SHARE

Оказа се, че имаме нужда да поговорим какви всъщност са били будителите. Истинските будители.

Оказа се, че имаме нужда да развенчаем поредните нови митологеми, които биват насаждани и изкривяват историята.

След Филип СтаниславовСтроителите на следосвобожденска БългарияДимитър ДимовПетър БеронПанчо Владигеров и Александър ЕкзархРайна Княгиня и Дими Паница днес ви представяме бореца за историята на България – Захарий Стоянов.

 

“Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука… То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти! Право имали ония старци, съвременници на Екатерина, на Александра I и на Николая, които ни говореха: „Ще плачете за зеленото парцалче“. Видели тия и патили, на основание на факти и на събития говорели горните думи. Цял свят, хора, които не ни бяха ни в клин, ни в ръкав, припознаха нашата висока култура и благородните ни борби, само московците стоят настрана и викат: „Стрижено е!“ — Необяснимо.

Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек. Но и това е недоволно. Малко ли други държави има, които също така се стремят да владеят над чужди земи и народи. Между това ние не виждаме тая подлост в техните стремления, тия адски и гнусни средства, каквито руската дипломация употребява над България. […]

Но в София, в столицата на България, гдето живеят най-голямото количество интелигенти и патриоти, един развратен до в черната си душа калугер излиза дързостно пред очите на всички и говори, че народът е признателен на своята освободителка! ”

Първи въпросът КОЙ? задава всъщност… Захарий Стоянов. Столетие и повече по-късно неговите думи продължават да резонират извън времето – все така истински и все така актуални.

Започнал като поддръжник на руската позиция, в периода на борбата за съединение Захарий Стоянов ще се обяви против позицията на руската власт. След 1885 г. Стоянов застава начело на в. “Свобода”, откъдето ще брани яростно идейните си противници, изолираните от хората аристократи и подкупни журналисти. Стоянов е радикален – той не търпи противоречие, неговата публицистика е емоционална, критиката му – унищожителна. Към идеалите си се придържа ревностно. Неговото литературно и публицистично наследство е разпръснато из цяла България – в Пловдив например той издава първият си самостоятелен вестник и е сътрудник на „Народний глас”, „Независимост”, „Кукуригу”, „Южна България”.

Известен е най-вече със своите “Записки по българските въстания”, където очертава революционния завет на България, преосмисляйки го в ценности. Търсейки смисъла на историята и завета, който трябва да бъде спазван неизменно от българите, Стоянов успява да нарисува тази карта на възрожденска България преди нейното окончателно появяване на картата на Европа.

Неговата литература не е литература без кауза – той вярва, че писаното слово има изконна мисия във формирането на общественото съзнание. Политическият живот в страната и близкото историческо минало ще занимават творчеството му и ще оставят едно изключително богато културно наследство, превърнало се в завет.

Той полага основите на родолюбието, построявайки пантеона на българските възрожденци. Освен “Записките” издава и “Васил Левски” (1883), „Четите в България на Филипа Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата” (1885), „Черти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов” (1885), „Любен Каравелов и неговите клеветници” (1885). По-късно става кореспондент на множество европейски издания, включително британския “Таймс”.

Захарий Стоянов вплита в този завет и собствената си история – роден в семейство на овчар, откъдето получава отказ да продължи образованието си, той бяга от дома си, стига до Русе, където става част от революционния комитет.

Участник в Старозагорското въстание, след това той става един от основните образи на на IV революционен Пловдивски окръг, става част и от Априлското въстание – именно покрай тези събития той ще стане близък с Георги Бенковски. След въстанието е заловен и преминава през няколко затвора, бягайки нелегално в Търново през 1877-а, а впоследствие е част от организирането на съединението на Източна Румелия и Княжество България. Стига до народен представител и председател на Народното събрание през 1888 г.

Но  “Записките”  в частност са приети остро от някои, които се припознават вътре и които Стоянов яростно критикува поради позициите им. Той не е скромен в критиката си, изобличавайки множеството предателства, зависимости и пропуснати възможности. Славейков обвинява Стоянов в простащина, но пък Вазов се вдъхновява от него за своята “Епопея на забравените”.

Крайните му позиции са диктувани единствено от представите му за родолюбие. Така той ще се обърне дори срещу някогашния свой другар Стамболов. Според някои смъртта му в Париж през 1889 г. е причинена от отравяне, като той така и не успява да завърши  “Записки по българските въстания” – събитие, което носи в себе си известна символика.
Защото днес историята остава не само недовършена, но и умишлено прикривана. Думите на Захарий Стоянов, неговото творчество и неговата перспектива над едно минало, от което е бил част, остават важно наследство за България. Те живеят напук на десетилетия опити за подмяна – опити, чието зараждане Стоянов вижда и от което силно се страхува. 

Захарий Стоянов разбира добре че онези, които не познават историята си, са обречени да я повтарят. Затова острият му език и честното до болка перо не създават патриотизъм, а именно родолюбие – амбицията българското общество да бъде наясно както със своите борци, така и с онези между нас, които остават от другата страна на историята.

Помним ли?

Може да слушате този материал в аудио вариант тук 

 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.