SHARE

Днес исках да Ви разкажа нещо лично. Но точно когато се готвехме за празниха, станаха неща, за които не мога да замълча.

Последно нали Ви разказах как сме спасили ония „мръсни“ евреи? Е, да. Било е време, когато колкото и да сме проповядвали, че евреинът изначално е лош, все пак сме го спасили. После 50 години ни научиха, че турчинът е лош. И какво? Онзи ден едни сме го пратили като агне на заколение. А после и едни кюрди – по същия начин. Хора от оня народ, дето като нас някога, са разделени между пет държави? Хора, които единствени са опълчват и бранят срещу ордите на онази даеш-държава, която не е държава?

Значи да Ви кажа има неща, които човек още в училище научава като малък. Например, че паднал на земята не се рита. После научаваш и, че само страхливците се събират на глутница, за да нападат. Както и че само страхливците бият по-слабите и обират стотинките на по-малките. След известно количество сълзи, кръв и сополи можеш и да научиш, че не е страшно да се опълчиш дори на по-силния. А после някой може и да ти разкаже за дребния Давид, който съборил гиганта Голиат, за да знаеш, че и тая история се повтаря. Понякога.

И още нещо да ви кажа, хора: то не става само с ходене на църква. Не става да обясняваш, че правиш всичко за „началника“ там горе, а после да влизаш в храма само, за да си запалиш свещ. То в църква се седи и се слуша. Та барем ти влезе нещо в главата и уври. Защото, ако някой ходи на църква, може и  да чуе, че няма страшно. Защото Този, в който вярваме, е дошъл да спаси и онези, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство (Евр.2-15). Може и да научи човек, че никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели (Йоан 15-13). Днес отново казваме една молитва както всеки път преди да се пречастим. И тя завършва с обещанието, че няма да предадем вярата си и няма да дадем целувка като Юда, с която да предадем своя Бог.

На тоя свят има неща, които те държат изправен. Защото всички ще умрем. Но е важно дали си се бил прегънал в кръста и дали ти се е бил склонил вратът. Умира се веднъж. Важното е как. Само страхливецът умира хиляди пъти. Защото не вярва. Вяра трябва…

– – –

Преди няколко дни по радиото гласът на водещият ме върна далеч назад във времето. Разправяше за едно македонско село с най-много църкви на глава от населението. Че и нова строели. Трябва да е осмата по мои спомени. Отдавна не съм се отбивал там.
Беше преди почти 40 лета. На този ден сутринта един стар раздрънкан автобус пъплеше нагоре по полите на Пирин и дигаше прахоляк след себе си, а долу оставаше долината на Струма, в която въздухът трепереше вече като в пещ. Закъснявахме и аз се притеснявах не на шега. Татко ме беше изпратил да помагам за празника на свещеника в това село. Вече бях семинарист и поназнайвах да пея. Баща ми, също свещеник, щеше да служи в нашето село. По-големият ми брат щеше да му помага.
Пристигнахме малко преди душата на стария рейс окончателно да изскочи по стръмнините. Селото беше пусто. То имаше една шепа хора, но сега и те бяха изчезнали. Все пак имаше и други освен мен, дошли за Голяма Богородица, когато е събор за много от селата в района и хората се стичаха обратно от градовете. Тръгнах с останалите, които се запровираха през гъсти къпинаци надолу от последните къщи. Не след дълго стигнахме църквата. Тя беше стара, ниска, полувкопана в земята. Отпред огромни дървета ограждаха идеално кръгла поляна. Встрани бяха разпрегнати няколко цигански каруци.

Влязохме в църквата. Бяхме закъснели. Вътре беше препълнено с народ. Хората, строени гъсто един до друг, стояха и гледаха напред почти без да се движат в някакво необикновено вглъбяване. Запровирах се между тях, за да стигна от другата страна, където беше пивницата и някакъв човек вече пригласяше. Опитвах се да разбера до къде са стигнали. Тогава иззад олтара изскочи свещеникът, олюля се, изгледа ме отгоре до долу и високо произнесе „Добрее, прооодължаваме.“ Беше много… пиян.
Другият певец ми тикна някаква книга в ръцете и пошушна „Ти си.“ Вътре беше пълно с невми – византийски ноти… За някого като мен, който винаги е пеел по слух, всяка нотация беше трудна, но византийската съвсем. На всичкото отгоре отецът не пееше, а по-скоро използваше нещо като речитатив. Хората сякаш обаче нищо не забелязваха. Гледаха напред към иконите на простичкия иконостас и от време на време се кръстеха. Не стига че закъсняхме, но не знаех къде съм, въобще не можех да се ориентирам в коя част на богослужението сме, а трябваше да пея. Все повече ме обземаше чувството, че ниският покрив ей сега ще се стовари върху мен. Това, че възрастният човек до мен познава повече нотите от мен още повече ме притесни. Той обаче просто се изтегли назад и ме остави. Криво-ляво разбрах докъде е стигнало богослужението. Опитвах се да изпявам всичко по реда му, но свещеникът бързаше, не изчакваше, пресичаше ме. Цели вади пот се стичаха по мен. Въобще не знаех колко време е минало, когато отецът излезе да причастява вярващите. Много бяха. След което се изпъна отпред, изкриви леко глава настрани и обяви, че за днешния празник специално от семинарията са изпратили млад ученик да изнесе проповед. И с вдигната ръка ми помаха да изляза пред хората.

Татко ме прати да пея само. Нищо не каза за проповед. Не бях се готвил. А и какво казваш през толкова хора точно на Успение Богородично? Какво да говориш за нещо много известно и значимо, за което всичко е казано? Да беше празник на някой божий угодник – иди-дойди. Там все можеш да кажеш как бил такъв и онакъв, а после повярвал и се преобразил. Ето, св.апостол Тома. Неверникът. Онзи, който казал, че докато не сложи пръст в раните няма да повярва. Той ми е любим. Защото за него Спасителят е казал това, на което се уповаваме: „Тома, ти видя и повярва, блажени, които не са видели и са повярвали (Йоан 20-29). Нали всички ние вярваме, без да сме видели.

Но за Божията майка как се говори? Говорих. Почти нищо не помня от притеснението.
Хората заизлизаха. Отецът свали богослужебните си одежди. Тогава в дъното на църквата видях пъстрите черги. И върху тях на земята седяха цяла сюрия циганки с бели ризи. И един куп циганета. Свещеникът се приближи, поклащайки се, и тихо, макар и завалено каза: „В тва село турчин и циганин не е замръквал. Ни-ко-га. Само на Богородица пускат циганите. Идват от вечерта и преспиват в църквата. За плодовитост казват. Само жените. Мъжете са отвън в каруците.“

Излязохме.
Чинарите около кръглата поляна хвърляха спасителна сянка. Хората вече насядаха по краищата. Предстоеше нещо, което вече поне знаех какво е. Днес все по-малко хора помнят, че на празника Успение целия ден е постен, защото всъщност е тъжен ден, упокоила се е Божията майка. Затова в селата, в които се прави събор, курбанът се вари късно и тогава се яде. Защото по църковному денят започва от вечерта, сиреч привечер на Богородица може чак да се яде месо. В селото бяха заклали както всяка година цяло теле и няколко души се суетяха около големите казани встрани от църквата.

Сега докато чакаха курбана хората щяха да проведат търг. Това е особен обичай по селата в полите на Пирин. Хората носят дарове на църквата за празника – обикновено кой каквото има: храни, плодове и, разбира се, кърпи и платове. Вместо обаче да седят и да пълнят някой склад всички неща се взимат и се разпродават на търг с явно наддаване, както бихме казали днес, веднага след литургията. После събраните пари отиват за църквата – я за нови греди, нова врата, варосване. Може дори камбана. Пък и така минава времето докато се свари курбанът.

Насядахме по ръба на кръглата поляна. Аз седнах близо до бабите, които ми се радваха и викаха „Мòмче, мòмче, Убаво пеЯ“. Бабите навсякъде са такива. Щастливи от всичко, когато е за „черквата.“ Старците стояха на другата страна. За това село наистина се знаеше, че са бамбашка хора. Дори комунистите на смееха да ги закачат. На ухо се разказваха страховити истории, че не си поплювали с душманите. Даже бяха започнали да строят нова църква насред селото. Това през ония времена хич не беше естествено. Решили и започнали. А селото имаше вече шест. Иначе старците бяха едни такива жилави, скулести и… мълчаливи, за разлика от приказливите и усмихнати баби.

Дядо поп се появи в огромно расо, прекоси до половина поляната, в която тревата беше избуяла поне педя, и се спря в средата. Огледа множеството в кръга и се строполи възнак на земята. Просто заспа.

Отпред невъзмутимо излезе около 50 годишен мъж. Застана до спящия. Беше с дочени панталони, риза в неопределен цвят и навити на лактите ръкави, с изпечено кръгло лице. От него лъхаше самочувствие на някой, който знае какво прави. Започна с висок и плътен глас. Той щеше да ръководи наддаването. Бил съм на такива търгове. И в наше село правят, ама на Илинден. Тук се оказа, че има един род, който всяка година подарява златна пара на църквата. И после си я „откупува“ обратно. Хората наддаваха, но се разбра, че има уговорка да се вдига цената до определена сума, която това семейство дава, за да си откупи жълтицата и никой не опитва да им я надцака. Като мина това наддаване започнаха с кърпи, възглавници, кой каквото беше донесъл. Аз също се въодушевих. А и исках да занеса нещо вкъщи на майка. Наддаванията започнаха да стават истински битки. Някои си подливаха вода – наддаваха умишлено като видят, че друг се опитва да спечели някой предмет. Но понякога хитреците биваха наказвани, като ги оставяха да си платят за гяволъка. Един така се наложи да брои 20 лева, много пари за онова време, за две покривки за легла, които едва ли струваха и 5 лева. Наддаванията се съпровождаха с шеги и дори по лицата на ония особените старчета се прокрадваха усмивки. Нашият свещеник продължаваше обаче да спи в тревата.

Обявиха една голяма диня за наддаване. Беше продълговата и едра. Няколко души обявиха 10, 20, 30 стотинки, но някак вяло. Изведнъж от тревата се надигна свещеникът. Черното му расо се развя като някаква буря из която прогърмя хрипливият му глас: „20 лева.“ Без да дочака отговор взе динята, вдигна я с лявата си ръка, а изпод огромния му черен ръкав блесна в дясната нож с дълго острие. Всичко стана за миг. Отецът развъртя ножа и  във въздуха разряза динята на правилни резани и невидимо скри острието. Политна към дечурлигата в единия край на кръга, подпря се на коляно и ловко пусна динята пред тях, така че тя се разпадна като някакво разпукнало се цвете. Детска глъчка изригна и червените резени бяха разграбени. Расото на свещеника изплющя още веднъж рязко и той се строполи този път по гръб отново в тревата, където продължи да спи. Последва весело шушукане, а търгът продължи.

– – –

Привечер курбанът беше готов. Дойдоха музиканти. И това е друга традиция по нашите села. Вечерта на Богородица има хорà в долината на Струма на много места. Бабите наставаха и се хванаха на хорото, както и младите. Старците останаха достолепно да гледат строго отстрани.

Освен телето за курбан имаше и цяло агне. Отецът му чете молитва и му насекоха половината печено агне. Той го взе, мушна го в един чувал и ме подбра да се прибираме с колата на някакъв човек. Тогава колите бяха рядкост и лукс да се прибираш с тях до дома.

У нас на Голяма Богородица и татко взима цяло агне. За всички да има. Но го купува. Заразправях се с дядо поп. Викам му: „Полага ти се най-много плешка, отче.“ Повече не беше пил, но явно си говореше заваляно. Обеща, че ще върне останалото. Какво? Ама ние си тръгнахме. Как ще го върне?! А той: „Спокойно, бе момче, спокойно.“
Оставиха ме на пътя за към нас. Бях уморен, но най-вече много неспокоен. Всичко, което се случи през този ден, беше различно от това, което  някога бях виждал, което бях учил. Баща ми ме посрещна с една много ведра и блага усмивка: „Е, как е?“
Защо ме беше пратил? Не смеех да го упрекна, а по-скоро започнах да се оплаквам, възмутен от свещеника. Знаех, че са приятели, но всичко това, което видях, някак не беше редно. И как взе накрая половината агне. Отнесе го от хората. И беше през цялото време пиян, почти до несвяст. С какво го заслужи въобще?

„Знам, затова те пратих“, отговори баща ми с един спокоен, но не търпящ възражения глас.“Млад си. Бързаш да съдиш. Само гледаш. Знам, че пие… Пие откак почина жена му. Сега се мъчи сам с двете си деца. Пие. И той е човек, не светец. Някои не успяват да се преборят… А с това половин агне знаеш ли колко ще му се зарадват вкъщи. Да не мислиш, че може кой знае колко пари да изкара?“

Смутих се, но не исках да се предам: „Ами като няма пари, защо всичките си пари даде за една диня?“, попитах. „А някой друг сети ли се да нахрани ония най-малките?,“ отвърна спокойно баща ми. „Не,“ казах аз гледайки вече върховете на обувките си. Беше ми останал най-тежкият въпрос и той наистина ме измъчваше след всички правила и канони и закони и всичко в семинарските учебници: „Добре де, ама имаше ли днес въобще литургия, като той беше пиян и претупа всичко и въобще това причастие ли беше днес?“ „Бог е милостив и Бог е велик. Ти видя ли хората днес, Стояне?“ – „Видях ги!“ – „Молеха ли се, Стояне?“ – „Молеха се.“ „Вярваха ли?“… „…вярваха,“ отвърнах. „А ти тогава защо не вярваш, сине? Вяра трябва, сине, вяра.“