SHARE

Сами по себе си народните танци са си съвсем нормален начин за раздвижване. Те са на практика кардио-тренировка. Освен това чрез тях се приучава ритмика, ориентация в  пространството, добива се важна двигателна култура. Въпросът е защо трябва да са задължителни?

И проблемът е защо МОН се съгласява с това предложение, вместо да реши няколко основни въпроса, свързани с физическото възпитание на младите българи:

1-ви въпрос: Какво е състоянието на физкултурните салони?
Отговор: В повечето случаи състоянието на физкултурните салони е плачевно. Уреди (освен „шведска стена“ и някое висящо въже би следвало да има греда, кон с гривни, коза, успоредка) почти няма. Нерядко салоните са изключително малки и с недостатъчна квадратура, като в някои училища ползват класните стаи за часовете по физкултура. А има и училища, като СОУ „Нешо Бончев“ в Панагюрище, което, макар да е най-голямото и най-многобройното в общината, НЯМА физкултурен салон.

2-ри въпрос: Налична ли е  озвучителна техника?
Отговор: Не, озвучителна техника в салона няма, а понякога няма подходяща дори в цялото училище. Учителите не са длъжни да притежават такава техника, още по-малко са длъжни да трябва да носят подобна техника от дома си в училище.

3-ти въпрос: Подготвени ли са учителите?
Отговор: Не, не са подготвени масово. Не всички учители по физкултура са завършили НСА със съответната специалност. Освен това мнозина от началните учители водят лично часовете по физкултура и не са преминали допълнителна подготовка. Към това можем да прибавим и особено високата средна възраст на учителското съсловие, което допълнително усложнява прилагането на това спорно предложение. Добре е в МОН да разберат, че всяка реформа, всяка промяна ще бъде реализирана от учителите. Учителят е най-важния ресурс на образователната система.

4-ти въпрос: След като в програмата трябва да се  изучават различни видове спортове (хандбал, футбол, баскетбол, волейбол), има ли  подходящи игрища и условия (топки, кошове, врати) в  училищата в страната?
Отговор: В някои училища условия има. В повечето, обаче, условия няма – настилката е опасна (най-често е асфалт), кошове, мрежи и врати или липсват, или са в окаяно състояние, а нерядко класовете си купуват топката за баскетбол, волейбол и/или футбол.

5-ти въпрос: След като и сега в програмата по физкултура избираемо се изучават някои хорá, какво по точно налага задължението да се танцува?
Отговор: Нищо не налага подобно задължение, още повече, че то противоречи на духа на новоприетия Закон за предучилищно и училищно образование, който предполага по-голяма свобода на ученици и учители при избора на елементи от учебните  програми.

6-ти последен въпрос: Как по-точно ще се извършва изпитването по народни танци?
Отговор: Създаването на обективни критерии за оценяване на чувство за ритъм, двигателна култура, ориентация в  пространството и издръжливост е на практика невъзможно. Нека си представим как един учител по физкултура дава рецензия на изпит на народен танц:
– Така… Прескокът на Елениното хоро ти беше извън ритъм, твърде висок и в обратната посока… но всичко друго ти беше добре, така че получаваш оценка добър, 4,5.
Освен това при ниска оценка на подобен изпит учениците се комплексират и е твърде възможно отличният успех на даден ученик да бъде занижен от вродената липса на такт и/или някое от другите качества.

Едва след като в МОН решат тези въпроси, би било справедливо и логично да се занимаят с промяна на учебната програма.

Както наскоро спомена един приятел, логиката някой да попита относно задължителните хорá в училище „Вие какво имате против народните танци?!“ е сравнима с това относно педофилията да се зададе въпрос „Вие какво имате против децата?!“.

Баба ми  Гина, Бог да я прости, не беше висока, а пък и беше възпълничка. Но когато танцуваше ръченица или някое от северняшките хора на Дико Илиев, сякаш не стъпваше по  земята с леката си стъпка. От нея, а и от майка ми, ми е останало това специално отношение към фолклора и особено към танците му – отношение на любов, любопитство и интерес.
Но не помня някой някога да ме е задължавал да танцувам. Все едно да ме задължи да пея. Или да рисувам. Или да играя футбол. Или да  свиря на  китара. Защото това са неща, които човек прави, ако иска. Защото са удоволствия – човешки, ежедневни, вероятно дребни, вероятно не толкова значими, но са плод на личното волеизявление на всеки индивид.

Снимка: Дияна Георгиева, за сп. Мениджър

SHARE
Емил Джасим, историк и учител. Образователен експерт, носител на експертиза и в областта на обществата и политиката на Близкия изток.