част от онази крайна “война на перцепции” – част от новата ситуация, в която живеем, и която президентът в речта си пред Европейския парламент определи като “студен мир”. Обезпокоителното е, че пък премиерът използва тези дни думата “война” по отношение на Русия, което, да приемем, че е просто поредното негово вербално залитане.

Той винаги прави някакви такива вербални пируети, но в дълбочина през времето, ако проследим, той винаги е заемал малко по-мека позиция спрямо Русия.

Да, така е, даже не малко…

Да, да, да. Спомням си за първи път как се срещна с Путин в Гданск през 2009-та година. Бойко Борисов е човек, който действа интуитивно и неговата първа сметка е вътрешната политика. Което е разбираемо понеже България не е някакъв кой знае какъв външнополитически фактор. Важно е какво се случва вътре в страната.

А и според всички анализатори това какво се случва на Запад от нас не е фактор за българския избирател, особено по време на избори…

Да, външнополитическите теми не са особено важни. И българският избирател интуитивно е по-скоро настроен позитивно към Русия, което пък не значи, че той би наказал някое правителство, ако направи много рязък ход спрямо същата Русия. Това се показа в изследване на Алфа Рисърч от преди време – голяма част от българските граждани имат положително отношение към Русия, но пък, когато ги попиташ: в един евентуален референдум, където изборът е поставен ребром между членството в НАТО и ЕС от една страна и Евразийския икономически съюз, как бихте гласували? Над две трети избират ЕС и НАТО. Така че средният избирател иска и НАТО, и ЕС, и добри отношения с Русия и Бойко Борисов се движи по тази линия. Проблемът е, че не винаги това е възможно – да откажеш да избереш страна. Понякога трябва да направиш смела крачка, въпреки всичките негативни последици – реални или имагинерни.

А какви са амбициите на Путин в геополитически план в Европа?

Не мисля, че България му е толкова важна – след провала на Южен поток тук не е съсредоточен някакъв особен ресурс. В един момент, когато има реална перспектива за отпадане на санкциите и нещата са на кантар в Брюксел, всяка страна-членка ще има значение и може да видим концентрация на усилия – по линия на медийно присъствие, реакции на съюзниците му в България. НО основната страна, от която всичко зависи е именно Германия. Защото тя държи баланса в момента. Нейният избор на по-твърда позиция след Крим предопредели единството в ЕС и това, че все пак този път Европа действаше единно, въпреки очакванията, а най-вероятно и въпреки анализа и усещането на самия Путин, който най-вероятно е очаквал обичайният разнобой между страните-членки на ЕС – този път отговорът беше доста единен. Но ако Германия устои на фронта и тук говорим вече за края на 2016-та година, защото подновяването на санкциите през юли, мисля че е очевидно – там не очаквам някакви изненади, Русия гледа какво ще се случи накрая на годината. Но пък за да успее да наклони нещата в Германия, трябва да имаме някакво движение по имплементацията на Минското споразумение. В момента прекратяването на огъня на терен не действа. Непрекъснато има сблъсъци по контактната линия между войските на самообявилите се републики и на украинските сили за сигурност. Не е изтеглено тежкото въоръжение напълно. Не са проведени избори. И украинският ангажимент за децентрализация не е напълно изпълнен. И най-важното условие – възстановяването на контрол върху граничните пунктове не се вижда в перспектива. Така че, нещата толкова са забуксували в Донбас. Върви се към сценарий по образ и подобие на Приднестровието – замръзяване на конфликта, което значи, че и санкциите, които са много тясно обвързани с имплементацията на Минск няма как да бъдат вдигнати. Това поставя нещата между ЕС и Русия в една задънена улица и лишава от аргументи дори страните и лидерите, които настояват, че трябва да има нормализация с Русия. По-скоро виждам сценарий на стагнация и забуксуване, отколкото на някакъв огромен пробив към снемане на санкциите.

Ролята и мястото на британския референдум на всичко това?

Тя е малко встрани, въпреки идеята, че Путин дърпа конците или пък ще се спечели нещо от тази работа. Дори едно решение на британските избиратели в полза на Brexit, не би имало някакво директно значение за политическото решение спрямо санкциите. Да, ще даде пропаганден материал за руските медии. Ще произведе дългосрочно вътре в ЕС много лош ефект. Но пък дори и да спечели тезата на Камерън, което към днешна дата изглежда като по-вероятно или поне така показват прогнозите на социолозите и бумейкърите – наследството от този дебат ще е много тежко. Тъй като британското обществено мнение е много поляризирано, Великобритания е все повече и повече маргинализирана във вземането на решения. Най-малкият факт – че тя не присъства в “Нормандската четворка”, а само Франция и Германия са представени там и една такава важна страна като Обединеното Кралство отсъства, е доста показателен. Така че аз мисля, че въпреки тежките последици, конкретно по темата Украйна и отношенията с Русия, няма да произведе някакъв драматичен ефект мигновено. Няма да се случи нещо толкова важно. Жалко е всичко, което се случва в резултат от този процес като цяло, защото мисля, че Великобритания може да допринесе много повече по темите за сигурността, все пак тя е една от двете важни военни сили в Европа наред с Франция. Във вторник (21 юни) Института за европейски политики излезе с доклада си “Брекзит и България – последици и реакции”, където разглеждаме всички аспекти на влиянието на процеса като цяло.

SHARE
Ивет Добромирова, експерт по публични комуникации, с дългогодишна кариера като журналист в БНТ.