SHARE

„Гробище за домашни любимци“ (изд. „Бард“) от Стивън Кинг е книга, която от години си чака реда, а тази есен изпитвах неистово желание за история, която да ме накара да проверявам по няколко пъти дали съм заключила вратата…

Краля на ужаса ни представя едно нормално, хубаво семейство, което се мести от Чикаго в провинциалното градче Лъдлоу. Луис Крийд е лекар, съпругата му Рейчъл е красива и любвеобилна, а за да е още по-захаросана картинката, имаме и две прекрасни създания – бебето Гейдж и по-голямата му сестричка Ели, придружени от котарака Чърч.

Звучи толкова спокойно и приятно, че просто няма как да е истина, нали?

От самото начало читателят и Луис усещат натрапчиво напрежение във въздуха без обективна причина. Разбира се, дори възрастните съседи са отзивчиви и мили старци, особено Джъд, който веднага става близък с Луис, запознава го с обстановката и няколко дни по-късно води цялото семейство на разходка до… гробището за домашни любимци, което се намира в гората зад къщата на младото семейство.

“Има тайни, които никога не трябва да се разкриват. Казват, че жените по-добре умеят да пазят тайно и сигурно е вярно, но всяка жена, която поне малко познава живота, ще потвърди, че никога не е надниквала в мъжкото сърце. Почвата в сърцето на мъжа е по-камениста, Луис – също като земята в старото гробище на микмаките – скалите са току под пръстта. Мъжът засажда каквото може… и се грижи за него.”

Луис много често ще се връща към думите на Джъд и всеки път ще вниква по нов начин в тях. Книгата е разделена на три части, като всяка започва с цитат от Евангелието. Неслучайно той е свързан с Лазар и неговото възкресяване. Частите са озаглавени съответно „Гробище за домашни любимци“, „Гробището на микмаките“ и „Веуикият и стуашен Оз“, а за финал – епилог, който хем очаквах, хем ме накара да настръхна.

Веуикият и стуашен Оз (да, точно така се пише и произнася, не е печатна грешка) е част от миналото на Рейчъл и травматичните й спомени ни дават обяснение защо тя е неспособна да се справи дори със самата мисъл за смърт. Грозните и угнетяващи моменти от детството й ме накараха да се замисля, че всеки от нас има различен по вид и характер стуашен Оз, който се крие под леглото, нищо че уж сме големи. Пък и който го е страх от мечки, не ходи в гората, нали така? Освен Луис Крийд – той върви към най-страшното, без да може да спре.

От друга страна, Ели е само дете, но има способността да сънува ужасяващите неща, които дебнат семейството й и които родителите й са на път да предизвикат. Но кой слуша бълнуванията на едно малко момиченце? Възрастните не искат да забележат дори котарака Чърч, който никак не е същият и в жълтеникавите му очи витае нещо призрачно, повей на смърт от друг свят…

“За яките младежи миналото представляваше албум със стари снимки и истории за минали времена, разказвани им в прекалено затопления хол, където се чувстваха неудобно, защото не бяха стари, защото нямаха артрит и кръвта им все още кипеше. За тях миналото свършваше с ковчега, който вдигнаха и положиха в катафалката. В края на краищата, ако тялото на човека бе черупка за душата – Божието послание до света (според учението на различните религии), – то ковчегът марка „Американ Итърнъл“ бе само черупка, съдържаща друга черупка, и за здравеняците племенници (или братовчеди) миналото представляваше старо писмо, което трябваше да бъде изхвърлено, защото адресантът вече не съществуваше.”

На корицата пише: „Понякога е по-добре да си мъртъв“, ала ако не ви се вярва, може да се убедите сами. Разходката из гробищата и тайните на индианските земи и местните създават много ситуации, в които изникват редица въпроси – какво трябва да дадем, когато си играем с живота и смъртта? Има ли сили, които ни управляват и завладяват, какво знаем за най-големите си кошмари и колко силно е съпротивлението ни срещу загубата? Изводът, който за пореден път си направих, е, че, каквото и да се случва, нямаме право да се оставяме на болката да ни превземе, защото има хора, които се нуждаят от нас, и не е честно да продължим да нанасяме на себе си и околните още травми. Праща ни се толкова, колкото можем да понесем, а животът все някак продължава.

Автор: Стефани Калчева

Прочетете и ревюто на Петрана Петрова.

Текстът е препубликуван от най-голямата българска онлайн медия за книги и четене – Аз чета

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.