SHARE

На 3-ти април през 1860 г. се ражда официално съвременната българска нация, когато по време на светата възкресенска литургия в българската църква „Св. Стефан“ естественият лидер на българите епископ Иларион Макариополски вместо да изрече името  на цариградския патриарх Кирил VІІ обявил на множеството „Помени Господи всякое епископство православних“ и с това показал на българите в двора и на света, че не зависи от друга църковна власт.

Пристъстващите празнуващи (около 5800 души, защото толкова червени яйца били раздадени според документите на нашата църква) започват в знак на неизмерима радост да хвърлят шапките си, да се прегръщат, а някои от по-старите дори да плачат. Защото това бил единственият начин българският народ да бъде признат за отделен „миллет“, т.е. народност в Османската империя с право на защита от  свои представители пред султана, която дотогава считала всички православни (българи, гърци и сърби) за „рум миллет“, представлявани пред гръцкия цариградски патриарх.

Най-важната и четена „медия“ до онзи момент е издаваният от църковното настоятелство на „Св. Стефан“ печатен орган „Цариградски вестник“,  благодарение на който новината за няколко дни  обикаля всички краища на българското землище.

Навсякъде новината е  посрещана с невиждан ентусиазъм и с надеждата, че освобождението и независимостта са близо.

На 3 април 1860 г. е българската нация заявява на  света, че е независима – нация, към която се причисляват и „словеногласните“ жители на Македония, Тракия и Добруджа, които десетилетия по-късно ще бъдат все още откъснати от независимата българска държава и няма да спрат да се борят за правото да са принадлежни към българския народ. Българските мечти са обявени в един църковен двор.

На 3-ти април 1860 г. е обявено Българското Възкресение. Това събитие дълго време е малко или повече крито от атеистичната комунистическа историография, но е разкрито от Тончо Жечев, който неслучайно го нарече „Българският Великден“. Българите трябва да чакат цели 10 години, за да получат признание и от османското правителство с фермана за обявяване на Българска екзархия на 27-ми февруари 1870 г.

През цялото това време руският император и неговата администрация подкрепят безусловно гръцката национална идея и гръцката вселенска патриаршия и се противопоставят остро на всеки опит за българска църковна независимост. Във всичките си действия Русия се ръководи от принципа, че православните християни трябва да бъдат включени в рамките на единна и неделима държава, ръководена от императора.

На 3-ти април,  но през 1879 г. също така е избрана столицата на вече възстановената българска държава – София. Малкият град с едва около 12 000 жители според историята  става столичен с два гласа преднина пред болярския Търнов град. София е избрана заради аргумента, че е в средата на българските етнически територии.

Тя се превръща в символ на мечтата българите да бъдат обединени в една държава, в която законът ще важи еднакво за всички.

Преди 137 години един малък и кален град започва своя нов живот, за да бъде днес гостоприемен двумилионен мегаполис, където човек може да се изгуби с  удоволствие.

Какво се е променило 156 години след Великденската акция и 137 години от обявяването на София за столица ли? Много и малко.

Много, защото част участниците в борбата за църковна независимост, какъвто е Раковски, запалват революционния пожар, който доведе до свободата ни. И тяхната саможертва довежда до освобождението от чуждата власт. А онези от тях, които оживяха,  започнаха да градят новата държава.

И малко, защото  Русия все така пречи на желанието на България да бъде независима, опитва се да се меси във вътрешните работи, а законите все още не са валидна с еднаква сила за всички.

Малко, защото отново имаме нужда да се превърнем от територия в държава – с действащи правила и закони, пазеща своите граждани, изпълняваща завета на онези възрожденци с блеснал поглед,  които мечтаеха за своята независима и горда България.

И все пак много – защото преживяхме османската чужда власт, съветската окупация и  поредицата от кризи.

Днес празнувам за пореден път свободата и независимостта. Защото всяко начало е трудно и изисква жертви, но винаги си струва усилието.

Защото свободата  е  по-важна от хляба.

SHARE
Емил Джасим, историк и учител. Образователен експерт, носител на експертиза и в областта на обществата и политиката на Близкия изток.