SHARE

Той е създател. Без значение дали го харесвате. Той е личност, която променя среда. Буквално. И преносно. Избрал е да го прави по красив начин. Заложил е на най-неразбираемото и трудно за асимилиране оръжие – култура, изкуство, архитектура. Не очаква нищо от държавата и се бори да пробие нейната резистентност по тези теми. Непримирим е в жаждата си за реформа. Вярва, че промяната означава действие. Октомври ще протече под знака на “неговите” фестивали – One Architecture Week и One Dance Week в Пловдив. Огромен е приносът му именно Пловдив да бъде предпочетен за Европейска столица на културата през 2019 г. Всичко това е поводът да си говорим с Асен Асенов за действителността такава, каквато я имаме, и какво реално правим, за да се променим в нея като общество, за да я променим и нея към по-добро. За бъдещето, което ще оставим след нас.

Когато стартирахме „Терминал“ 3, ти отправи много остра критика, че няма мисия „Култура“ в Терминала, а аз ти казах, че всичко е култура и затова не е нужно изрично да се формулира. Обаче това интервю сега не е за мен и за Терминала, а за теб и за културата. Какво е мисия “Култура“?

Между другото, тази критика продължава да е актуална по една много проста причина, и то е че българската културна сцена всъщност продължава да е 90% традиционна култура, наследената култура, системата от културни институции, наследени от комунизма, която все още се поддържа в пълния си размер от съвременната българска държава при един бюджет от 120 млн. Който е поне два пъти по-малък от хърватския например.
Ние поддържаме система от 54 театъра в контекста на ситуацията, която е около нас, която далеч по-различна, защото Румъния, която е поне три пъти по-голяма има 7 държавни театъра. Всички държави в региона имат една или две опери, ние имаме шест! Ние имаме безброй етнографски музеи, безброй галерии и галерийки, безброй неща пръснати из цялата страна, които не сме започнали да преосмисляме. Имаме ли нужда от всичкото това и какво сме загубили, докато сме крепяли това. Защото ние сме загубили нашето участие в световния и най-вече в европейския културен обмен. Странно е, че ние не участваме в европейския културен обмен на фона на стремежа ни към Европа, особено откакто сме членове на ЕС. Защото… тук ще бъда много краен и знам, че това ще предизвика много гняв, но все пак трябва да си кажем истината в очите и тя е, че при 54 български театъра, аз нямаше да имам нищо против класическият драматичен театър да бъде толкова много подкрепян от държавата, ако по всички театрални международни фестивали имаше български продукции. И аз искам да попитам в колко международни фестивала тази година имаше български театрални продукции, защото това са международни фестивали, които канят театрални продукции от цял свят, независимо от езиковата бариера, защото там има субтитри в залите. За последен път българска театрална продукция е участвала на един от най-големите фестивали за performing arts преди 17 години на фестивала в Единбург, който открива България на картата, със спектакъл на театър „Кредо“ – забележете, тогава още говорим за независима театрална компания. Т.е. държавните театри и техните спектакли ги няма по международните фестивали с много малко изключения и като едно от тях мога да посоча театър “Сфумато”. Големият въпрос е, че участието в този културен обмен в Европа и в света означава копродукции с други театри, с други културни организатори от Европа, които заедно създават от деситилетия общи културни продукти и даже това от гледна точка на инвестиция е много разумно, особено в държава с малък културен бюджет. Защото, ако ние участваме в международни копродукции, ние ще плащаме 20-30% от стойността на тези продукции. Останалите ще бъдат платени от нашите партньори. Това ще означава, че ние ще повишаваме качеството на културния продукт, в който България участва. И въобще поддържането на тази система на практика е изолирало всички съвременни изкуства, които имат традиция от деситилетия в западния свят. Ние имаме цели области на съвременните пърформативни изкуства, които не познаваме. Колко пъти в България е била показана съвременна опера? А съвременен цирков спектакъл? Ние единственото нещо което знаем за цирка е…

Цирк “Бакански” и Цирк дьо Солей…

Хаха, заедно го казахме, да цирк “Балкански“ и „Цирк дьо Солей“. Само че, както и в музиката, има много неща. Освен Мадона има Джаз, има Класическа музика, има Електронна музика, ами така е и в пърформативните изкуства. Ние все още когато казваме „театър“, в България имаме предвид сграда, в която се показва класически драматичен театър. А театър е и оперен театър, и театър за съвременен танц, и театър в който се показва цирк. Да не говорим, че много театри по света показват всички тези пърформативни изкуства. Да не говорим за това, че тези пърформативни изкуства отдавна си говорят и общуват помежду си и вече е много трудно да се каже за един спектакъл дали е танц, дали е цирк или дали е театър, защото има от всичко.

Ако не се лъжа, Уди Алън поставя опера…

Всъщност големият въпрос е: Какъв е достъпът на българската публика до съвременна култура? Ние можем много лесно да си отговорим на въпроса какъв е, защото много добре знам какво България продължава да изнася като българска култура – ние изнасяме „Тракийското златно съкровище“ и да са живи и здрави “Мистерията на българските гласове”. Вече колко деситилетия? Чудесно е, че имаме това наследство, но къде сме ние днес? Какво е нашето лице днес? Как ние днес участваме на културната сцена? Какво можем да покажем? Единственото име, което има статута на Христо Стоичков във футбола, в света на Performing Arts, е независим артист, казва се Иво Димчев. Той е получил 0,00 лв. от българската държава, 0,00. лв. публични пари.

И Соня Йончева, и Веселина Кацарова…

Когато говоря за Иво Димчев, не говоря за артиста Иво Димчев, а за продукциите на Иво Димчев. Ние в момента не говорим за стотиците талантливи български артисти във всички области, защото тях ги има – в музика, в танц, в опера, а за продукциите, създадени в България… Имаме невероятни артисти, които работят по цял свят. Обаче! Къде е продуктът „made in BG”, който днес присъства на европейската и световната сцена? Който е произведен от всички тези безброй културни институции, с които България разполага? 25 години по-късно или повече даже, ние още не сме започнали да осмисляме това наследство – каква част от него ни трябва, каква част можем да променим… Аз, когато говоря за тези неща, нямам предвид закриването на театрите. Аз съм убеден, че трябва да има театър в Хасково, убеден съм, че трябва да има театър във Велико Търново, но дали това трябва да е театър със собствена трупа? И публиките на Хасково и Велико Търново единственото, което да виждат, да е продукцията на тази трупа или най-много на гостуващите трупи от други театри. Защо те не могат да виждат съвременна опера от цял свят? Защо не може да виждат танц от цял свят? Защо не може да виждат театър от цял свят? Защо не могат да виждат цирк от цял свят? Защо? Някой задава ли си тези въпроси?

Във Франция от Втората световна война насам публиката гледа съвременен танц и не е учудващо, че в момента шофьорите на трамваи ходят на танцови спектакли. И как да има публика за танц в България, при положение че има едно-две представления годишно? Откъде да се появи публиката за съвременна опера, при положение че никога не е показвана съвременна опера в България? Винаги съм казвал, че проблемът не е в публиката и всъщност най-дразнещото от всичко е една самозащита, която тези институции са родили в годините и тя е – „Ами публиката е невежа, тя не разбира нашето високо изкуство“.

Публиката се възпитава и обучава, публиката се отглежда!

Публиката се възпитава, но когато има високо изкуство, то докосва публиката.

Така е!

За мен високото изкуство е това изкуство, което докосва публиката. Ако то не е докоснало публиката, имаме проблем. Ние сме отишли в “Шоу и развлекателни програми”, защото театрите живеят от броя продадени билети и те са се плъзнали по най-лесната плоскост – “Шоу и развлекателни програми”, тв звезди, артисти които участват в сериали, разпознаваеми имена… Това ли е театърът? И ако това е театърът, защо останалият свят не знае за този театър?

Фестивалите, които правиш, създават ли тази алтернативна реалност, която да бъде модел – микромодел за макробъдеще?

Нашата фондация има скромен принос за това съвременната културна сцена да бъде разпознаваема и въобще да присъства. Има немалко хора, които работят в тази посока. В Пловдив това е фондация „Отворени изкуства“ и Веселина Сариева, които от години работят в посока на това да подкрепят българското съвременно изкуство и да го изнасят по света.

Където има публика! (смее се)

И колекционери! Това е единствената българска галерия, която ходи на международните панаири за съвременно изкуство и която продава съвременните български автори. Ние задавали ли сме си въпроса колко произведения на съвременни български автори притежава Националната галерия “Квадрат 500”? И ако не беше Мария Василева, Софийската градска галерия щеше ли да има колекция от съвременно българско изкуство?

Те върнаха ли я на работа, след като я уволниха, между другото? (Мария Василева е уредник на СГХ, която бе уволнена заради участието си в телевизионно предаване, бел. авт.)

Не.
Така че има много агенти на промяната, които работят с по-голяма или по-малка видимост, но има немалко хора в и извън България, българи, които много добре знаят за какво става дума. Големият губещ от това нещо е публиката, която няма достъп до качествено съдържание, съответно не може да направи разликата, съответно има битка за това тя да може да прави разликата, защото когато може да прави разликата, всичко останало ще угасне. Другият голям въпрос е: България като държава как се заявява пред света? Само през политиците си ли?

То пък е една заявка…

Или само през икономиката си?

То пък е една заявка…

И ако това беше вярно, защо всички останали държави полагат огромни усилия за това да продуцират съвременно културно съдържание и да го разпространяват по света, защото голяма част от съдържанието, което идва на нашите фестивали, е подкрепено най-малкото като транспортни разходи от местните правителства и фондации, които действат в съответните държави и които подкрепят износа на съвременна култура в своите си държави. Колко съвременна култура България изнесе за последните 25 години? Кои артисти? Кои спектакли? Кои изложби? Чудесно е, че сме намерили тракийско злато на нашите земи. Невероятно е, че имаме това наследство – и го казвам без никаква ирония! Но ние нямаме общо с него, ние просто сме го намерили. Какво ще оставим ние на следващите поколения? Нашето тракийско злато къде е? Къде е нашата “Мистерия на българските гласове”? Къде са тези неща? Утре какво ще имаме, пак ли ще разчитаме на тракийското злато?
И това са много важни въпроси, които за съжаление не са повдигани никога, защото културата, както знаем, е последната приоритетна област на всяко българско правителство за последните 25 години. Аз твърдя, че култура и образование са двете най-съществени неща, свързани с бъдещето на държавата и с това къде е българската нация в момента. Ако ние сме необразовани, ако ние нямаме достъп до култура, която да ни инспирира, която да ни вдъхновява, която да ни кара да мисли, която да ни провокира…

Нямаме отношение…

Ама отношение се създава! Въпрос на усилие! Всяка държава полага това усилие. За съжаление трябва да кажа, че в областта на танца България вече е 20 години след Чехия. Там има още една разлика, че във времето, когато България е имала една-единствена държавна компания, наречена „Балет“, а не компания за съвременен танц, в Чехия по времето на социализма е имало три нелегални танцови компании за съвременен танц и нелегална публика, която ги е следвала. Да, по-различен е бекграундът, но все пак е много по-близък от тоя с Белгия и ние много добре знаем, че няма да бъдем Белгия в съвременния танц, нито Франция в съвременния цирк, нито….

Великобритания в съвременния театър…

Да, Великобритания в съвременния театър.. Обаче големият ни проблем е, че ние не сме си признали къде сме. Ние до ден днешен се държим сякаш ей сега утре можем да скочим и всички да ги сложим в малкия си джоб. И за мен тази липса на осъзнаване всъщност е най-същинската причина да няма движение напред. Защото, ако ти живееш в някакъв балон и смяташ за себе си нещо, което никой друг не смята по света – защото ние сме много ясни и видими за всички нива и нямаме съмнение за това, надявам се, преди да сме осъзнали къде сме, и това не трябва да го приемаме като някакво национално унижение, няма нужда да тръбим и да разправяме на всички колко сме зле, но ние за себе си трябва да знаем къде сме. И когато имаме това осъзнаване, да знаем какво трябва да направим, всеки проблем има решение. Ние всички се сблъскваме ежедневно с всякакви проблеми, които изглеждат напълно нерешими, но се разплитат по-бързо, отколкото очакваме, защото сме положили усилие и сме имали истинското желание да го направим това нещо. Същото е и с културата, същото е и с образованието, същото е и с внманието, което българското правителство обръща на изключителния потенциал, който има IT секторът в България, който расте всяка изминала година без никаква стратегия на държавно ниво или поне без стратегия, която да е видима за всички. Така че аз абсолютно вярвам, че всички тези реформи са възможни и че България може да бъде равна с всички останали в момента, в който започне да работи и да действа. Без действие няма как да има промяна. Ние в момента сме в полусънно състояние.

Направо в кататония, ако питаш мен. Така изглеждат нещата или поне така звучат.
Как може да се промени това усещане на държавническо ниво? Тук дори няма нужда да говорим за леви, десни, за ГЕРБ, за БСП и ДПС, това е просто наистина въпрос на генерално отношение…

Говорим за България като държава.

Говорим за държавничество, да. И говорим за културата като отношение на държавно ниво…

Да, говорим за всички тези хора, взети заедно като част от едно общество, но това е всъщност, което ни липсва. Ние сме ГЕРБ, БСП, ДПС, лоши, добри, умни, красиви, грозни, ние нямаме моменти, в които да се осъзнаем като общество. Т.е. с всичката тази пъстрота и различност ние някак си трябва да намерим път напред заедно. Някак си трябва да се примирим – някой да се извини, друг да прости, нещо да се случва, за да можем да имаме някакви нива на действия, които да са свързани с усещането ни за държава. За това, че всички ние имаме българско гражданство и живеем в държава, наречена България.

Но това може да стане, когато имаме воля за градеж, а все още се намираме в един ужасен период, в който всички само рушат. Така ми изглежда на мен.

Ами аз не мога да кажа това, защото ето вчера една моя приятелка донесе вкъщи хляб от лимец, защото е срещнала хора от една организация в Пловдив, които отглеждат лимеца, след това го събират, след това го мелят, след това пекат хляб и този хляб ходят и го раздават по улиците. Тази организация се нарича „Дар лимец“. И когато има такива хора, даже само заради тях не можем да направим това обобщение.

Обаче проблемът е, че тези хора са отделни единични групи, които оцеляват в анклави, но го няма това усещане на държавно ниво…

По-различно е, според мен е по-различно. Всички тези неща ги има в самите нас като човешки същества. В нас има и добро, и лошо, и умно, и красиво, и зло, и мило. Ние всички сме това, което е обществото ни в момента. И големият въпрос е с кое ние като общество искаме да изберем да се индефитицираме.

Добре де, как тези малкото, които искат да надделее умното и красивото, да накарат другите да го направят?

Има един-единствен начин и той е открит още от йогите в древна Индия, и то единствено през личен пример. Това е абсолютно единственият възможен начин, защото аз също съм си давал сметка, че отделям твърде много енергия за това да се опитам да поправя счупеното, да направя нещата около мен да изглеждат по-добре, да накарам обществото около мен да мисли по-свободно и да не е толкова стерилно, но всъщност аз ок ли съм? Не.
Ако аз бях ок може би само заради това, че аз съм ок и начинът, по който аз се държа и излъчвам наоколо, може да бъде заразителен. Ние това не сме разбрали, то е много прост принцип на Вселената. Единственият начин да направим добро на другите е да направим добро на себе си и да излъчваме това добро. Но това е процес на подгряване. Ние сме човешки същества, смъртни. Вероятно имаме всички тези ограничения на тяло и планета именно защото имаме какво да учим. Имаме изпитания и трябва да приемем всичко това, което ни се случва като изпитания.

Като ми разказа историята за тази твоя приятелка с „Дар лимец“ и всъщност се видях в твоята позиция, но ти ми разказваше по същия начин за “Капана”. Аз ще отида утре в София и ще разкажа: „Да знаеш, един мой приятел ме заведе в Пловдив и ми разказа какви чудеса са направили за този квартал в центъра на града, който е бил тотално срутен и изоставен за да го преобразят“.

Ами знаеш ли, може би това е била една от причините Пловдив да спечели титлата „Европейска столица на кутурата“.

Разкажи ми историята за “Капана”, тя е супер вълнуваща и колкото и да я разказваме все няма да стигне.

Всъщност Пловдив не само написа едни неща в книга, а показа, че може да направи неща. Друг е въпросът докъде стигна с този конкретен проект, но все пак промяната, която се случи с цял един малък квартал в центъра на града, е впечатляваща, защото тя се случи за две години. От улици, пълни с паркирали коли на три реда, 125 празни помещения, в момента “Капана” е място, пълно с живот, пълно е със заведения, пълно е с ресторантчета, ателиета и галерийки. Да, той все още не е квартал на творческите индустрии, какъвто беше планиран да е. И тук всъщност е голямото предизвикателство, да не се превърне в поредния фейк проект, но изграденото дотук вече е заразяващо.

Знаеш ли обаче какъв е проблемът, ти понеже си извървял този път и като го разказваш, и сега като го разказваш това нещо за хората, които го четат, то изглежда като да, случило се е едва ли не от само себе си. Едва ли не е даденост. Това, което пропускаме обаче, е процесът, по който това се случва. Тези неща, които ти си инициирал и си ги бутал, и си бил проактивен, за да се случат. Всъщност това е до голяма степен и темата на One Architecture Week тази година – про-действието.

Общото действие. “Капана” беше именно такова действие. В това общо действие се включи общината на Пловдив, която направи улиците пешеходни.

Да, разкажи отначало. Дай моториката, за да се види зъбчатите колела как се задвижват.

Когато нашата организация дойде в Пловдив, завари две изречения в кандидатурата на Пловдив в първи етап за кв. “Капана”. Завари един квартал, в който има коли на три реда паркирани. Това реално беше един публичен паркинг за всички, които искат да ходят на главната улица на Пловдив и 125 празни помещения. Тогава ние си казахме – това е толкова малко и толкова компактно, и толкова лесно може да се промени и да стане една артистична зона някой ден, че просто беше невероятно, че не се беше случило. Всъщност ние направихме пълен мапинг на “Капана”, изнамерихме собствениците на всички тези помещения, направихме първото издание на Design Week в “Капана”, де факто за да направим симулация как би изглеждал този квартал, ако беше кварталът на творческите индустрии. Празните помещения ги боядисахме, почистихме, измихме и направихме първото издание на Design Week в тях. Паралелно бяха разговорите с общината. Истината е, че общината на Пловдив много бързо прегърна този проект и това е една разлика, която е позитивна в сравнение със София, че тук нещата се случват по-бързо, когато някой се реши да ги случи. Тогава кметът на Пловдив реши да случи този проект и го случи. Трансформацията на улиците от паркинг в пешеходни зони стана за една година, по-малко от година даже. Тогава Пловдив 2019 отвори конкурс, който покани различни артисти да се заселят в “Капана”, давайки им безплатни помещения за една година, така че да мотивира някакво действие в тази посока и всъщност оттам нататък всичко тръгна само. В момента “Капана” е място, където наемите са два или три пъти по-високи, цените на имотите са по-високи. Идеята на това нещо беше да покажем, че нещо реално се случва. Няма просто едни идеи, написани в книга. И не че в Пловдив се случва нещо извънредно, просто Пловдив показа, че всъщност не е едно мястото в България, на което могат да се случат интересни неща и не трябва да бъде едно – трябва да има много места и градове, в които да се случват ексклузивни неща във всички области, защо не?! Защо не и в култура? Това вече се е случвало, защото Варна например продължава да бъде единственият град в България, в който продължаваме да имаме истински международен театрален фестивал. Освен това Варна е градът, в който до ден днешен се провежда, макар и не с първоначалния си блясък, първият в историята на света балетен конкурс и това е емблема, която всички по цял свят знаят до ден днешен. Т.е. все пак показали сме, че мислим и че когато имаме визия и стратегия, нещата могат да се случват. Разбира се, държавата след началото на 90-те години не е припознала това нещо като важно, независимо в това правителство дали са били леви, десни или лилави.

Те се извървяха всички за тези години, така че…

Да, това не е въпросът. Този сюжет няма политическа окраска.

Да, няма.

Той има една окраска, която е свързана с нашето неразбиране и нашето объркване след тая турбуленция, която ни се случи и това преминаване от социализъм в една много странна форма на демокрация.

Щом сме бедни, е по-важно да има какво да ядем, а не какво да четем.

Да и между другото, като говориш за бедност, на мен никога не са ми се връзвали нещата за това ние колко сме умни, колко сме красиви и колко сме талантливи, ами ако това беше истински вярно, защо сме най-бедната държава в ЕС?

Защото сме най-крадливи може би?

Аз не мисля, че всички хора са крадливи.

Не, но повечето, които ни управляват… (смее се)

Познавам много хора с впечатляващ морал.
Истината е, че аз не обичам никакви категоризации по една много проста причина. Аз съм се занимавал с разследваща журналистика и най-вече с политическа корупция по високите етажи във времето, когато бях журналист, това приключи през 1999 г., когато избягах абсолютно съзнателно много надалеч. Аз съм се сблъсквал с всичко това и знам, че винаги е имало бели врани. Не можем да кажем, че правителството на Жан Виденов е било цялото корумпирано, защото там със сигурност е имало поне един зам.-министър, който се е опитвал нещо да промени. Или че правителството на Бойко Борисов е цялото корумпирано, защото там знам поне няколко министри, които се опитват нещо да променят по свой си начин, със свои ограничения.

Самият Жан Виденов е отказал да се продаде на руснаците, и то в лицето на Черномирдин, които са искали да го купят, така че – да.

Тоест винаги е имало бели врани. Никога обобщенията не са верни.
Това, което мен ме притеснява, е, че ние нямаме осъзнаване за общност. Ако ние имахме осъзнаване за общност, щяхме да действаме, а ако нещо не ни харесва – щяхме да го променяме. Ето, не ни хареса правителството на Орешарски и него го няма. Да, отне много дни на протести, но правителството си отиде, друг е въпросът какво постигнахме.
Въпросът ми е – ако ние не постигнахме това, което искахме, защо пак не бяхме там?
Защото ние в момента трябва да преглътнем една гигантска кражба, за която никой не говори, която прокуратурата отказва да разследва – едни милиарди просто изчезнаха в небитието покрай КТБ, едни 800 милиона, поредните стотин милиона, които отиват в тази дупка “Белене”. И за това никой не е наказан… Вероятно правителството на Бойко Борисов не може да не плати тези пари, защото някой преди тях е поел ангажимент, който не е спазен. И, да, в такива случаи всеки си плаща сметката. Въпросът е кой от тези хора, които подписаха тези договори, е наказан. Кой е разследван и кой е в затвора? Не може да изчезват едни милиарди в продължение на 25 години, било то от фалирали банки, било то от АЕЦ “Белене” или някакви други абсолютно безумни неща и никой никога да не е наказан. Ами това е много тежка карма за всички главни прокурори, не само за последния. И тук трябва да сме наясно, че когато са правени тези компромиси, някой е поемал много лоша лична карма, колкото и това да звучи смешно в главите на хората, които са успели да скатаят няколкостотин милиона и си мислят, че като имат розово масло в дисагите и като ходят в Париж на приемите, изглеждат като другите. Ами не, не изглеждат като другите. Защото, слава Богу, вече се появяват и такива хора – заможни българи, които са си спечелили парите с честен труд, ама те не са под прожекторите.

И не искат да бъдат!

Под прожекторите са крадците. А свестните не искат да бъдат, защото не искат да бъдат рекетирани, защото знаем и такива случаи. Но пак казвам, ясно е, че този период на трансформация ще роди такива тежки неща, но нека да сме наясно, че вече мина четвърт век. Ние имаме някаква отговорност към следващите поколения, защото България е напусната държава. И това много лесно се вижда в градовете извън София, защото безкрайно многото талантливи деца, които завършват добрите училища в Пловдив – Математическа гимназия, изключително добро ниво на Музикално училище, Английска гимназия, бившата руска гимназия, а в момента Гимназия за чуждестранни езици… Всички тези деца изчезват. Те напускат градовете, напускат България и не искат да се върнат, защото държавата не им предлага това, което те очакват от живота – нормалност и достъп до културата, която тях ги вълнува. Всички тези хора, които вардят тази система от културни институции и тази традиционна култура, някога задавали ли са си въпроса: „А какво има за нашите деца и за нашите внуци?“ Това, на което ние се радваме, и единственото нещо, което знаем, тях докосва ли ги? Има ли нещо за тях в цялата тази система?

Не. Държавата участва солидарно в опожаряването на наследството, което хората са оставили за децата и внуците си, като например Тютюновите складове.

Тютюневите складове – това е една доста срамна история и тя е метафорична за България.

Именно.

Този тютюнев склад, който изгоря в кавички, е всъщност завещан от собственика му на този град. Завещан! Представяте ли си? Де факто тази държава се е подиграла с волята и добродетелта на един впечатляващ българин, който е завещал собствеността си на този град. Държавата в лицето на “Булгартабак”, нейно дружество, си е позволила да продаде този склад за някакви пари, които даже няма да коментирам, след което е била абсолютно нехайна за това опазва ли се това впечатляващо наследство.
Въпреки че, ако аз имах в момента силата да променя тази ситуация, нямаше въобще да задавам въпроса на собствениците дали биха възстановили този склад. Аз бих задал въпроса – защо държавата не е осъдена за това, че е позволила да бъде продадено нещо, което не е нейно в случая. И всъщност историята е много по-дълбока от това, което излиза на повърхността, защото тя показва цялата дълбочина на проблема. И ако ние нямаме уважение към хората, които са се опитвали да правят такива готини неща за страната си, какво очакваме да посеем? Същото?! Ние на това учим децата си. Ние им показваме, че важните неща са тези – да караш червено ферари в дупките в града, в който живееш, да спираш пред чалга клуба и да си купуваш марки, които отдавна западният свят не употребява, тъй като се смята за супер кич, и да имаш лайфстайл, който никъде по света, където има цивилизовани общества, не е признак на класа.

И да си разрешаваш проблемите с пожари…

В случая (смее се). Обаче собствениците са италианци, не са български. Ако зависеше от мен, щях да имам много сериозен разговор с италианския посланик, защото ако българин направи това в центъра на Рим, със сигурност няма да се размине безнаказано, нали така?

Да опожари Пантеона…

Например. Или защо никой не може да събори Пантеона в Гърция или да направи кафене вътре, приватизирайки го от държавата нелегално. И тук е и липсата на нашето самочувствие да защитим интереса си като държава, ама ние можем да го направим, ако не сме осъзнали какво губим. Ние истински не вярваме, че губим ценност. Това е проблемът. Ние не разбираме и дълбоко в себе си не вярваме, че губим нещо ценно.

Разговорът не е ли наистина в посока на ценностите? Ето например в политически план ние принадлежим ценностно към два съюза, които са съюзи на ценности.

Кои съюзи имаш предвид?

Европейският съюз и НАТО. Това са съюзи на ценности и ние имаме проблем, защото, изглежда, не разбираме тези ценности. Изобщо разговорът за ценностите в България е много тъжен.

Ами дай си сметка, че все пак поколението, което остана в България, което е най-добре представено в България, е живяло между два свята и то е много объркано. То е много объркано и ние някак си трябва да простим и да го разберем това нещо. Проблемът е явно в начина, по който говорим, в думите, които използваме. Може би трябва да обясним какъв е същинският проблем – че ние заедно губим общото си бъдеще. Биейки се помежду си, хвърляйки отрова един на друг. Това се случва, в България се сее отрова. Може ли въобще обществото да приеме съществуването на нещо, което се нарича „медия“, което всъщност няма нищо общо с идеята за медиите въобще в света и с причината за съществуването на медиите. Всъщност това са едни машини, които сеят отрова, които убиват хора, защото мислят различно, защото не са част от някаква завера, която е свързана с придобиването на имущество, на пари. С които какво се произвежда? Ужасно кичозни хотели, ужасно кичозни резиденции по морето и пак никой не е наказан, и пак прокуратурата е решила, че е преценила, без да дава аргументи защо да не повдигне обвинение. Но пък за сметка на това повдига обвинение на бившия министър на правосъдието за това, че той мисли различно и го казва. На всичкото отгоре на глас. Какъв безсрамник! Я да му повдигнем обвинение за един измислен проблем във времето, в което той е бил министър. А иначе това, че изчезват едни милиарди, едни стотици милиони – няма никакво значение. Ние имаме медиите, през които да вдигнем тази димка, да стигнем до всички и те да си кажат – леле, тоя Христо Иванов какъв крадец е. Ами не, не е крадец, много е готин и проблемът му е това, че е готин и че се опита да промени нещо. И всъщност това, че всички опити за промяна в политическото свършват по този начин, ни доведе до ситуация, в която управляващата партия днес да не може да намери достоен кандидат за президент. Ето до това доведе всичкото това. Защото утре този, който ще бъде издигнат за президент днес, всъщност ще представлява не ГЕРБ, а нас. Всички, които имаме българско гражданство пред света и ние все пак дотолкова сме грамотни, че да видим как изглеждат другите президенти. Да знаем какъв е техният човешки потенциал, да ги слушаме как говорят, какви думи имат в речника си, колко езици знаят, кои са темите, по които са специалисти, познават ли международната политика, имат ли международни контакти, как могат да съдействат на България – задаваме ли си тези въпроси, когато издигаме кандидат за президент? Или сме забравили какво е това? Или това ще е поредната… имаме псведомедии, ще имаме и псевдопрезидент. И къде свършваме всички заедно в това, защото ние сме заедно?

В псевдодържавата.

Ама ние сме заедно в нея. Е, това е, което не разбирам – че има хора, които някак си го подминават, могат да живеят с него, че ние всички в крайна сметка сме в тая лодка. И те, и ние, заедно! И в момента всички натискат тази лодка, помагат й да влиза вода в нея, за да потънем. И ние заедно ще потънем. Ок, тези, които са придобили стотици милиони евро, вероятно ще могат да си купят вила в Южна Франция и да живеят щастливо, ама ще могат ли да си занесат там всичките братовчеди, братовчедки и роднини или няма да им пука и за тях? Аз се съмнявам всичките техни роднини да имат техния стандарт на живот. Едва ли. Не можеш да игнорнеш цялото общество и да изложиш даже собствената си фамилия, защото тя участва, тя е там, на същата тази лодка. Аз не вярвам, че всичките роднини и познати на г-н Пеевски имат неговия стандарт на живот. Подозирам, че все ще се намери някоя леля или братовчедка, която живее доста скромно. Най-малко, ако не те интересува обществото, в което живееш, не те ли интересува твоята фамилия как съществува? Или си толкова богат, че можеш да обезпечиш цялата си фамилия до трети братовчед? Ами съседите? Ами съучениците, с които си израснал в детската градина, в училище, в университета, за тях също ли не ти пука? За приятелите ти от детството? Те къде са в тая работа? Те нали са там, на същата тая лодка и ако тая лодка потъне, те за разлика от теб няма да могат да си купят къща в Южна Франция с басейн и да си бъркат в носа по цял ден, защото те нищо друго не са правили, освен да правят това, което знаят, и то е да правят „бизнес“ с държавата.
Аз съм изключително впечатлен, че това са хората, осветени от медиите. Аз искам от медиите да са осветени хората, които с ума си и аз имам супер голям респект и моля да не слагаме бизнеса в една обща калъфка, защото това, за което говорихме досега, не е бизнес…

Да, така е.

А това, което е бизнес, са хората, които със супер много усилия и между другото Пловдив е град, в който  има много среден и даже едър бизнес, и аз познавам някои от тези фамилии, познавам техните деца и знам, че те имат 12-часов работен ден, знам, че не спят събота и неделя в креватите си, а са на работа и знам тази отговорност, която те носят за всички тези хора, които работят за тях, какво значи за тях. Знам какво усилие полагат. Не можем заради това, че се случва другото, ние да работим за богатите, за хората, които правят бизнес в негативен контекст. Ами аз съм категорично против това. Имам пълен респект към хората, които с главите си са постигнали пълен успех и са дали успех за другите. Към онези, които са споделили част от своя успех с другите. А не просто са придобили договор за 500 млн. от държавата, от който договор са похарчили това, което трябва да похарчат, половината, а другата половина са си прибрали в джоба – ами това не е бизнес. Това можеше да го прави баба. Почина, Бог да я прости, но тя можеше да го прави това. Никога не беше правила бизнес, но аз съм сигурен, че можеше да го прави със същия успех, това не изисква никакъв интелект, никакво усилие, това изисква селска хитрост. Това изисква да си абсолютно нечувствителен към другите, които са на твоята лодка. Аз обаче вярвам, че това не може да продължи до безкрай, защото винаги съм вярвал, че във всеки един човек, даже в хората, в които е концентрирана толкова много омраза, даже и в хора като Пеевски, има нещо добро. Убеден съм в това нещо! Може би звучи супер прекалено и навино и нереалистично, но аз никога не съм преставал да вярвам в това, че всеки човек има добро и никой не е черно-бял. Никой от нас. Нито ние сме само добри, единствените добри, единствените умни, единствените можещи… това не е вярно. Както никой не е само лош.
И ето, когато започнем да мислим за себе си като за общество, може би ще намерим пътя.

Какво е патриотизмът?

Ох. Може би съм най-неподходящият човек, който трябва да бъде питан по тази тема, защото аз не вярвам, че бъдещето на тази планета е в съществуването на държави. Вярвам, че бъдещето на планетата е свързано с това всички същества, които я обитават, да имат еднакъв, макар да звучи много утопично и даже социалистически, но все пак да има достъп на всички до ресурсите, които дава тази планета, защото тя е обща, както и България е общо място. При положение че от Африка са се извлачили толкова много диаманти, толкова много ресурси са откраднати от тези държави… И това, което се случва в момента на Западна Европа, всички мигранти, погледнато от друга перспектива – не политическа, не икономическа и не буквална, а от гледна точка на баланса в природата, от гледната точка на това, че Европа е имала толкова много колонии и е експлоатирала толкова много същества, може би в името на баланса в природата това й се случва в момента на Европа и тя трябва да го приеме с мъжество и да направи най-доброто, на което е способна. Има нации в Европа, които имат това осъзнаване. Германците са такава нация. На мен ми е много тъжно, когато виждам как един човек на 20 години в Германия иска да допринесе за това да не си мислят, че той е Хитлер. Той не е. Нито семейството му е имало нещо общо с него и т.н. Тази вина, която я има у германците и която наистина няма нужда от нея, защото те нямат общо с хитлеристка Германия, както съвремена Турция няма общо с Османската империя, както Гърция няма с Византийската империя и както Италия няма с Римската, така и тези германци нямат общо с Германия на Хитлер. Но докато ние на всякакви нива не осъзнаем, че тази планета е едно място за споделяне, няма да ни се случва друго освен катаклизми и видимо, чисто политически светът върви към все по-голям провал. Ако видим какво е нивото на президентите в Европа, какво е нивото на министър-председателите, слава Богу, че има и министър-председатели като канадския, за да може надеждата ни да не угасне съвсем, но ето има и такива хора.

И като Меркел.

Да, и като Меркел. Има и такива хора. Пак казвам, че всичко зависи от това кое е нещото, с което ние решим като нация и като общност в контекста на Европейския съюз да се идентифицираме. И със сигурност решението не е в изграждането на нови стени и в това да оставим хората, които бягат от война и смърт, жени и деца да умират по границите. Не е решението това. Не е решението. И това е разликата между нас и най-цивилизованата част на Западна Европа, която е много шокирана и не знае как да оперира с това, защото тя има по-фин тип чувствителност към тези хора, защото това са държави, които са живели в един прекрасен балон. Те са създали едно абсолютно впечатляващо общество. Ето например Швеция или Дания, всичко е било прекрасно десетилетия наред и в един момент те трябва да плащат за новата Европа, да отделят всеки от своята си заплата, плащайки по 60% и 70% данъци в името на обща идея и кауза. Това в България, която плаща 10% и дори често не плаща, остава абсолютно неразбираемо. И това, което им предстои да разберат тези хора от онзи свят сега, е, че това, което са направили, не е достатъчно. Трябва да могат да го споделят с другите и да помогнат на другите и те да се научат да го правят по този начин, но това са много бавни процеси.

Кажи ми с две думи акцента на One Architecture Week?

Темата тази година е “Действие в панелните квартали”. Пак ще стигнем до общото действие, защото архитектурната седмица се занимава с това как гражданите да бъдат включени в създаването на бъдещето на градовете. Да бъдат питани, да бъдат мотивирани да участват. Всъщност панелните квартали, в които живее 1/3 от цялото население, са един много интересен феномен, в който не е имало намеса, откакто са построени, и хората, за да не живеят в тези сиви места, са започнали да добавят понякога смешни, понякога любопитни, понякога качествени или понякога некачествени от наша гледна точка неща, но са започнали, когато не е имало кой да им създаде средата, те са започнали да я правят сами. Влизайки в „Тракия“ и изследвайки квартала и правейки анализ на всички нива за това какво се случва, се надяваме през фестивала тази година да накараме много хора да се замислят за бъдещето на тези квартали, в които живее 1/3 от българското население. Ние, които не живеем там, някак си сме спрели да се интересуваме какво се случва там и това е част от тази чувствителност, за която говоря. В „Тракия“ живеят 60 000 от 350 000 души в Пловдив. Това, което е много интересно, е, че 10% от общия брой на фирмите в Пловдив са концентрирани в „Тракия“. Другото интересно нещо е, че през 2014 г. оборотът на малките фирми, които са базирани в квартала, е бил 200 млн. лева, може ли да си представите? Никой никога не беше влизал толкова дълбоко и не беше направил толкова много разрези, колкото направи екипът на Архитектурната седмица и благодарение на изключителната работа на арх. Любо Георгиев, който е директор на One Architecture Week 2016. One Architecture Week излиза като резултат с едно огромно изследване, една впечатляваща изложба, правена от една американска кураторка, която живя една година в „Тракия“, и ние ще видим „Тракия“ през погледа на един човек, който е напълно необременен от нашата действителност и от история. Направихме on-line карта, в която всеки може да влезе през сайта на Architecture Week и да види на всякакви нива какво се случва в „Тракия“ – къде са бизнесите, къде са светофарите, водопроводите, ресторантите, къде е всичко с едно щракане на копче. Издаваме книга, която се нарича „Алманах на панелна “Тракия“, която е резултат на едно дълго изследване, в което са се включили над 60 професионалисти доброволци. Също така правим една намеса, по-скоро ъпгрейдваме три изоставени неща – един басейн между 1, 2 и 3 блок, една беседка, която беше напълно разрушена, и правим една нетипична детска площадка, за която не бих използвал думата „площадка“, а място за децата в пространството между 3 блока с помощта на три чужди архитектурни бюра, и което е най-прекрасното в случая – с помощта на всички хора от съседните блокове, които се включиха активно – от деца до дядовци, мъже в активна възраст, които заедно с доброволците на One Architecture Week мъкнат камъни, копаят и са въвлечени в случването на нещо по-симпатично около тях. Между другото, директорът на фестивала беше забелязал нещо много интересно – когато екипът е влязъл в квартала и е започнал да работи по проектите, е установил, че в главите на хората на място има две опции – или си от властта, или си от тях. И екипът в началото е бил приет като представител на властта, но когато всички, включително и директорът, са мъкнали кофи и са прекарвали чакъл, хората са си казали „Абе тези май не са от властта, щом работят, те са от наш’те“. И всъщност тогава хората са се включили. Имало е няколко дни, в които са се пропуквали ледовете и са се опитвали да разберат сега това заблуда ли е? Някаква измама ли е? Изжлежда толкова странно, че някой наистина иска да направи нещо, без да има задни мисли, без да спечели пари или да открадне пари от това, че е тудно да го разбереш… Но се случва и то не се случва благодарение на нас, а благодарение на много, много хора, които правят подобни неща в България на различни нива. Жалко е, че не са осветени, защото тях ги има и те не са по-малко от другите. И това е, което трябва да разберем – че не всичко е тъмно, не всичко е мрачно и не всичко е непрогледно и толкова лошо. Ние просто сме се концентрирали в лошото, а концентрирайки се в него, ние го умножаваме. Ако се концентрираме в доброто, ще умножаваме доброто и тогава някак си от само себе си ще се променят нещата… Поне според мен.

SHARE
Ивет Добромирова, експерт по публични комуникации, с дългогодишна кариера като журналист в БНТ.