SHARE

Понеже пленената държава не може нито да ни запуши устите, нито да ни експлоатира, докато живеем зад граница, е почнала да се държи като класически съпруг, който бие жена си, пък после й носи карамфили и така до Второ пришествие.

Правителството не може да намери покой: първо агресивно се опитва да ни отнеме гражданските права, после рони сълзи – ситен маргарит! – и ни заклева да се върнем в татковината.

Не им е лесно – българите в чужбина са като канарчето, което гладната котка не може да докопа през решетките.
Нали разбирате колко ги боли, че трябва да харчат едни пари за някакви консулски услуги и някакви изборни секции, а пък сме им далече и нито могат да ни купят гласовете, нито могат да ни скубят и експлоатират ежедневно.

Жлъчката им се пука.

Затова са и шизоидните правителствени послания в стил “Докато сте извън България, сте предатели и родоотстъпници и заслужавате само презрение”, смесени с вопли тип “Ама вие само си елате, елате, пиленца, при батко, и всичко ще ви бъде простено!”.

Подобно държавническо мислене е извратено, но пък е напълно естествено за една криминална група. Мафията има нужда от критична маса жертви, която да експлоатира. Ако масата се свие прекалено, мафията трябва да се премести или разшири на нови ловни полета.

В Сицилия, като са почнали да бягат цели села от хватките на местните престъпни фамилии в началото на ХХ век, престъпните фамилии са се качили след тях на корабите и са ги последвали в Ню Йорк.

Тук идва основният недостатък на това да си мафиотска структура, сляла се с държавна структура. Да, имаш лесна власт, но като почнат масово да ти бягат дойните крави, а ти си териториално обособена машина за крадене, която все още заблуждава околния свят, че е легитимна държава и съответно не може да се премести малко наляво и да почне да рекетира сърбите, примерно… Кво праим?

Каквото прави и съпругът насилник – купува карамфили и тръгва да преследва жена си и да я кандърдисва и уверява, че вече е напълно променен и само трябва да му се даде още един шанс.

* * *
Послепис от Mirela Jensen:
“Лошото е, че нашите родители са заложниците, чрез които ни “докопват”.
И това много боли.”

Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора. Заглавието и акцентите са на редакцията на “Терминал 3”.

SHARE
Редактор в юридическо издателство, двуезичен журналист с международни награди за аналитична журналистика, публикуван в The Economist и Еuronews. Преводач и криминолог, сътрудник на Института за европейски политики. Живее в Оксфорд.