SHARE

Оказа се, че имаме нужда да поговорим какви всъщност са били будителите. Истинските будители.

Оказа се, че имаме нужда да развенчаем поредните нови митологеми, които биват насаждани и изкривяват историята.

След Филип СтаниславовСтроителите на следосвобожденска БългарияДимитър ДимовПетър БеронПанчо Владигеров и Александър Екзарх и Райна Княгиня днес Ви представяме създателят на гражданска България – Дими Паница.

Едно младо момче напуска София на 18 години, в зората на българския комунизъм – 1948 година. Отива на Запад, в САЩ, където успява да започне работа в списание Reader`s Digest и да се издигне до поста на заместник главен редактор.

Когато чува за рухването на желязната завеса, за възможността на България да се превърне в свободна държава, се прибира и основава вестник „Демокрация“. През 2011 г. вече остарелият мъж изпраща отворено писмо до българите в САЩ и Канада, в което ги приканва да подкрепят обявяването на 1 февруари като ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Умира през юли същата година.

Това е едва парченце от пъзела на историята на Димитър Паница. Роден в семейството на Евстати Паница, майка му Мария е дъщеря на финансиста и политик Димитър Яблански. Дядо му е държавник, учил в Париж, след завръщането си в България се издига до кмет на София, а от 1912 до 1913 е министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството на Царство България.

Баща му също е учил в Париж, както и във Виена, след което ръководи различни български предприятия. По време на Втората световна война Евстати Паница е почетен консул на посолството в Норвегия. След установяването на комунистическия режим успява да получи норвежко гражданство и напуска страната заедно със семейството си – установяват се първо във Франция, а след това успяват да стигнат и до Щатите. Оттам нататък пътят на сина му Димитър е дълъг, но накрая той успява да продължи по стъпките на дядо си и баща си, грижейки се за България.

Димитър Паница започва малко или много като момче за всичко в Reader`s Digest. Към средата на 60-те той вече е начело на европейския редакционен офис. Стъпало по стапало, той успява да се издигне до заместник главен редактор. Става главен редактор за всички чуждестранни издания на списанието.

По-късно e и съосновател заедно с други видни емигранти на  “Свободният български център”, който се бори за това да напомня за репресиите на комунистическа България на Запад.

Не беше чудно, че общителен полиглот като него (българският му си беше непокътнат, а френски и английски говореше и пишеше съвършено), достигнал до върховете на журналистиката, разполагаше с почти неизчерпаем и подновяващ се кръг от познати и приятели по целия свят на най-високо равнище в политическите, медийните, интелектуалните, бизнес средите в САЩ, Франция, Англия, къде ли не”, пише дипломатът Стефан Тафров в “Памет за Дими”.

А обратно у дома комунизмът се срива. Така Дими Паница решава да се върне и да подкрепи изграждането на едно здраво гражданско общество, основано на ценностите и идеалите на демокрацията: свободата, човешките права, гражданското съзнание и правото на избор.

До него неизменно е съпругата му – французойката Ивон Фуркад. Тя е негов “съучастник” в основаването на фондация “Свободна и демократична България”. Г-жа Фуркад научава български и постоянно доказва любовта към родината на съпруга си.

“Ивон обичаше България и подкрепяше всички начинания на съпруга си Димитър Паница – и фондацията, и Американския университет, и Българското училище за политика, и списание “Рийдърс дайджест”. Беше много близко до това, което той правеше”, казват пред “Дневник” малко след смъртта ѝ през 2016-а.

В България Дими Паница създава множество организации, много от които продължават да съществуват и след смъртта му. Сред тях са училището за политика, което носи неговото име и има за цел да развива способностите на млади политически и граждански лидери, както и да разпространява модерната политическа и гражданска култура в България. Освен това неговото име носят ежегодните журналистически награди “Паница” в продължение на 10 години; след това ежегодната награда за гражданска доблест, издания, свързани с гражданските права, превенция на наркомании, както и различни стипендии и хуманитарни помощи. Той стои и зад “Института за изследване на близкото минало”, както и зад инициативата за връщане на българските архиви, изнесени след 9 септември 1944 г. в Москва.

Списъкът е дълъг, изглежда безкраен. Приносът на Паница няма еквивалент в България. 

Именно за тези заслуги той е награден с медал “За заслуга” на Съвета на Европа, орден “Стара планина” – първа степен, и титлата “Кавалер на Ордена на Почетния легион на Френската република”.

“Като много българи, ангажирали се дейно с промените, Дими преживя периоди и на ентусиазъм, и на униние. Отблъскваха го опитите за реабилитация на комунизма и бавното отърсване от паяжините на Държавна сигурност. Напоследък като че ли унинието преобладаваше. Особено беше разочарован от някои свои български приятели, които не бяха намерили смелост да споделят навреме с него своите връзки с ДС”, разказва Тафров.

Умира в Париж на 80 години, но неговата урна е погребана във фамилната гробница в София. По негово желание. Вечерта в деня, в който е отслужена траурната церемония, се чества 20-годишнината от създаването на Американския университет в Благоевград, чийто учредител е Дими Паница.

Месеци преди смъртта си той изпраща следния призив до българите в САЩ и Канада, който публикуваме в неговата цялост. Посланието му все още е нужно, незаменимо, неувяхващо.

Скъпи сънародници,

Преди шестдесет и шест години, на 1 февруари 1945 година, българските комунисти извършват най-масовото убийство в новата българска история – в една голяма бомбена яма край Централните софийските гробища са разстреляни сто и петдесет души от политическия, интелектуалния и военния елит на България. Екзекутирани са царските регенти и съветници, министри, народни представители, командирите на всички родове войски и на основните стратегически подразделения, издателите на централните вестници и публицисти. Хирургът проф. Станишев, един от най-забележителните и високообразовани хора на България, е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада мъртъв и самият той.

По инициатива на президентите д-р Желю Желев и Петър Стоянов правителството на Република България, най-сетне, взе решение да обяви 1 февруари за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. В мотивите се посочва, че денят става знаков за нашата история, защото поставя началото на кървавите репресии срещу българския народ.

Църковна служба в памет на жертвите на комунизма ще бъде отслужена в църквата „Света Неделя” в София на 1 февруари, от 11.30 часа. Тържествен молебен ще бъде отслужен и в български църкви в Европа.

С настоящето се обръщам с призив към нашите сънародници в САЩ и Канада и техните църковни общности да се присъединят към този помен.

С уважение,

Димитър Паница
председател на Фондация „Свободна и демократична България”

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )