SHARE

Богдана Манова стои начело на една от най-дейните организации в България – “Фондация Дечица”. Номинирана е два пъти за приз “Златна ябълка” на Национална мрежа за децата, заставала е начело на многобройни благотворителни акции, базари, концерти и акции в полза на изоставените деца на България. “Но това няма значение”, приключва от раз краткото си представяне, за което я помолих преди началото на интервюто. И не остана друго, освен да разкажем една история, която може да бъде описана само с една дума – вдъхновение. 

Обичаме да повтаряме заучени фрази, като тази, че “децата на България” си отиват, че нямат бъдеще, че са обречени… Въпреки това тук видях една група прекрасни деца и вече млади хора, които са всичко, но не и обречени. Имаш ли какво да кажеш на такива хора, които са се предали по default? 

Ами… никой не е обречен, ако не се обрече сам. Ако не си слагаме стигми един на друг, всичко ще е съвсем в реда на нещата. Децата са такива, каквито са – прекрасни, мили, силни. Ако не ги товарим с излишни определения, те могат да бъдат наистина истински и неподправени.

Казваш ми истински и неподправени – какво правим тогава с етническата или ако щеш, дори за някои личности расова стигма, с която тези деца неизбежно ще се сблъскат? 

Не мога да говоря за расова стигма. Веднъж имах представяне пред една адвокатска фирма. Попитаха ме какви са децата – отвърнах им: всякакви. Има българчета, има и роми, не знам какво е съотношението. Всички са деца. Има руси деца, които са с ромски корени примерно – но няма никакво значение кой какъв е.

Знаеш ли защо? Защото за обществото стигмата е, че са от дом. И това като че ли ги предопределя като по-различни, по-трудни, по-нуждаещи се, по-несамостоятелни. Не вярвам в тези неща, честно казано.

Аз също не вярвам, след като се запознах с някои от тях. Преди, признавам, не знаех какво да мисля, повечето хора като мен никога не се сблъскват с тези деца. За тях се говори, както ти спомена, само по празници. 
Не само това. Ние нямаме право да снимаме тези деца – това са деца на държавата и никой няма право да ги снима. Ако искаш да снимаш моето дете – трябва аз да ти го позволя. Само че това правило носи известни негативи, защото хората започват да изолират децата в съзнанието си, да си ги представят като по-различни, по-странни. Започват да мислят, че трябва едва ли не да имаш много специални качества, за да общуваш с тези деца. Казвали са ми, че сигурно съм много неемоционална, щом успявам да се справя…

А тези, които те познават, знаят добре, че това не е така!

Не е. Само че емоциите сами по себе си не са полезни на децата. Вайкане, ожалване, съжаление – те не носят нищо. Децата в момента общуват свободно с нови хора. Говорят си на различни теми, спокойно и за неща, които ги вълнуват. Това се постига с много труд и работа.

Как започна всичко това? 

Когато родих втория си син, реших да отида да видя “на терен” как живеят децата в институциите. Бях взела голямото ми дете с мен, както и приятели, като бяхме събрали пари и бяхме купили торти и анцузи. Но като видяхме децата решихме, че това не е окей – да се случва само на Коледа – а постоянно, редовно, с търпение и любов.

И така всъщност преди 7 години създадохме нашата организация, която спонтанно кръстихме “Дечица”- защото обект на работата ни бяха, а и все още са, малки и големи деца.

Трябва да ти кажа, че за това време научихме много неща. Най-важното е, като че ли, преди да направим нещо добро да помислим дали наистина има нужда от него; дали човека, за когото е предназначено, ни е помолил за това, или ние сме решили, че знаем какви са неговите потребности…

Седем години са много време. Кой е най-трудният урок, който научи? 

Най-дълго време ни отне именно да се научим да разбираме от какво имат нужда децата. Всъщност по-лесно е първо да кажа от какво нямат нужда.

Децата нямат нужда от клишета и нямат нужда от хора, които ги третират като различни. Нямат нужда от случайни лица, които идват и си отиват, без да оставят следа в живота им. Нямат нужда от близалки, кроасани, вафли, защото те вредят на здравето им и често преяждат с тях, особено по празници… Нямат нужда и от скъпи подаръци без повод – телефони, спортни уреди, скъпи дрехи. Също така нямат нужда и от остатъците от чуждите гардероби – отеснели панталони, стари шапки, ризи, вратовръзки, гривни, обеци.

Тези деца не се нуждаят от театър за 1 юни, нито за Коледа. Те нямат нужда от целувки, прегръдки и навлизане в личното им пространство – особено пък на първа среща. Нямат нужда от взиране в очите, в душите или сърцата им. Нямат нужда и от хора, които се отнасят снизходително към тях, като им сервират, отсервират, говорят им със състрадание и ги превръщат в жертви.

Децата имат нужда от това, от което всички се нуждаем: да общуваме нормално с хора, които са значими за нас. Които ще бъдат с нас днес и утре, които ще ни подкрепят, но и критикуват! Които ще ни дадат възможността да бъдем самостоятелни и да вземаме правилните решения сами. От например разходки със същите тези хора, с които понякога да си мълчат, без постоянно да бъдат питани “Как се чувстваш?”; имат нужда от истински, понякога екстремни преживявания, от непринуденост, спонтанност, споделеност…

И тук идва един друг момент – доброволците. Какви са твоите доброволци, какво ги води към теб и фондацията?

Правя неволно анализи на хората, които са дългогодишни доброволци. Интересното е, че нито един от тях не е човек без работа, човек с неограничено работно време за губене. Сред доброволците ни са патентен адвокат, учител по английски, радиоводещ, HR на голяма американска фирма, графичен дизайнер, проектант, главен счетоводител… Същото е, както с даряването – да си доброволец означава да отделиш от малкото си свободно време, не да запълваш дупки в ежедневието. Осъзнатите хора са заетите, работещи, мислещи, питащи се хора. Радвам се, че с тях създадохме силно ядро.

Знаеш ли, като че ли има едно гражданско общество у нас, макар и още прохождащо, дълбоко разделено, но то не съгражда активно доброволно, тоест подобни каузи са встрани да речем от политическия дневен ред. Логиката е – оправи ли се държавата, оправяме и институциите. Оказва се май, че всъщност гражданите правят държавата, не обратното.

Всеки ден сме свидетели на това. Нека не ни обезсърчава, а да ни мотивира, защото това означава, че държавата започва да зависи от нас.

Абсолютно. Но това ме подсеща за нещо друго… наскоро се заговори за пречките в България пред осиновяването на деца. Как стоят нещата от твоята гледна точка – ти ставаш и си лягаш с този свят, а за много хора той остава далечен, особено в България? 
По-лесно е да осиновиш дете от България, ако си чужденец. Това истината – тя не е тъжна, просто е факт. И ще ти кажа защо: за чужденеца – италианец, испанец, американец – няма знчение дали детето е на 6, 10 , 15 години, дали е българче или ромче. Ние, българите, сме по-претенциозни: искаме бебета, руси със сини очи – по възможност. Има и изключения, разбира се – мои приятели осиновиха дете от ромски произход на 6 години, което е изключително, благодарение на тяхната обич, търпение, сила. Чисто административно – ако българин иска да осинови дете над 6 години, независимо от произхода му, никога няма да има проблем.

Опиши ми една седмица с децата – така, както се случва сега.

Всяка седмица ги чакам с нетърпения и ги нося в сърцето си. Сега например изпратих брат ми за Канада и отидох да пия кафе в парка. И попаднах на нашите деца. Ей така, познавам ги и те ме познават. Точно когато ми е най-тъжно и те хоп, идват да ме видят. Все едно съм ги повикала. Моите биологични деца все ме питат – какво прави този или онзи, как е с математиката… всички живеем в ритъм и когато може сме заедно.

Седмицата винаги има график: логопед, български, английски, математика, народни танци, рисуване. Ходя до къщичките, където живеят децата. Не съм сама – доброволците помагат, ходим до клубчето заедно. Учим заедно, играем на джагите, рисуваме, смеем се, готвим, говорим си и мечтаем: къде ще отидем, какви ще станем, как си представяме себе си след време. Учим нови танци, ходим на планина, често преди или след уроците правим физически упражнения – за тонус и сила.

Ти самата изглеждаш като герой отстрани, независимо иска ли ти се или не. Кой е твоят криптонит и въобще съществува ли, що се отнася до каузата ти? Един от доброволците те описа като човек, който никога няма да се примири, че дадена ситуация няма решение…

Избягвам да се самоопределям. Опитвам се наистина да давам най-доброто от себе си в работата и във всичко, което върша. Да правя всичко осъзнато. Да бъда достоен човек. Звучи малко като клише. Но мисля, че децата са лакмус и усещат всичко – дали си искрен или фалшив. Веднъж бяхме на едно бягане с моите деца и аз имах ужасен синузит, обясних им, че нямам сили да бягам. И те казаха: “Тогава ние ще бъдем доброволци и ще останем нарочно последни, за да бъдем с теб, след като ти нямаш сили”. Ей това е важното – да оставиш следа, нещо малко, като пример, след който да тръгнат те – децата.

И съм сигурна, че и те успяват. Последно четох за две “дечица” абитуриентки, които са записали да учат висше образование. Това ли е голямата победа?

Голямата победа е децата да се превърнат в успешни възрастни. И няма единна формула. За мен успехът е да имат хъс, мотивация, желание да учат нови неща, да четат и да се развиват. Да не ги е страх да излязат от зоната си на комфорт.

Какво означава за теб да бъдеш патриот?

(Смее се.) Да се радваш и да приемаш всичко с благодарност. Ако нещо не ти се нрави – да се опиташ да го оправиш. Няма невъзможни неща.

Снимка: Личен архив

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )