SHARE

Оказа се, че имаме нужда да поговорим какви всъщност са били будителите. Истинските будители.

Оказа се, че имаме нужда да развенчаем поредните нови митологеми, които биват насаждани и изкривяват историята.

След Филип СтаниславовСтроителите на следосвобожденска БългарияДимитър Димов и Петър Берон днес ви представяме бащата на българската класическа музика – Панчо Владигеров. 

Александър Екзарх остава в историята на България като активен говорител и активист за свободата на страната в Европа – той е един от първите възрожденци, говорил за България на Запад. През далечната 1841 г. той възлага надежди на Франция, докато междувременно вижда с очите си съперничеството на две големи политически сили, които искат да сложат ръка на България – Русия и Австро-Унгария.

Изключително умел дипломат, той прави всичко възможно за освобождението и обособяването на България със своята визия за страната, която – макар че той живее извън страната – съвпада с голяма част от интелигенцията на България. Той бива анатемосван от други български интелектуалци с по-егалитарни виждания, включително и П.Р. Славейков, който пише, че поради „народния характер“ на българите не позволява те да имат български княз и противоречи на „славеноболгарския характер“ на българите. 

Роден в заможно семейство от Стара Загора, Александър е представител на българските елити от началото на XIX в. Той получава образованието си във Бейската академия в Букурещ, а след това учи в Будапеща, Мюнхен и Париж. Полската диаспора във Франция го препоръчва на френското правителство, след което той връчва на княз Адам Чарториски – ръководителят на полската емиграция в Париж, своя „Мемоар“ по българския въпрос, предназначен за посланиците във Франция, Англия, Прусия и Турция.

В него Екзарх настоява за автономна България и реформи в Османската империя, които да позволят развитието на българския народ. В Париж той става аташе в турското посолство – пост, пряко на който се среща с българската делегация в Париж през лятото на 1876 г. и открито приема пратениците на България. Дългият опит на Екзарх в това да превърне България в автономия го провокират по-късно да каже, че религията, нравите, възпитанието, невежеството, неизцеримите предразсъдъци и страхът на турците от загубата на властта ги превръща в неспособни да осигурят свобода на България, неспособни на какъвто и да е компромис освен тотално отделяне от Османската империя.

По време на работата си във Франция той  е част от пътешествието на френския икономист Жером-Адолф Бланки из България, в което проучват турските потисничества и жестокости по време на Нишкото въстание.

През 1843 г. Екзарх продължава борбата си и разпространява своя „Напис ради Болгаров“, с който моли Европа за помощ в областта на българската просвета и създаването на свободна – макар и присъединена към Османската империя – България. Екзарх не успява да ангажира Франция и три години по-късно заминава за Лондон, където се среща с премиера Робърт Пийл и откъдето продължава да изпраща мемоари из цяла Европа, както и да се среща с видни политици и да се бори за „българския въпрос“. В Санкт Петербург е първият българин, получил аудиенция при руския цар. След като от него е отнета инициативата за отварянето на български храм, Екзарх започва да издава  „Цариградски вестник“, който подкрепя руските интереси за църковните реформи.

Кандидатурата на Екзарх за княз е отхвърлена, но как би изглеждало княжеството на Александър Екзарх? Липсата му на монархическа кръв и егалитарният характер на българското общество осуетяват амбицията на Екзарх, която може би е провокирана и от желание да покаже, че българите могат да имат самостоятелно управление. Петко Ст. Петков има интересна визия за тази алтернативна линия на историята, която може да прочетете тук. 

Френският историк и дипломат Пиер Воалри, който е праправнук на Екзарх, написва книга за живота и делото му. Българинът е един по-различен революционер, който се опитва да реформира българското общество по дипломатичен път – една мисия, която, както сам осъзнава по-късно, е обречена на провал. Въпреки това той успява да окаже натиск – основно чрез статуса си в Европа – и подобрява начина на живот на българите през 40-те години на XIX в., давайки гласност на жестокото потушаване на въстанията в северозападните земи, което провокира Високата порта да ограничи произвола в провинциите си. Той успява да издейства помощ за българското образование от Русия, има огромни заслуги за създаването на църквата „Свети Стефан”.

В периода 1850-1864 издава общо 62 заглавия, т.е. почти 10 процента от тогавашното българско книгоиздаване. С парите, издействани от руското правителство, през 1847-1853 той подпомага създаването на 34 училища в различни български градове. Той заема и редица високи длъжности в Източна Румелия.

Днес за неговият патриотизъм четем от Жером Бланки, ръководителя на френската комисия за България през 1841 г.: „Александър Екзарх вярваше, че изпълнява патриотично и религиозно дело, подпомагайки с всички сили издирванията, предназначени да привлекат вниманието на турското правителство и да пробудят симпатиите на християнска Европа към прекрасната и опустошена земя, наречена България”.

 

 

 

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )